Джейн Остин
Ема (50)

50

Чувствата, с които Ема прекрачи прага на дома си на връщане, бяха съвсем различни от тези, които бе изпитвала на излизане от него. Беше се надявала само на малка отсрочка на страданието, а ето че сега се носеше върху крилете на щастието, което според нея щеше да я завладее още по-силно, след като отмине първоначалното вълнение.

Седнаха да пият чай — същите хора около същата масичка. Колко пъти се бяха събирали все така! И колко пъти погледът й бе попадал върху същите храсти на моравата и бе наблюдавала полегатите лъчи на залязващото слънце! Но никога не се бе чувствала така! Никога не бе изпитвала нещо подобно, затова й костваше неимоверно голямо усилие да се овладее и да се представи като прилежна домакиня, а дори и като грижовна дъщеря!

Горкият мистър Удхаус дори не подозираше какъв заговор му готви човекът, когото в този момент посрещаше толкова сърдечно, разтревожен дали не е настинал, докато е яздил в дъжда. Ако можеше да надзърне в сърцето му, щеше да изостави всякаква тревога за дробовете му, но тъй като нямаше ни най-малка представа за надвисналото зло и не забелязваше нищо необичайно във вида или в поведението и на двамата, той съвсем спокойно им предаде новините, които бе научил от мистър Пери. После продължи доволно да си бъбри, без изобщо да подозира това, което те биха могли да му съобщят в отговор.

Трескавото състояние не напусна Ема, докато траеше посещението на мистър Найтли, но след като той си отиде, тя постепенно започна да се успокоява и да овладява чувствата си. А по време на безсънната нощ — цената за щастливата вечер — се появиха няколко сериозни проблема, които трябваше да обмисли и които я убедиха, че дори собственото й щастие не може да бъде безметежно. Баща й и Хариет! Останала сама, не можеше да не почувства огромната тежест на напълно основателните им претенции. Въпросът беше как да ги възмезди напълно! Що се отнася до баща й, проблемът бързо намери разрешението си. Все още не знаеше какви ще бъдат желанията на мистър Найтли, но след като се допита до сърцето си, Ема реши никога да не напуска баща си. Дори оплака самата мисъл за това като греховна. Докато той беше жив, тя щеше да остане само сгодена, и се ласкаеше от мисълта, че след като е отстранена опасността да го напусне, годежът й ще се превърне в още по-голяма утеха за мистър Удхаус. По-трудно беше да реши какво ще бъде най-добре за Хариет, как да й спести излишната болка, да изкупи вината си и да не я настройва срещу себе си. Този въпрос я смущаваше и тревожеше най-много, тя отново горчиво се упрекваше и дълбоко съжаляваше. Най-сетне реши засега да избегне срещата с нея и да й съобщи всичко с писмо, а също и това, че би било неизразимо по-добре да я отстрани от Хайбъри за известно време. Ема дори отиде още по-далече в плановете си и бе почти сигурна, че е напълно възможно да й издейства покана от Брансуик Скуеър. Изабела бе харесала Хариет, а няколко седмици, прекарани в Лондон, със сигурност щяха да разведрят приятелката й. Смяташе, че характерът на Хариет няма да устои и ще откликне на промяната и разнообразието, на улиците, магазините и децата. Във всеки случай, помисли Ема, щеше поне да е доказателство за внимание и загриженост от нейна страна, а нали именно тя носеше цялата вина. Най-добре беше да се разделят засега и да отложат злокобния ден, в който отново щяха да се съберат всички заедно.

Стана рано и написа писмото до Хариет — занимание, което я направи сериозна и почти тъжна, затова й се стори, че мистър Найтли, който пристигна в Хартфийлд още за закуска, се е забавил твърде много. Ала след това трябваше само да откраднат половин час и да се разходят буквално из същите места като предния ден, и Ема възвърна състоянието си на блажено щастие.

Мистър Найтли си бе тръгнал не много отдавна или поне не толкова, че да събуди желанието й да си мисли за някой друг, освен за него, когато й донесоха едно доста дебело писмо от Рандълс. Тя се досещаше какво съдържа то и никак не й се искаше да го чете. Вече бе простила напълно на Франк Чърчил и нямаше нужда от никакви обяснения. Искаше само да остане насаме с мислите си. Беше съвсем сигурна, че няма да разбере какво пише в писмото. Но все пак трябваше да си наложи да го прочете. Отвори пакета — защото то си беше точно това. Една бележка от мисис Уестън я подготвяше за писмото, написано от Франк и адресирано до втората му майка.

