Джейн Остин
Ема (39)

39

Краткото обяснение с мистър Найтли достави на Ема значително удоволствие. Това бе един от приятните спомени за бала, които се въртяха в главата й по време на сутрешната разходка на следващия ден. Много се радваше, че бяха единомишленици по повод на семейство Елтън и че мненията им и за съпруга, и за съпругата се оказаха сходни. Похвалите, отправени към Хариет, отдаваха заслуженото и на нея. Те й бяха особено приятни. Ема очакваше и друг благоприятен резултат — приятелката й да се излекува от любовта си. Начинът, по който Хариет се изказа, преди да напуснат залата, вдъхваше големи надежди. Сякаш изведнъж бе прогледнала и бе проумяла, че мистър Елтън не е онова възвишено същество, за което го бе смятала. Любовната треска бе отминала и Ема почти не се страхуваше, че сърцето на Хариет отново ще забива учестено при някое ново болезнено ухажване. Разчиташе, че лошото отношение на семейство Елтън ще я накара да си наложи онова отявлено пренебрежение, което се очакваше от нея оттук нататък. Хариет бе вразумена, Франк Чърчил не беше безумно влюбен, а мистър Найтли не възнамеряваше да се кара с нея — очертаваше се наистина приятно лято!

Тази сутрин не видя Франк Чърчил. Той я бе предупредил, че не ще може да си позволи удоволствието да се отбие в Хартфийлд, тъй като трябваше да се прибере у дома до обяд, и Ема не съжаляваше особено.

Ема подреди мислите си, прегледа ги отново, постави всяко нещо на мястото му и тъкмо се насочи към къщата, освежена и готова да угоди на желанията на племенниците си и на дядо им, когато голямата желязна порта се отвори и влязоха двама души, които никога не бе очаквала да види заедно — Франк Чърчил под ръка с Хариет. Да, това наистина беше Хариет! Трябваше й само секунда, за да се убеди, че се бе случило нещо непредвидено! Хариет изглеждаше бледа и уплашена, а той се опитваше да я успокои. Не повече от двадесетина метра разделяха желязната порта от входната врата. Само след миг и тримата се озоваха в салона, Хариет се отпусна в едно кресло и припадна.

Когато една млада дама припадне, трябва да бъде свестена, да се намерят отговори на много въпроси и да обяснят множество неща, които будят удивление. Събития от този род са крайно интересни, но не за дълго. Само след няколко минути Ема научи всичко.

Мис Смит и мис Бикъртън — друга компаньонка на директорката на пансиона, която също присъстваше на бала, излезли заедно на разходка и поели по пътя за Ричмънд, който бе сравнително безопасен, защото по него минаваха доста хора. Но за двете девойки той се оказал опасен. На около половин миля от Хайбъри, зад един остър завой, след който от двете страни на пътя се нижели разлистени брястове, те се оказали сами за доста дълъг отрязък от пътя. Като повървели малко, недалеч напред те забелязали група цигани на една морава отстрани на пътя. Циганчето, което било на пост, се приближило, за да проси, но мис Бикъртън, извън себе си от страх, надала пронизителен писък, хукнала по един стръмен сипей, прескочила храстите на върха му, подвикнала на Хариет да побърза, и с всички сили побягнала по най-краткия път към Хайбъри. Но горката Хариет не могла да последва примера й. Тя била толкова схваната след танците, че първият й опит да изкачи сипея я изпратил отново долу и я оставил без сили. Била принудена да остане в това състояние, трепереща от страх.

Не беше ясно какво са щели да предприемат скитниците, ако младите дами се бяха държали по-смело, но при това положение просто не можели да подминат подобна покана за нападение. Хариет мигновено била заобиколена от половин дузина деца, предвождани от яка жена и здраво момче. Изглеждали заплашително и крещели, но думите им не били чак толкова нагли. Все по-изплашена, Хариет побързала да им предложи пари, взела портмонето си, извадила един шилинг, като ги умолявала да не искат повече и да не й правят нищо лошо. След малко почувствала, че ще може да върви, макар и бавно, и започнала да се отдалечава, но страхът и портмонето й били твърде съблазнителни и тя била последвана или по-скоро заобиколена от цялата банда, която искала още пари.

В това състояние я намерил Франк Чърчил. Тя — трепереща и молеща, те — кресливи и нахални. По една щастлива случайност, той тръгнал по-късно от Хайбъри и й оказал помощ в този опасен момент. Сутринта била толкова прекрасна, че той се изкушил да повърви пеша и наредил конете да го чакат на другия път на около две мили от Хайбъри. Понеже предната вечер бил взел назаем някаква ножица от мис Бейтс и забравил да й я върне, той бил принуден да се отбие в дома й за няколко минути. Поради това тръгнал по-късно, отколкото очаквал, и тъй като се движел пеша, циганите го забелязали едва когато бил съвсем близо до тях. Жената и якото момче на свой ред изпитали ужаса, който самите те били предизвикали у Хариет преди малко. Изплашил ги до краен предел и Хариет, която била загубила ума и дума, благодарно се прилепила до него, а силите й стигнали само да се придвижи до Хартфийлд, където съвсем я напуснали. Идеята да я доведе тук била негова. Не можел да се сети за нищо по-добро.

