Джейн Остин
Ема (48)

48

До момента, в който не попадна под заплахата да загуби привилегията си да заема главното място в мислите и чувствата на мистър Найтли, Ема не бе осъзнала колко много зависи щастието й от това. Беше доволна от положението, което й бе отредено в съзнанието му, и считаше, че то й се полага, затова му се бе наслаждавала, без да се замисля. Едва угрозата да се лиши от вниманието му, доказа колко неизразимо важно е било то за нея. Дълго, твърде дълго бе смятала, че първото място й принадлежи, и тъй като той нямаше други близки жени, само претенциите на Изабела можеха да се сравняват с нейните. А Ема винаги бе знаела точно колко той обича и цени Изабела. Ема беше негова фаворитка в продължение на много години, без да го заслужава, понеже често се бе държала опърничаво и нехайно, бе пренебрегвала съветите му и дори нарочно му се бе противопоставяла, без да оценява дори половината от всичките му прекрасни качества. Беше се карала с него, защото той не искаше да се съгласи с погрешната й и самонадеяна преценка за самата себе си, но въпреки това, по силата на старата семейна привързаност и навика, и тъй като бе твърде умен, я бе обичал и наглеждал още от дете с желанието да й помогне да се усъвършенства и със загрижеността дали тя постъпва правилно във всеки един момент. Ема знаеше, че му е скъпа, независимо от всичките си недостатъци. Дали да не кажем дори много скъпа? Всичко това съвсем естествено би могло да й вдъхне някои надежди, но тя не можеше да си позволи да повярва в тях. Хариет Смит може би не смяташе себе си недостойна за изключителното право да бъде страстно обичана от мистър Найтли. Ема обаче не можеше да си позволи подобно нещо. Не можеше да се ласкае с мисълта, че той е сляпо привързан към нея: Съвсем наскоро бе получила доказателство за безпристрастността му. Колко изумен беше от поведението й към мис Бейтс! Колко прямо и остро й бе казал какво мисли! Може би не толкова остро, колкото заслужаваше отправената от нея обида, но твърде строго, за да е предизвикано от по-нежни чувства, а не чисто и просто от откровена справедливост и недвусмислено добра воля. Тя изобщо не се надяваше, не изпитваше нищо, което може да се назове с името „надежда“. Съмняваше се, че той храни към нея желаните топли чувства, но в сърцето й тлееше слабата вяра (понякога съвсем немощна, друг път по-силна), че Хариет може да се е излъгала и да е надценила чувствата му към себе си. Не заради себе си, а заради него самия Ема желаеше той да остане ерген цял живот. Ако можеше да бъде сигурна в това, че мистър Найтли никога няма да се ожени, щеше да бъде напълно доволна. Нека си остане същият мистър Найтли, който познаваха тя и баща й, пък и всички останали. Нека Донуъл и Хартфийлд не се лишат от скъпоценното си приятелско общуване и доверие! Това напълно й стигаше. В действителност, бракът не беше за нея. Той бе напълно несъвместим с онова, което дължеше на баща си, и с чувствата й към него. Нищо не можеше да раздели Ема от баща й. Нямаше да се омъжи дори ако мистър Найтли поискаше ръката й.

Най-горещото й желание беше Хариет да остане разочарована в надеждите си и се надяваше, че когато ги види заедно следващия път, поне ще може да определи каква е реалната възможност това да се случи. Отсега нататък щеше да ги наблюдава изключително внимателно, но за нещастие не можеше да бъде сигурна дали и тук няма да се окаже сляпа, тъй като досега неведнъж бе разбирала погрешно онези, които бе наблюдавала. Очакваха го да се завърне всеки момент. Скоро щеше да има възможност да го наблюдава. Изглеждаше й дори ужасяващо скоро, а мислите й течаха само в тази посока. Реши междувременно да не се среща с Хариет. И двете щяха да пострадат от по-нататъшни обсъждания. Реши да не се оставя да бъде убедена, докато все още има възможност да се съмнява, и все пак нямаше основание да се противопоставя на увереността на Хариет. Разговорите щяха само да я дразнят. Ето защо написа на Хариет любезно, но решително писмо, с което настояваше да не я посещава в Хартфийлд за известно време и я осведомяваше, че предпочита да избегнат по-нататъшното обсъждане на една конкретна тема. Ема изразяваше надежда, че ако минат няколко дни, без да се срещат насаме, а само сред други хора (не възразяваше срещу подобен род срещи), може би щяха да съумеят да забравят за вчерашния си разговор. Хариет се съгласи, одобри и й беше признателна.