„Скъпа моя Ема,

С огромно удоволствие ви препращам приложеното писмо. Сигурна съм, че ще го оцените по достойнство и не се съмнявам, че всичко ще има щастлив край. Мисля, че оттук нататък едва ли отново ще имаме съществени различия в мнението си за автора му. Няма да ви задържам с дълги предисловия. Ние сме добре. Напоследък се чувствах леко изнервена, но писмото ме излекува. Никак не ми хареса видът ви във вторник, но сутринта беше толкова мрачна, че макар винаги да сте отричали, че времето влияе на настроението ви, мисля, че никой не може да бъде пощаден от североизточния вятър. Много се тревожех за скъпия ви баща по време на бурята във вторник следобед и вчера сутринта, но мистър Пери снощи ме успокои, че лошото време не го е разболяло.

Вечно ваша: А. У.“

 

 

[За мисис Уестън]

Уиндюр. Юли

Скъпа госпожо,

Ако вчера съм успял да се изразя достатъчно ясно, сигурно вече очаквате това писмо, но независимо дали е така, поне знам, че то ще бъде прочетено безпристрастно и снизходително. Вие сте самата доброта, но аз се боя, че дори и тя няма да е достатъчна, за да извини някои страни от поведението ми напоследък. Все пак, получих прошка от човека, към когото имах още по-непростими прегрешения. Смелостта ми расте с всяка написана дума. Много е трудно за щастливците да бъдат смирени. Вече успях да получа опрощение от двама души и съм застрашен от опасността да се почувствам прекалено уверен, че ще получа вашето и това на всички приятели, които имат основание да бъдат оскърбени. Но нека всички вие се опитате да си представите в какво положение се намирах, когато за пръв път пристигнах в Рандълс. Трябва да имате предвид, че носех със себе си тайна, която трябваше да запазя на всяка цена. Това е истината. Правото ми да се поставя в положение, което се нуждае от подобна тайнственост, е съвсем отделен въпрос, който няма да обсъждам тук.

Призовавам всички дребни заядливци от тухлените къщи, отворените прозорци и открехнатите капаци да свидетелстват в полза на това, че съм имал право да настоявам за потайност. Не се осмелявах да се обърна направо към Джейн. Трудностите, произлизащи от тогавашното състояние на делата в Енскомбе са твърде добре известни и не се нуждаят от по-нататъшни обяснения. На раздяла в Уеймаут имах щастието да се наложа и да убедя най-почтеното женско сърце под слънцето да откликне на молбите ми (противно на волята си) и великодушно да се съгласи на таен годеж. Ако ми беше отказала, щях да полудея. Сигурно искате да ме попитате на какво съм се надявал, като правя всичко това, какво съм очаквал? Ами на какво ли не — на времето, случая, стечението на обстоятелствата, постепенното въздействие, внезапните изблици, постоянството и отегчението, здравето и болестите. Всички възможности бяха пред мен и вече бях постигнал най-трудното — бях получил обещанието й да ми бъде вярна и да ми пише. Ако се нуждаете от още обяснения, уважаема госпожо, просто си припомнете, че съм син на съпруга ви и макар да не съм наследил от него къщи и имоти, съм възприел вярата му в доброто, която струва повече от всяко друго богатство. Представете си в какво състояние пристигнах в Рандълс за първи път. Сега осъзнавам ясно грешката си, защото трябваше много по-рано да предприема това посещение. Ако обърнете поглед назад, ще си припомните, че дойдох едва след като мис Феърфакс вече бе там, и тъй като това е обида преди всичко към вас, надявам се, че прошката ви няма да закъснее. Ще се опитам да спечеля благосклонното отношение на баща си, като добавя, че самият аз бях лишен от невероятното удоволствие да ви познавам до мига, в който не ви посетих в новия ви дом. Надявам се, че поведението ми по време на двуседмичния ми престой не заслужава никакви укори, освен в едно отношение. И сега стигаме до най-главния въпрос, до единствения важен момент от поведението ми по време на гостуването ми в Рандълс, който тревожи и мен самия и изисква грижливо обяснение. Споменавам мис Удхаус с огромно уважение и с най-топли приятелски чувства, а баща ми сигурно смята, че трябва да добавя — и с ниско сведена глава. Няколко изпуснати думи от негова страна вчера недвусмислено показаха отношението му по този въпрос и аз трябва да призная, че действително заслужавам известно порицание. Струва ми се, че поведението ми към мис Удхаус означаваше много повече, отколкото е допустимо. За да прикрия тайната, която беше жизненоважна за мен, аз се подведох и използвах близостта, която незабавно възникна между двама ни, по непростим начин. Не мога да отрека, че привидно започнах да ухажвам мис Удхаус, но смятам, ще повярвате на думите ми, че ако не бях сигурен в безразличието й към мен, не бих продължил да я ухажвам, тласкан единствено от себични мотиви. Колкото и да е очарователна и приятна, мис Удхаус изобщо не ми изглеждаше като млада жена, която копнее да се влюби. А това, че аз съм последният човек, в който тя би се влюбила, бе мое убеждение и желание. Тя приемаше оказваното й от мен внимание с естествена, приятелска и добронамерена закачливост, която напълно ме устройваше. Изглежда взаимно се разбирахме. Поради връзката между двете семейства аз й дължах това внимание и тя се чувстваше точно по същия начин.

