Джейн Остин
Ема (20)

20

Джейн Феърфакс бе сираче и единствено дете на по-малката дъщеря на мисис Бейтс.

Бракът на лейтенант Феърфакс от пехотния полк и мис Джейн Бейтс бе преминал през своите славни и щастливи дни, беше имал своите надежди и увлечения, но сега от него не бе останало нищо, освен тъжните спомени за смъртта на лейтенанта в чужбина по време на военни действия, за вдовицата му, починала малко след това от туберкулоза, и… това момиче.

Тя бе родена в Хайбъри. Когато, едва тригодишна след смъртта на майка си, бе станала собственост, отговорност, утеха и намерениче на своите баба и леля, изглеждаше много вероятно, че завинаги ще си остане там, ще научи само това, което позволяват твърде ограничените им средства, и ще отрасне без преимуществата, които добрите връзки или усъвършенстването биха могли да добавят към качествата, с които я бе надарила природата — приятен нрав, привлекателна външност, пъргав ум, добросърдечни и добронамерени роднини.

Но съчувствието, проявено от един приятел на баща й, промени нейната съдба. Той се казваше полковник Кембъл и високо ценеше Феърфакс като отличен офицер и много достоен млад човек. Освен това му беше задължен за грижите, които бе положил за него по време на една епидемия от тифус и на които, според полковника, дължеше живота си. Това му налагаше задължения, а той не бе научен да ги пренебрегва, макар че изминаха няколко години от смъртта на нещастния Феърфакс, преди самият полковник да се завърне в Англия и да направи онова, което беше по силите му. Когато се прибра у дома, той издири детето и се отнесе към него с необходимото внимание. Беше женен и имаше само една дъщеря, приблизително на възрастта на Джейн. Малкото сираче стана тяхна гостенка, оставаше при тях за дълго и се превърна във всеобща любимка, а още преди да навърши девет години, силната привързаност на дъщеря му към нея и собственият му стремеж да се докаже като истински приятел се обединиха в предложението на полковника да поеме разноските по обучението на момичето. Предложението бе прието и оттогава Джейн стана част от семейство Кембъл, живееше изцяло при тях и посещаваше баба си само от време на време.

Намерението на полковника бе да й даде такова образование, че самата тя да може да обучава другите, тъй като скромното й бащино наследство не й позволяваше да бъде независима. Полковник Кембъл нямаше възможност да я обезпечи по друг начин. Макар заплатата и наследството да му осигуряваха приличен доход, той не бе особено състоятелен, а и всичко по право се полагаше на дъщеря му. Като й даде образование, той се надяваше, че й е осигурил солидно средство за препитание оттук нататък.

Това бе историята на Джейн Феърфакс. Тя бе попаднала в добри ръце, не бе видяла нищо лошо от семейство Кембъл и бе получила безукорно образование. Живееше постоянно сред интелигентни и начетени хора, затова сърцето и умът й се бяха научили на дисциплина и култура. Понеже полковник Кембъл живееше в Лондон, всяка мъничка дарба бе развивана с уроци при най-добрите учители. Нейният характер и надареност по нищо не отстъпваха на възможностите, които разкриваше пред нея това покровителство. На осемнадесет години тя бе напълно готова да се заеме с обучението на деца (ако това изобщо е възможно на такава ранна възраст), но бе прекалено скъпа на семейство Кембъл, за да се разделят с нея. Бащата и майката не бяха съгласни, а дъщерята не би го понесла. Злокобният ден беше отложен. Лесно решиха, че Джейн е все още твърде млада и тя остана при тях. Споделяше като истинска дъщеря всички благовидни удоволствия, предлагани от модерното общество и се радваше на една здрава спойка от дом и забавления. С едно-единствено затруднение — отрезвяващите мисли, които й диктуваше собствената проницателност и които й напомняха, че всичко това скоро ще свърши.

Обичта на цялото семейство и по-специално топлата привързаност на мис Кембъл заслужаваха още по-голямо уважение, като се има предвид, че Джейн решително я превъзхождаше — и по външен вид, и по възможности. Даровете на красотата, дадени й от природата, не можеха да останат незабелязани от младата жена, а много по-големите възможности на ума й не можеха да не бъдат почувствани от родителите. Ала въпреки това, всички продължиха да живеят заедно до сватбата на мис Кембъл, без разбирателството помежду им изобщо да намалее. По силата на случайността и късмета, които толкова често измамват предвижданията в брачните дела и придават чар по-скоро на посредствеността, отколкото на превъзходството, мис Кембъл спечели любовта на мистър Диксън — млад, богат и привлекателен мъж, почти веднага след запознанството им. Тя се установи щастливо в подходящо семейство, докато на Джейн Феърфакс тепърва й предстоеше да припечелва хляба си.