Тъкмо бяха уредили този въпрос, когато пристигна посетител, който щеше да откъсне Ема поне за малко от проблема, погълнал я напълно през последните двадесет и четири часа на сън и наяве. Беше мисис Уестън, която беше ходила на посещение у бъдещата си снаха и се отбиваше в Хартфийлд на път за дома, водена от дълга си към Ема и от собственото си удоволствие, за да разкаже подробностите около тази толкова интересна среща.

Мистър Уестън я бе придружил до дома на мисис Бейтс и се бе справил блестящо със задълженията си. Но самата тя бе поканила мис Феърфакс да се поразходят и сега се връщаше с много по-богати впечатления и по-голямо задоволство, отколкото преди четвърт час, прекаран в салона на мисис Бейтс сред цялото затруднение на неловкото положение.

Ема изпитваше известно любопитство и се възползва от него по най-добрия възможен начин, докато приятелката й разказваше. Самата мисис Уестън бе поела към дома на Джейн доста развълнувана и отначало изобщо не искала да ходи там засега (а просто да пише на мис Феърфакс и да отложи посещението, което й дължи, поне за още известно време), докато мистър Чърчил даде разрешението си годежът да бъде официално оповестен.

Тя смятала, че след подобно посещение не може да не плъзнат слухове, но мистър Уестън бил на друго мнение. Той нямал търпение да изрази одобрение на връзката пред мис Феърфакс и семейството й, и не смятал, че това ще породи някакви подозрения, а дори и да породи, че те ще имат някакво значение. Отбелязал, че „подобни неща“ винаги „се разчуват“. Ема се усмихна, защото знаеше, че мистър Уестън има сериозна причина да твърди това. С две думи, отишли, и това очевидно много разтревожило и объркало младата дама. Тя не била в състояние да изрече нито дума, а видът и поведението й ясно, недвусмислено показвали, че страда от тежки угризения на съвестта. Тихата, искрена радост на старата дама и бурните възторзи на дъщеря й (която била толкова радостна, че дори успяла да бърбори, както всеки друг път), ги зарадвали и затрогнали. Щастието на двете дами внушавало уважение, тъй като било напълно лишено от всякаква корист. Те мислели повече за Джейн и за всички останали, освен за самите себе си, и човек просто не можел да не изпита симпатия към тях. Скорошната болест на мис Феърфакс представлявала задоволителен повод за мисис Уестън да я покани да се разходят навън. Отначало тя се отдръпнала и отказала, но след като гостенката настояла, Джейн се съгласила. По време на разходката мисис Уестън успяла с няколко насърчителни думи да преодолее цялото стеснение на младата жена и да я накара да поговорят по най-важната тема. Разбира се, най-напред получила извинения за привидно нелюбезната потайност по време на първата им среща и най горещи уверения в признателността, която Джейн винаги била изпитвала към нея и мистър Уестън. Но когато приключили с тези излияния, подробно обсъдили настоящето и бъдещето на годежа. Мисис Уестън вярвала, че разговорът ще донесе огромно облекчение на събеседницата й, която от толкова време спотаявала всичко дълбоко в себе си, и останала изключително доволна от казаното от нея.

— Разказа ми за страданията си през дългите месеци на потайност с толкова силни думи — продължи мисис Уестън. — Ето какви бяха думите „Не мога да кажа, че не съм имала и мигове на щастие, откакто се сгодих, но мога със сигурност да твърдя, че не съм познала блаженството да имам дори един миг спокойствие.“ Докато говореше, Ема, устните й трепереха и това бе най-сериозното свидетелство, което дълбоко ме затрогна.

— Горкото момиче! — намеси се Ема. — Значи се чувства виновна, задето се е сгодила тайно.