Не мога да твърдя със сигурност дали мис Удхаус е разбрала какво изпитвам в действителност преди изтичането на първите две седмици. Спомням си, че когато наминах да се сбогувам с нея, едва не й признах истината и тогава ми се стори, че тя подозира нещо. Но не се съмнявам, че след това е успяла да се досети до известна степен. Може би не е разкрила цялата история, но бързият й ум със сигурност е прозрял основното. Изобщо не се съмнявам. Когато отпаднат всички сегашни ограничения, ще се убедите, че историята не я е сварила напълно неподготвена. Неведнъж ми е намеквала за това. Спомням си как ми прошепна на бала, че дължа благодарност на мисис Елтън за вниманието, което оказва на мис Феърфакс. Надявам се, че вие и баща ми ще приемете тези обяснения на поведението ми спрямо нея като извинение за грешките, които не сте забелязали в него. Докато смятате, че имам вина пред Ема Удхаус, не заслужавам нищо и от двама ви. Ето защо ви моля да снемете от мен обвинението и, когато стане възможно, да ми осигурите и нейната прошка с най-добри пожелания, тъй като изпитвам към нея най-искрена братска обич и от все сърце й пожелавам да се влюби толкова щастливо и трайно, колкото съм влюбен самият аз. Вече можете да си обясните всички странни неща, които съм казал или направил през онези две седмици. Сърцето ми се намираше в Хайбъри и единствената ми мисъл беше как да закарам там и тялото си колкото може по-често, без да събудя и най-малкото подозрение. Ако има нещо, което все още ви озадачава, моля ви да го сверите с предложеното обяснение. Що се отнася до пианото, станало предмет на обстойно обсъждане, смятам за необходимо да отбележа единствено това, че го поръчах без знанието на мис Ф…, която никога нямаше да ми позволи да го направя, ако зависеше от нея. Не е по силите ми, скъпа госпожо, да отдам дължимото признание на изключителната й деликатност по време на целия годеж. Изгарям от нетърпение и вие да я опознаете толкова добре, колкото я познавам аз. Няма думи, с които бих могъл да ви я опиша. Тя самата ще ви разкрие себе си, при това не с думи, тъй като едва ли съществува някой, който умишлено да прикрива собствените си достойнства. Получих вести от нея още преди да започна това писмо, което ще бъде по-дълго, отколкото предполагах. Пише ми, че се чувства добре, но понеже никога не се оплаква, не мога да разчитам, че това е истината. Знам, че скоро ще я посетите. Тя ужасно се страхува от това. А може би вече сте я посетили. Ако е така, пишете ми незабавно.