Събитието бе станало твърде скоро, прекалено скоро, за да може приятелката й, която не беше такава галеница на съдбата, да поеме по пътя на дълга си, макар вече да бе достигнала възрастта, която собствената й преценка бе определила като време за начало. Отдавна бе решила това да бъде двадесет и първата й годишнина. С духовната сила на набожна послушница тя бе решила, че на двадесет и една години ще извърши жертвоприношение и ще се откаже от удоволствията на живота, от издигнатото духовно общуване, от доброто общество, спокойствието и надеждата, в полза на вечното смирение и покаяние.

Здравият разум на полковника и жена му не се противопоставяха на подобно решение. Но не беше така и с чувствата им. Докато бяха живи, нямаше да има нужда Джейн да си налага никакви ограничения и домът им щеше да бъде и неин дом. В името на собственото си удобство те биха я задържали завинаги, ако постъпката им нямаше да е твърде егоистична. В последна сметка, колкото по-бързо се случеше неизбежното, толкова по-добре. Може би дори усещаха, че щеше да е много по-добре и по-разумно, ако още отначало бяха устояли на изкушението да забавят отделянето й, за да я пощадят и да не й дадат възможност да вкуси от насладите на охолството и развлеченията, от които трябваше да се откаже сега. И все пак, обичта им към нея бе готова да се вкопчи във всяко основателно извинение за отлагането на мъчителния миг на раздялата. Откакто дъщеря им се омъжи, Джейн боледуваше, и докато не възстановеше напълно силите си, те щяха да й забранят да поеме задълженията си, които тя изобщо не би могла да изпълнява с измъчено от болестта тяло и променливо настроение. Дори при най-благоприятно стечение на обстоятелствата, дългът щеше да изисква нещо повече от обичайната безупречност на духа и тялото, за да бъде изпълняван без съществени затруднения от нейна страна.

Що се отнася до факта, че тя няма да придружи семейство Кембъл до Ирландия, разказът, поднесен от леля й, съдържаше само истината, макар да премълчаваше някои подробности. Джейн сама бе избрала да прекара в Хайбъри времето на тяхното отсъствие и да се порадва на може би последните месеци пълна свобода заедно с роднините си, които толкова я обичаха. Все едно по какви причини — една или няколко, семейството с готовност одобри решението й. Сметнаха, че няколко месеца, прекарани по родните места, ще възстановят здравето й по-добре от всичко друго. Вместо да посрещне мистър Франк Чърчил — тази съвършена новост, Хайбъри трябваше да се задоволи с Джейн Феърфакс, която просто щеше да освежи спомените на градчето отпреди две години.

Ема съжаляваше, че в продължение на цели три месеца ще е принудена да понася любезностите на човек, когото не харесва, че винаги ще прави повече от това, което желае и по-малко от онова, което е длъжна. Трудно можеше да се намери отговор на въпроса защо тя не харесва Джейн Феърфакс. Според мистър Найтли причината се криеше във факта, че в лицето на Джейн Ема вижда истински съвършената млада дама, каквато самата тя би искала да бъде. И макар че тогава разгорещено бе отхвърлила обвинението, имаше мигове на самопреценка, в които съвестта й не я оправдаваше напълно. Но Ема просто не искаше да се сближава с Джейн. Не можеше да определи точната причина, но младата дама беше толкова въздържана, хладна и напълно безразлична към това, дали се харесва, или не! И леля й — това кречетало! Пък и всички превръщаха нейното идване в толкова голямо събитие, а може би поради еднаквата им възраст смятаха, че двете сигурно са големи приятелки! Ето това бяха причините. Не й хрумваше нищо по-добро.

Неприязненото й отношение бе толкова неоснователно и въображението й така преувеличаваше недостатъците, които приписваше на Джейн, че след всяко нейно по-продължително отсъствие Ема я посрещаше с чувството, че е наранила Джейн. Когато сега, след цели две години, посети гостенката веднага след пристигането й (както се полага), Ема бе поразена от вида и обноските й, които мислено бе осъждала през цялото време на отсъствието й. Джейн Феърфакс беше удивително изискана, а както е известно, Ема имаше много висок критерий за тези неща. Джейн беше висока, но не длъгнеста, а стройна. Фигурата й беше изящна — нито прекалено пълна, нито слаба, макар леко болнавият й вид да я приближаваше до по-приемливия от двата недостатъка. Ема не можеше да не оцени всичко това, а лицето и чертите на Джейн бяха дори по-красиви, отколкото си ги спомняше. Красотата й бе специфична, но наистина радваше погледа. Ема никога не бе отричала прелестта на очите й — тъмносиви, с тъмни ресници и вежди, а кожата й, която според господарката на Хартфийлд бе твърде бледичка, бе гладка и нежна и не се нуждаеше от повече руменина. Основното качество на красотата й бе нейната изтънченост и за да остане вярна на принципите си, Ема трябваше да й отдаде дължимото възхищение. Джейн Феърфакс притежаваше изисканост на тялото и ума, която се срещаше толкова рядко в Хайбъри. Нека не се заблуждаваме — тя бе изтънчена и много надарена.