— Виновна ли? Това е слабо казано. Никой не би могъл да я обвинява по-сурово, отколкото самата тя. „За мен последиците се заключаваха в непрекъснато страдание — призна ми тя, — и така трябваше да бъде. Но въпреки че неправилното ми поведение бе заслужено наказано, то си остава неправилно. Страданието не е изкупление. Никога няма да изкупя вината си. Постъпих противно на убеждението си кое е правилно и кое не, и съвестта ми подсказва, че с нищо не заслужавам щастливия обрат и вниманието, което ми засвидетелствате в момента. Не искам да смятате, мадам продължи тя, че така са ме научили. Не бих искала изобщо да поставяте под съмнение принципите или грижите, положени от приятелите, които ме отгледаха и възпитаха. Грешката е само моя и искам да ви уверя, че въпреки извиненията, които стечението на обстоятелствата поставя в моя услуга, аз се ужасявам, че трябва да разкажа всичко на полковник Кембъл.“

— Горкото момиче! — отново възкликна Ема. Значи любовта й е невероятно силна. Единствено чувствата й са я подвели да се съгласи на подобен годеж. Любовта й е надвила разсъдъка.

— Да, изобщо не се съмнявам, че тя е много влюбена във Франк.

— Боя се — въздъхна Ема, — че аз неведнъж съм ставала причина за страданията й.

— Но вие сте постъпили съвсем несъзнателно, любов моя. Тя може би имаше нещо подобно предвид, когато спомена за недоразуменията, за чието съществуване той се опита да ни подскаже преди време. Според нея една от естествените последици след отдаването й на злото било нейното неблагоразумие. Съзнанието, че е стъпила накриво, я изложило на хиляди безпокойства, направило я заядлива и раздразнителна до степен, която сигурно, дори несъмнено, той трудно можел да понесе. „Аз не проявих снизхождението, което бях длъжна да проявя, продължи тя, към характера и духа му, към приятния му нрав, към неговата веселост и общителност, които при други обстоятелства неизменно щяха да ме омагьосват, както ставаше в началото.“ След това започна да говори за вас и за изключителното внимание, което сте проявили по време на болестта й. Изчерви се, което ми разкри много по-дълбоките причини за поведението й, и ме помоли да ви благодаря от нейно име, когато ми се отдаде възможност. Но не бих могла да изразя с думи огромното й желание и всичките й усилия да ви се отблагодари. Тя напълно съзнава, че никога не се е държала с вас, както подобава.

— Ако не знаех, че сега е щастлива — сериозно отвърна Ема, — а тя несъмнено е, независимо от угризенията на съвестта си, не бих могла да понеса благодарностите й. Защото, мисис Уестън, само ако можеше да се направи равносметка на добрините и на злините, които съм причинила на мис Феърфакс! Но — съвзе се Ема и се опита да изглежда по-весела, — всичко това трябва да бъде забравено. Много мило от ваша страна, че ми разказахте тези интересни подробности. Те говорят изключително добре за нея. Сигурна съм, че тя е прекрасен човек, и се надявам да бъде много щастлива. Късметът е изцяло на негова страна, тъй като всичките достойнства са на нейна.

Подобно заключение не остана неоспорвано от мисис Уестън, тъй като тя смяташе Франк за достоен във всяко едно отношение. Още повече, че много го обичаше и затова защитата й бе пламенна. Говореше много разумно и не по-малко прочувствено, но нещата, с които й се искаше да занимае Ема, бяха твърде много. Вниманието на събеседницата й скоро се пренесе на Брансуик Скуеър в Донуъл. Тя съвсем престана да слуша, когато мисис Уестън завърши с думите:

— Все още не сме получили писмото, което очакваме с нетърпение, но се надяваме, че скоро ще дойде…

Ема бе принудена да се замисли, преди да отговори, и накрая отвърна съвсем наслуки, като си припомняше какво беше писмото, което очакваха с такова нетърпение.

— Добре ли сте, скъпа Ема? — попита мисис Уестън на раздяла.

— О, да, съвсем. Нали знаете, че винаги съм добре. Непременно ме осведомете за писмото, веднага след като пристигне.