Нетърпелив съм да узная хиляди подробности. Припомнете си, че последния път прекарах в Рандълс едва няколко минути и бях толкова объркан, че просто не бях на себе си. Все още не мога да се съвзема. Все още съм луд и от щастие, и от мъка. Само като си помисля за вниманието и благоразположението й, за търпението и изключителния й характер, както и за великодушието на чичо ми, струва ми се, че ще полудея от радост. Но щом си помисля за безпокойствата, които съм й причинил, и за това колко малко заслужавам прошката й, направо полудявам от ярост. Само да можех да я видя отново! Но все още е рано да повдигам този въпрос. Чичо ми беше прекалено добър с мен, за да си позволя да злоупотребя с щедростта му. А сега трябва да добавя още нещо към и без друго дългото писмо. Има още подробности, които трябва да чуете. Вчера не можах да ви предложа свързан разказ, но внезапното и донякъде ненавременно разкриване на тайната се нуждае от обяснение, защото макар (както отбелязахте) събитието от миналия месец да открива пред мен щастливи възможности, не бих се осмелил да взема толкова скорошни мерки, ако не бяха конкретните обстоятелства, които не ми дадоха възможност да загубя нито минута повече. Самият аз бих предпочел да се въздържа от подобна прибързаност, а тя изпитва същите скрупули, но с умножена сила и още по-усложнени. Ала нямах друг избор. Тя толкова прибързано бе поела задължение пред онази жена… Уважаема госпожо, тук се видях принуден да прекъсна, за да се съвзема и овладея. Разходих се на чист въздух и сега смятам, че ще бъда достатъчно разумен, за да допиша, както трябва, остатъка от писмото. В действителност спомените ме изпълват с дълбоко огорчение. Поведението ми е направо срамно. И тук трябва да призная, че поведението ми спрямо мис У., което беше твърде неприятно за мис Ф., е осъдително. Тя не го одобряваше и това би трябвало да ми бъде достатъчно. Тя не сметна за достатъчно обяснението ми, че с това се опитвам да прикрия истината. Тя бе разгневена и според мен неоснователно. Смятах, че е ненужно предпазлива и прекалено внимателна по хиляди поводи. Намирах я дори за студена, но сега знам, че винаги е била права. Ако се бях доверил на преценката й и бях ограничил поведението си до онова, което тя смяташе за благоприлично, щях да избегна най-голямото нещастие, сполетявало ме през живота. Ние се скарахме! Спомняте ли си сутринта, прекарана в Донуъл? Тогава недоволството достигна връхната си точка. Закъснях. Срещнах я да се прибира у дома сама и пожелах да повървя с нея, но тя не искаше и да чуе. Категорично отказа да я придружа и аз сметнах, че ми отказва напълно неоснователно. Сега съзирам в постъпката й единствено съвсем естествена и последователна дискретност. След като аз в продължение на цял час бях проявявал осъдителните си предпочитания към друга жена, за да заблудя околните за нашата тайна, нима тя можеше да приеме предложението ми, което щеше да обезсмисли цялата предишна предпазливост. Ако ни бяха видели да се разхождаме заедно между Донуъл и Хайбъри, истината можеше да излезе на бял свят. Но аз бях достатъчно безумен да възнегодувам. Съмнявах се в любовта й. На следващия ден в Бокс Хил, когато поведението ми я провокира, когато моето позорно и нагло пренебрежение към нея и очевидната ми отдаденост на мис У. (които никоя друга жена на света не би могла да понесе) я предизвикаха да говори, тя изрази възмущението си по начин, който аз много добре разбрах. С две думи, скъпа госпожо, това беше кавга, за която тя не носеше никаква вина, а аз — чудовищна. Върнах се в Ричмънд още същата вечер, макар че можех да остана с вас до сутринта, просто защото бях толкова разярен, колкото не можете да си представите. Дори тогава не бях чак такъв глупак и се надявах, че с времето всичко ще се оправи, но въпреки това бях засегнат от студенината й. Когато си тръгнах, реших, че ще изчакам тя да направи първата крачка.