И така, по време на първото си посещение Ема разглеждаше Джейн Феърфакс с двойно задоволство — с искрена наслада и с желание да бъде справедлива към нея. И реши да сложи край на неприязненото си отношение. Обърнеше ли поглед към историята на живота й, към положението и красотата й, припомнеше ли си на какво бе обречена тази изтънченост, къде щеше да отиде Джейн и как щеше да живее оттук нататък, Ема не можеше да изпитва нещо друго, освен уважение и състрадание. Особено ако към всички досега известни причини за интереса й към Джейн се прибави и твърде вероятната й привързаност към мистър Диксън, което Ема съвсем естествено бе предположила. В такъв случай нищо не бе по-достойно за уважение и състрадание от жертвите, на които бе решена тази прекрасна млада дама. Ема бе склонна да снеме от нея обвинението, че е прелъстила мистър Диксън зад гърба на съпругата му, а и съмнението за някои други непочтени постъпки, които въображението й бе подсказало отначало. Ако ставаше дума за любов, това вероятно бе лишено от лукавство, несподелено чувство. Може би несъзнателно е пила от тази отрова, докато е участвала в разговорите му с приятелката си и поради най-достойни за уважение и чисти причини сега отказваше посещението в Ирландия, вземайки решение да се откъсне от него и от семейството му, като поеме по трудния път на дълга.

Ема си тръгна, завладяна от такова великодушие и милосърдие, че по целия път за дома се оглеждаше наоколо и горчиво съжаляваше, че в Хайбъри няма достоен млад човек, който тя би желала да свърже с Джейн и който да е в състояние да й осигури независимост.

Това бяха похвални помисли, но не задълго. Още преди да извърши публично признание на вечната си дружба с Джейн Феърфакс или да предприеме нещо по-сериозно за заличаване на миналите предразсъдъци и грешки, Джейн прекара една вечер в Хартфийлд заедно с баба си и леля си и всичко се върна в първоначалното положение. Отново се появи предишното раздразнение. Лелята беше досадна както винаги и дори повече от преди, защото сега към възхищението от способностите на Джейн бе добавена и загриженост за здравето й. Бяха принудени да слушат колко мъничко хляб и масло е хапнала Джейн на закуска и какво тъничко парче овнешко — на обяд и да разгледат като на изложба всичките нови бонета на дамите Бейтс, подарени от нея. И ето че престъпленията на Джейн отново излязоха на преден план в съзнанието на Ема. После слушаха музика. Ема бе принудена да посвири, а благодарностите и възхвалите, с които Джейн я отрупа след това, се сториха на домакинята престорени и малко високомерни, целящи просто по един по-изкусен начин да изтъкнат собственото й много по-майсторско изпълнение. И, най-лошото от всичко: тя бе толкова затворена и така предпазлива. Човек не можеше да отгатне истинското й мнение. Обгърната в мантията на любезността, Джейн бе решена да не рискува нищо. Беше отблъскващо, дори подозрително резервирана.

И ако е възможно да се посочи най-големият от всичките й недостатъци, това беше крайната й въздържаност по въпроса за Уеймаут и семейство Диксън. Изглежда бе твърдо решила да не разкрива нито какво представлява мистър Диксън в действителност, нито собствената си преценка за него и брака му. Одобряваше и се съгласяваше с всичко, без да отдели или подчертае нищо конкретно. Но това изобщо не й помогна. Предпазливостта й остана напразна. Ема съзря в поведението й преднамереност и възобнови предишните си предположения. Вероятно Джейн наистина криеше нещо повече от собствените си предпочитания. Може би мистър Диксън почти е бил решен да замени едната приятелка с другата или пък категорично се е спрял на мис Кембъл, заради очакваните в бъдеще дванадесет хиляди лири.

Същата резервираност преобладаваше и в останалите разговори. Тя и мистър Франк Чърчил били в Уеймаут по едно и също време. Ема знаеше, че се познават бегло, но не успя да измъкне нищо за това какво представлява той в действителност. Дали е красив? Струвало й се, че всички го смятат за много хубав млад мъж. Дали е приятен? Повечето хора го имали за такъв. Дали е разумен и начетен? Краткото познанство от баните и беглите й впечатления не били достатъчни, за да си изгради мнение по този въпрос. Дори и при едно по-дълго познанство с мистър Франк Чърчил, единствено обноските му можели да бъдат спокойно охарактеризирани. Смятала, че всички намират маниерите му за приятни.

Ема просто не можеше да й прости това.