Разказът на мисис Уестън даде още храна за тревожните размисли на Ема, понеже подхрани съчувствието и доброто й мнение за Джейн Феърфакс, и засили чувството, че се е отнесла несправедливо към нея. Горчиво съжаляваше, че не се е опитала да се сближи с нея и се изчервяваше при мисълта, че до известна степен причината за това се криеше в завистта, която понякога изпитваше към нея. Ако беше послушала съвета на мистър Найтли да засвидетелства вниманието, което се полагаше на мис Феърфакс, ако се бе опитала да я опознае по-добре, ако бе направила първата крачка към установяване на близост помежду им и се бе сприятелила с нея, а не с Хариет Смит, сигурно щеше да си спести болката, която я терзаеше в този момент. Произходът, способностите и образованието на едната дама несъмнено я превръщаха в подходяща приятелка на Ема, която заслужаваше да бъде посрещната с благодарност, а другата — какво представляваше другата? Ако допуснем, че бе станала близка приятелка с Джейн Феърфакс и че тя я беше посветила в съкровената си тайна (което бе твърде вероятно, ако предположим, че я бе опознала, както би могла и както трябваше), Ема никога нямаше да допусне чудовищното подозрение за мистър Диксън. Поради глупостта си тя не само го таеше в душата си, но и непростимо го бе внушавала на околните. Много се страхуваше, че тази й мисъл силно бе разстроила деликатните чувства на Джейн заради лекомислието и безотговорността на Франк Чърчил. Ема смяташе, че от всички злини, струпали се около Джейн след пристигането й в Хайбъри, самата тя е била най-непоносимата. Сигурно в нейно лице гостенката бе виждала постоянен враг. Нямаше случай, в който да са били тримата и Ема да не е внесла смут в душевния покой на Джейн по хиляди поводи. А в Бокс Хил сигурно е преживяла агонията на човек, който не може да понесе нищо повече.

За Хартфийлд тази вечер беше много дълга и мъчителна, а и времето направи всичко възможно, за да задълбочи мрачните мисли. Разрази се буря, заваля силен дъжд, а това, че е средата на лятото, можеше да се познае единствено по храстите и дърветата, от които вихърът ограбваше цялата зеленина, както и по продължителността на деня, който до късно не спусна завесата пред жестоката гледка.

Времето се отрази зле на мистър Удхаус и той се чувстваше сравнително добре единствено под неспирните грижи на дъщеря си, които никога преди не й бяха коствали такова огромно усилие. Спомни си за първата вечер, която двамата бяха прекарали сами след сватбата на мисис Уестън, но тогава мистър Найтли бе дошъл да ги посети малко след чая, и бе разсеял тъгата им. За жалост не след дълго щяха да престанат да получават радостните доказателства за привлекателната сила на Хартфийлд, които се криеха в тези посещения. Тогавашното й описание на лишенията, които ги очакваха през предстоящата зима, се бе оказало погрешно. Приятелите им не ги бяха изоставили и те не се бяха лишили от нито едно удоволствие. Но Ема се боеше, че сегашните й злокобни предчувствия няма да бъдат опровергани по същия начин. Бъдещето, което се разкриваше пред нея, дотолкова я ужасяваше, че не можеше да се отърве от мисли за него, не можеше дори мъничко да се разведри. Ако с приятелите й се случеше всичко това, което се очакваше, Хартфийлд щеше почти напълно да опустее и тя щеше да се види принудена да развеселява баща си единствено със спомените за погубеното си щастие.

Детето, чието раждане се очакваше в Рандълс, щеше да бъде много по-скъпо за приятелите й, отколкото за самата нея, а времето и сърцето на мисис Уестън щяха да му бъдат отдадени всецяло. Щяха да загубят нея и съвсем сигурно съпруга й. Франк Чърчил никога нямаше да се върне отново сред тях и беше съвсем основателно да се предположи, че не след дълго мис Феърфакс вече няма да принадлежи на Енскомбе. Всичко хубаво щеше да изчезне от живота им, а ако към тези загуби се прибавеше и Донуъл, двамата с баща й щяха почти напълно да се лишат от приятна и умна компания. Мистър Найтли вече нямаше да идва, за да разведри дългите им вечери! Щеше да престане да ги посещава по всяко време, изпълнен с желание да замени собствения си дом с техния. Как щяха да понесат всичко това? Ами ако го загубеха заради Хариет? Ако трябваше оттук нататък да смятат, че той открива всичко, от което се нуждае, в общуването с Хариет? Ако Хариет беше неговата избраница, най-скъпото и най-важно нещо за него, приятелка и съпруга, от която очакваше всички житейски радости? Нищо не би могло да я накара да страда повече от съзнанието, че всичко това е нейно собствено дело!

Щом мислите й стигнаха дотук, Ема потръпна, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка и тя тревожно обиколи стаята. Единственото нещо, което донякъде можеше да я утеши и да я накара да се съвземе, беше решението й да се поправи и надеждата, че колкото по-тъжна и мрачна става всяка следваща зима в живота й, самата тя ще става по-разумна, ще се опознава все по-добре и ще оставя след себе си много по-малко неща, за които да съжалява.