Джейн Остин
Ема (2)

2

Мистър Уестън беше роден в Хайбъри, в почтено семейство, чиито последни няколко поколения се бяха замогнали и издигнали в обществото. Получил бе добро образование, но понеже като съвсем млад бе успял да си осигури известна независимост, не бе пожелал да се отдаде на твърде обикновените професии на братята си. Пъргавият ум и веселият му, общителен нрав го бяха подтикнали да се запише в запасната войска, която се сформирала по онова време.

Капитан Уестън бил всеобщ любимец. Когато, по една от многото случайности във военния си живот, се запознал с мис Чърчил, потомка на прочут Йоркширски род, и тя се влюбила в него, никой не останал изненадан, с изключение на брат й и съпругата му. Те не познавали капитана, но считали, че подобна връзка е оскърбителна за достойнството и гордостта им.

Но мис Чърчил, която била пълнолетна и разполагала със състоянието си (макар че то въобще не можело да се сравнява със семейното имение), не позволила да бъде разколебана и бракът се състоял — за ужас на мистър и мисис Чърчил, които се отказали от нея, както подобава в такива случаи. Връзката била неподходяща и не особено щастлива, но мисис Уестън положително не смятала така, тъй като имала съпруг с пламенно сърце и благ характер, който смятал, че й дължи всичко в замяна на добрината да се влюби в него. Ала макар да имала силен дух, тя не се оказала на необходимата висота. Била достатъчно решителна, за да държи на своето, независимо от волята на брат си, но не достатъчно, за да не се поддава на неоправдани съжаления за необоснования гняв на брат си или за удобствата на предишния си дом. Семейство Уестън живеело разточително, но това не било нищо в сравнение с имението Енскомбе. Тя не престанала да обича мъжа си, но искала да бъде едновременно съпруга на капитан Уестън и мис Чърчил от Енскомбе.

Оказало се, че капитан Уестън, за когото всички, и особено семейство Чърчил, смятали, че е извадил страхотен късмет с брака си, всъщност не спечелил нищо, защото когато жена му починала три години по-късно, той бил не само по-беден отпреди, но и с дете, което трябвало да издържа. Не след дълго бремето на грижите за детето паднало от плещите му. Мъчителната болест на майката посмекчила враждата със знатните му роднини, а малкото момченце се превърнало в средство за нещо като помирение. Мистър и мисис Чърчил нямали деца или други толкова близки млади родственици, затова скоро след смъртта на майката те предложили да поемат изцяло отглеждането на малкия Франк. Навярно овдовелият баща е страдал от някои скрупули и е изпитвал известна неохота, но тъй като надделели други съображения, детето било поверено на богатството и вниманието на семейство Чърчил, а баща му щял да се грижи единствено за себе си и, доколкото е възможно, да подобри положението си.

Той възнамерявал да промени живота си из основи. Напуснал армията и се захванал с търговия, понеже братята му в Лондон вече се били утвърдили в тази област — факт, който обещавал добро начало и за самия него. Работата му осигурявала достатъчна заетост. Все още притежавал малка къща в Хайбъри, където прекарвал по-голямата част от свободното си време. Следващите осемнадесет—двадесет години от живота му преминали безметежно в полезни занимания и сред приятно общество. По това време той вече разполагал с прилично състояние — достатъчно голямо, за да му позволи да закупи малкото имение в непосредствена близост до Хайбъри, за което отдавна копнеел, да се ожени за жена без никаква зестра като мис Тейлър и да живее според предпочитанията на семейството и общественото си положение.

От известно време мис Тейлър занимавала съзнанието му. Но мисълта за нея съвсем не била така обсебваща, както става при младите, и не разколебала решимостта му да не се жени, преди да купи имението Рандълс, за което мечтаел от дълго време. Мистър Уестън продължил упорито да преследва целите си и най-сетне ги постигнал: натрупал състояние, сдобил се със собствена къща и си намерил съпруга. Това бе началото на нов период в живота му, който вероятно щеше да бъде по-щастлив от всичко преживяно от него до този момент. Никога не се беше чувствал нещастен. Характерът му го бе предпазвал от това дори по време на първия му брак, а вторият беше призван да му разкрие колко прекрасна може да бъде разумната и истински симпатична жена, потвърждавайки, че е много по-добре да избираш, отколкото да бъдеш избиран, да заслужаваш благодарност, отколкото да я изпитваш.

Това беше негов личен избор, тъй като и състоянието си беше негово собствено. Що се отнася до Франк, той бе тихомълком отгледан като наследник на чичо си и след навършване на пълнолетие бе признал осиновяването съвсем открито, като бе приел името Чърчил. Ето защо беше малко вероятно да се нуждае някога от помощта на баща си. Мистър Уестън не се страхуваше. Лелята бе своенравна жена и държеше съпруга си изцяло под своя власт, но не беше в характера на мистър Уестън да предположи, че някой неин каприз би могъл да засегне един толкова заслужено скъп за нея човек като Франк. Той се срещаше със сина си всяка година в Лондон и се гордееше с него, а задоволството, с което твърдеше, че Франк е чудесен млад човек, караха и цяло Хайбъри да изпитва нещо като гордост от този факт. Смяташе се, че той е достатъчно тясно свързан с градчето, за да може добродетелите и бъдещето му да бъдат предмет на обща загриженост.