Винаги ще се смятам за истински щастливец, задето вие не присъствахте на излета до Бокс Хил. Ако бяхте станали свидетел на поведението ми там, едва ли щяхте някога да възвърнете доброто си мнение за мен. За това как се е отразило то върху нея, говори решението, което незабавно е взела. Веднага след като е разбрала със сигурност, че съм си заминал от Рандълс, тя приела предложението на онази досадна мисис Елтън. Между другото, нейното отношение към мис Ф. винаги ме е изпълвало с омраза и възмущение. Не бих искал да предизвиквам снизхождението, на което винаги съм се радвал от страна на мис Ф., но яростно протестирам срещу това, че огромна част от него бе проявена към тази жена… Джейн! Как ли не! Както виждате, дори аз все още не се осмелявам да я наричам с малкото й име даже пред вас. Представете си какво трябваше да понеса, като слушах как семейство Елтън подмятат името й с цялата простащина на ненужното повторение и оскърблението, нанесено от въображаемото им превъзходство. Имайте търпение, скоро свършвам. Тя реши да приеме предложението, желаейки да скъса с мен окончателно, и на следващия ден ми написа писмо, с което ми съобщаваше, че иска да престанем да се срещаме. Тя смяташе, че годежът е извор на страдание и разкаяние и за двама ни, и го разтрогваше. Това писмо пристигна същата сутрин, когато почина горката ми леля. Написах отговора в следващия един час, но тъй като бях много объркан и върху плещите ми изведнъж се бяха стоварили множество задължения, вместо да изпратя плика, не съм забелязал как съм го заключил заедно с останалите писма в чекмеджето на бюрото си. Бях съвсем спокоен, защото смятах, че макар и само няколко реда, написаното е достатъчно, за да я удовлетвори. Останах доста разочарован, когато не получих от нея незабавен отговор, но й намерих извинения, бях твърде зает и — дали да не го кажа? — виждах пред себе си твърде чудесни възможности, за да бъда придирчив. Преместихме се в Уиндзор и само след два дни получих пакетче от нея — връщаше всичките ми писма. Имаше и няколко реда, с които изразяваше изключителното си удивление, че не съм драснал и два реда в отговор на последното й писмо, и добавяше, че тъй като в такива случаи мълчанието не може да бъде изтълкувано неправилно и понеже и двамата имаме желание да приключим колкото може по-бързо с подробностите, ми връща всички писма по сигурен път и ме моли, ако не мога да й изпратя нейните лично до нея в Хайбъри в разстояние на една седмица, да й ги препратя в… накратко, пред очите ми се намираше пълният адрес на мисис Смолридж, която живееше близо до Бристъл. Името и мястото ми бяха известни. Знаех всичко за тях и само за един миг прозрях какво възнамерява да прави тя. То напълно подхождаше на решителността, която знаех, че притежава, а това че бе премълчала плановете си в предишното писмо, беше доказателство за болезнената й деликатност. Та нали иначе би могло да изглежда като че ли ме заплашва.

Представете си шока, който преживях, и колко вбесен бях от глупавата немарливост на пощите, преди да открия собствената си грешка. Какво можеше да се направи? Само едно нещо. Трябваше да говоря с чичо си. Без да съм получил одобрението му не можех да се надявам отново да се появя пред нея. И аз говорих с него, а обстоятелствата се оказаха в моя полза. Скорошните събития бяха смекчили гордостта му и той бе станал отстъпчив и примирен малко по-рано, отколкото очаквах. Горкият човек завърши с дълбока въздишка и с думите, че ми пожелава толкова много щастие в семейния живот, колкото самият той е преживял. Чувствах, че ще бъда щастлив, но по друг начин. Дали сте в състояние да ми съчувствате заради това, което преживях, докато му разкривах тайната, заради напрежението, когато рискувах всичко? Не, и щях да заслужа съжалението ви, едва след като пристигна в Хайбъри и открия, че съм се превърнал в причина за ужасната й болест. Защото никога не съм бил по-достоен за съжаление от мига, в който съзрях бледото й, изпито лице. Пристигнах в Хайбъри по такова време, когато знаех, че е твърде вероятно да я открия сама, защото обикновено закусват късно. Не останах разочарован. Не останах разочарован и по отношение на основната цел на пътуването си. Трябваше да се преборя със съвсем основателното й и справедливо негодувание, но най-сетне успях. Сдобрихме се. С моята скъпа, най-скъпа от всички същества и отсега нататък помежду ни няма да има никакви недоразумения. Сега, уважаема госпожо, ще ви оставя на спокойствие, но не бих могъл да завърша, без да ви изпратя хилядите си благодарности за вниманието, което ми оказахте, и още десет пъти по толкова за нежността, която сърцето ви ще ви подскаже в отношението ви към Джейн. Ако смятате, че съм по-щастлив, отколкото заслужавам, напълно споделям мнението ви. Мис У. ме нарича галеник на съдбата. Надявам се, че е права. В едно отношение наистина ми е провървяло и това е, че имам възможността да се подпиша като

Ваш предан и любящ син, Ф. К. Уестън Чърчил