Това беше цялата история според неговите думи. Потвърди я и Хариет, когато дойде в съзнание и възвърна речта си. Той остана само колкото да се убеди, че тя е добре, тъй като вече бе достатъчно закъснял. След като Ема обеща да осведоми мисис Годард, че приятелката й е в безопасност, и да предупреди мистър Найтли за присъствието на циганите, Франк Чърчил си тръгна, съпроводен от безбройните благодарности, с които Ема го отрупа от свое име и от името на Хариет.

Подобно премеждие — красив млад мъж и прелестна млада жена, които съдбата събира по такъв необичаен начин, не би пропуснало да подскаже някои неща дори на най-студените сърца и на най-уравновесените умове. Или поне така си мислеше Ема. Едва ли някой езиковед, граматик или дори математик би видял това, което видя тя, би станал свидетел на появата им заедно и би изслушал разказа им за случилото се, без да съзре тук пръста на съдбата, който просто насочва чувствата им един към друг. А какво да говорим за човек със силно развито въображение като Ема тя цялата гореше от мисли и предчувствия, особено като се прибави опита й в предвиждания от този род!

Всичко беше твърде необичайно! Доколкото си спомняше, досега нищо подобно не се бе случвало на която и да е млада дама в околността. Никакви срещи и тревоги от такъв характер. А ето че сега се беше случило на определен човек и в определен час, точно когато друг човек съвсем случайно минава оттам и й се притича на помощ. Наистина бе твърде необичайно! А като се има предвид и душевното състояние на двамата в този момент, Ема бе направо поразена. Той се опитваше да се пребори с чувствата си към нея, а Хариет тъкмо се съвземаше от треската си по мистър Елтън. Сякаш всичко нарочно се подреждаше така, че да предвещава твърде интересни последици. Случката със сигурност щеше да събуди у тях взаимно влечение.

По време на няколкоминутния им разговор, докато Хариет все още беше почти безчувствена, Франк бе говорил развеселен и донякъде доволен от уплахата, чистосърдечието и пламенността, с които тя бе грабнала ръката му и се бе притиснала до него. Едва след като изслушаха и разказа на Хариет, той разпалено изрази възмущението си от невероятната глупост на мис Бикъртън. Нещата трябваше да следват естествения си ход, без да се насилват и без чужда помощ. Не, Ема нямаше и пръста си да мръдне даже. Достатъчно се бе намесвала! Едно предвиждане, просто ей така, отстрани, не можеше да навреди, но това не беше нищо повече от най-обикновено желание. В никакъв случай нямаше да отиде по-далеч.

Тъй като знаеше каква тревога и безпокойство ще причини случката на баща й, Ема реши да не му казва нищо. Но скоро разбра, че ще бъде невъзможно да скрие от него. Само за половин час цяло Хайбъри научи за станалото. Събитието бе такова, че привлече вниманието на онези, които говорят най-много — младежите и простолюдието. Скоро всички млади хора и слуги в околността имаха щастието да научат ужасната новина. Темата за снощния бал бе изместена заради циганите. Горкичкият мистър Удхаус буквално трепереше в креслото си и, както бе предполагала Ема, отказваше да се успокои, докато не му обещаят, че повече никога няма да ходят отвъд оградата от храсти. За него бе донякъде утешително, че през останалата част от деня пристигнаха много запитвания за неговото състояние, а също и за това на мис Удхаус и на мис Смит, понеже той обичаше хората да се интересуват от здравето му. Баща й отговаряше, че са сравнително добре, което не беше съвсем вярно, тъй като Ема и Хариет се чувстваха превъзходно, но тя предпочете да не се намесва. Като дъщеря на един крайно загрижен за здравето човек, Ема бе в много неизгодна позиция, тъй като изобщо не боледуваше. Ако той не й припишеше някаква болест, тя просто щеше да отсъства от разговорите и кореспонденцията му.

Циганите не изчакаха въздаването на справедливост, а побързаха да напуснат околността. Младите дами на Хайбъри имаха възможност да се разхождат спокойно още преди да успеят да се уплашат, а цялата история бързо загуби значението си, освен за Ема и племенниците й. Случката продължаваше да подхранва въображението й, а Хенри и Джон всеки ден я разпитваха за срещата на Хариет с циганите и упорито я поправяха, ако се отклонеше, макар и мъничко, от първоначалния вариант.