Мистър Франк Чърчил беше една от гордостите на Хайбъри и всички изгаряха от любопитство да го зърнат, ала той не благоволяваше да отвърне на любезността и кракът му никога не беше стъпвал в градчето. Често се говореше, че Франк ще дойде да посети баща си, но това така и не стана.

Сега, според всеобщото мнение, сватбата на баща му представляваше подходящ повод за осъществяване на това посещение. Всички смятаха така — и когато мисис Пери пиеше чай у мисис и мис Бейтс и когато мисис и мис Бейтс връщаха визитата. Сега беше моментът Франк Чърчил да дойде сред тях. Надеждата укрепна, когато стана ясно, че той е писал на втората си майка по този повод. В продължение на няколко дни никое сутрешно събиране в Хайбъри не пропускаше да спомене прелестното писмо, получено от мисис Уестън. „Сигурно сте научили за прелестното писмо, което мистър Франк Чърчил е изпратил на мисис Уестън? Чух, че било наистина великолепно писмо. Мистър Удхаус ми каза. Той е прочел писмото и заяви, че никога през живота си не е виждал такова прелестно писмо.“

Писмото бе оценено извънредно високо. Мисис Уестън, разбира се, бе настроена благосклонно към младия човек, а тази мила проява на внимание от негова страна бе неопровержимо доказателство за добра воля и чудесно допълнение към поздравленията, които вече бе получила по повод на брака си. Чувстваше се изключително щастлива и разполагаше с достатъчно дълъг жизнен опит, за да знае, че действително е така, след като единствените й опасения бяха, че се разделя с приятели, които винаги са я обичали и които трудно щяха да понесат отсъствието й.

Знаеше, че понякога ще им липсва и не можеше без болка да понесе мисълта, че Ема ще се лиши даже само от едно свое удоволствие или ще скучае дори час заради липсата на нейната компания. Но скъпата Ема имаше силен характер и беше способна да се справи с положението много по-добре, отколкото повечето момичета на нейно място. Тя притежаваше сила и дух, които щяха да й помогнат да преживее леко всички трудности и лишения, произтичащи от новосъздадената ситуация. Истинска утеха бе, че разстоянието между Хартфийлд и Рандълс беше достатъчно късо дори за сама жена и че благодарение на характера и на материалното положение на мистър Уестън наближаващата зима нямаше да им попречи да прекарват заедно поне половината от вечерите през седмицата.

Изпитваше огромна благодарност към мистър Уестън и съжаляваше само в редки мигове. Задоволството й, нещо повече — ведрата й радост, беше напълно оправдана и толкова очевидна, че макар да познаваше добре баща си, Ема понякога се учудваше, че той все още е способен да съжалява „горката“ мис Тейлър. И то в момента, когато я оставяха в уютния й дом в Рандълс, или когато вечер я изпращаха до собствената й карета, придружавана от прекрасния й съпруг. Но мистър Удхаус нито веднъж не пропусна да въздъхне лекичко и да каже:

— Ох, горката мис Тейлър! Сигурно много й се иска да остане.

Мис Тейлър нямаше да се върне, но и мистър Удхаус едва ли щеше да престане да я съжалява. Все пак след няколко седмици той се поуспокои. Съседите престанаха да го поздравяват по повод сватбата и той вече не се измъчваше, когато му говореха с радост по повод на едно толкова тъжно събитие. Пък и сватбената торта, която за него беше истинско бедствие, най-сетне бе изядена. Стомахът му не понасяше тежки храни и той никога не би повярвал, че това не е така и с останалите хора. Смяташе, че което не е здравословно за него, не е полезно за никого, затова се опита да убеди младоженците напълно да се откажат от тортата, а след като усилията му се оказаха напразни, употреби целия си дар слово, за да убеди хората да не ядат от нея. Дори си направи труда да се посъветва по този въпрос с аптекаря мистър Пери. Мистър Пери беше умен и възпитан човек, а посещенията му бяха една от утехите в живота на мистър Удхаус. След като старият джентълмен поиска мнението му по този въпрос, на мистър Пери не му оставаше нищо друго, освен да признае (макар и да не мислеше точно така), че ако не се приема в умерени количества, сватбената торта би могла да се отрази зле на много, да не кажем на повечето хора. Въоръжен с неговото мнение в подкрепа на своето, мистър Удхаус възнамеряваше да повлияе върху всеки посетител в дома на новобрачната двойка, но тортата все пак беше изядена, а тревожното милосърдие не го напусна, докато не изчезна и последното парче.

В Хайбъри се носеше невероятният слух, че някой видял децата на Пери с парче торта в ръка, но мистър Удхаус не искаше да повярва.