Джейн Остин
Ема (52)

52

Ема изпита истинско облекчение, когато установи, че Хариет желае да избегне срещата не по-малко от нея. Общуването помежду им бе достатъчно болезнено и с писма. Щеше да стане още по-лошо, ако трябваше и да се срещнат.

Хариет изрази чувствата си точно както се очакваше — без да отправя никакви укори и без за злоупотребява с нищо, но все пак Ема реши, че между думите й се долавя възмущение или поне нещо, граничещо с възмущение, което правеше раздялата им още по-желана. Може би причината се криеше в собствената й гузна съвест. Но единствено някой ангел небесен би могъл да не възнегодува, след като му бъде нанесен подобен удар.

Ема получи поканата от Изабела без всякакви затруднения. За щастие разполагаше с причина да я получи, без да се налага да прибягва до измислици. Един болен зъб! Хариет бе изявила желание да се посъветва със зъболекар доста отдавна. Мисис Джон Найтли щеше да й помогне с радост. Всичко, свързано с влошено здраве, в нейните очи изглеждаше като препоръка и макар да не уважаваше зъболекарите, колкото мистър Уингфийлд, тя с нетърпение очакваше да поеме в свои ръце грижата за Хариет. Щом уреди всичко със сестра си, Ема направи предложението на приятелката си и установи, че тя е готова да го приеме. Хариет щеше да замине и бе поканена за най-малко за две седмици. Каретата на мистър Удхаус щеше да я откара. Всичко беше уредено и направено според плана — Хариет пристигна здрава и читава на Брансуик Скуеър.

Ема вече можеше да се наслаждава от все сърце на посещенията на мистър Найтли. Вече можеше да говори и да слуша истински щастлива и неподвластна на чувството за вина или несправедливост. Беше освободена от силната болка, която й причиняваше мисълта, че близо до нея едно същество страда в разочарованието си, че може би точно в този момент малко по-надалеч някой оплаква чувствата си, които самата тя бе подвела.

Това, че Хариет се намира в Лондон, а не при мисис Годард, може би малко необосновано облекчи съзнанието на Ема, но според нея Лондон изобилстваше с интересни неща, които щяха да занимават съзнанието на приятелката й, да я откъснат от миналото и да й попречат да остава насаме със себе си.

Ема бе твърдо решена да не допуска до себе си друга тревога, след като току-що се бе освободила от притесненията, свързани с Хариет. Предстоеше й да стори нещо, което можеше да бъде извършено единствено от нея — трябваше да признае тайната пред баща си. Но засега не искаше да мисли за това. Беше решила да премълчи, докато с мисис Уестън отново всичко бъде наред. Засега не трябваше да създава допълнителни вълнения на хората, които обича. Нямаше защо предварително да мисли за лошото. Очакваха я поне две седмици на физическо и душевно спокойствие, които щяха да увенчаят все по-топлата и вълнуваща наслада на чувствата.

Не мина много време и Ема, водена колкото от дълга, толкова и от удоволствието, реши да открадне половин час от този празник на чувствата и да го посвети на мис Феърфакс. Трябваше да отиде и копнееше да я види, тъй като положението им в момента беше твърде сходно и това укрепваше добрите чувства помежду им. Щеше да изпита тайно задоволство от това, а съзнанието, че бъдещето им удивително си прилича, несъмнено щеше да предизвика у нея допълнителен интерес към думите на Джейн.

Отиде. Беше стигала само до входната врата, при това неуспешно, но не бе влизала вътре от сутринта след излета в Бокс Хил, когато нещастието на горката Джейн бе изпълнило сърцето й със съчувствие, макар все още да не подозираше причината за най-жестоките й страдания. Страхът, че все още може да не е добре дошла, я накара да изчака в коридора, докато съобщят за нея. Бе уверена, че всички са у дома. Чу как Пати съобщава името й, но след него не последва бъркотията, чиято причина горкичката мис Бейтс несъзнателно бе известила предния път. Нищо подобно. Чу незабавният отговор: „Помоли я да се качи“ и само след миг бе посрещната на стълбите лично от Джейн, която нетърпеливо се приближаваше към нея, сякаш никое друго посрещане не би било достатъчно добро. Джейн никога не бе изглеждала толкова красива, здрава и очарователна. Беше спокойна, оживена и общителна, а това бе всичко, което някога й бе липсвало. Пристъпи напред с протегната ръка и каза тихо, но дълбоко развълнувана:

— Наистина е много мило от ваша страна… Мис Удхаус, просто не знам как да изразя колко… Надявам се, че ми вярвате… Извинете, но наистина не мога да намеря точните думи.

Ема бе поласкана и скоро щеше да докаже, че не й липсват думи да го изрази, но от всекидневната долетя гласът на мисис Елтън и тя реши, че е по-целесъобразно да сведе израза на приятелските си чувства и поздравления до едно развълнувано ръкостискане.

Мисис Бейтс и мисис Елтън бяха заедно. Мисис Бейтс отсъстваше, което обясняваше спокойствието, последвало пристигането на гостенката. Ема би предпочела да се лиши от присъствието на мисис Елтън, но състоянието, в което се намираше, я правеше търпелива към всичко. Понеже мисис Елтън я посрещна с необикновена благосклонност, Ема се надяваше, че срещата с нищо няма да им навреди.

Не й бе нужно много време, за да прочете мислите на мисис Елтън и да отгатне на какво се дължи ведрото й настроение, което самата Ема напълно споделяше. Причината беше в изповедта на мис Феърфакс — била е запозната с тайната й преди всички останали. Ема веднага го прочете по лицето й. Докато поднасяше почитанията си на старата дама и се преструваше, че слуша отговорите й, тя забеляза как мисис Елтън с показна тайнственост сгъва някакво писмо, което очевидно бе чела на глас на мис Феърфакс, поставя го обратно в невероятното подобие на чанта в златно и пурпурно, което лежеше до нея, и казва с многозначително кимване:

— Можем да приключим с това някой друг път. Няма да ни липсват поводи да го направим. Пък и ти вече чу всичко по-важно. Просто исках да те уверя, че мисис С. приема извиненията ни и изобщо не е обидена. Нали видя колко прелестно пише? О, тя е наистина очарователно същество. Щеше страшно да я харесаш, ако беше отишла. Но нито дума повече. Нека бъдем дискретни и да запазим доброто си поведение. Шшшт! Спомняш ли си тези редове, заглавието просто ми изскочи от главата:

Когато дама е замесена,

всичко останало назад отстъпва…

В нашия случай трябва да замениш дама с… нали се сещаш? Нещичко за най-съобразителните! Днес съм в чудесна форма, нали? Просто исках да не се тревожиш за мисис С. Нали виждаш, че моите извинения са я удовлетворили напълно.

Малко след това, когато Ема за миг извърна поглед към плетката на мисис Бейтс, въпросната дама добави почти шепнешком:

— Както виждаш, не съм споменала никакви имена. О, не, не! По-предпазлива съм и от някой министър-председател! Справих се с всичко изключително добре!

Ема не се и съмняваше. Дамата очевидно парадираше с това при всяка възможност. След като поговориха малко за времето и за бременността на мисис Уестън, мисис Елтън най-неочаквано се обърна към Ема:

— Не ви ли се струва, мис Удхаус, че нашата усмихната малка приятелка се е възстановила прекрасно? Не смятате ли, че излекуването й прави чест на мистър Пери? — Последва многозначителен кос поглед към Джейн. — Честна дума, Пери я изправи на крака за изумително кратко време. О, само да я бяхте видели, подобно на мен, докато беше най-зле! — И шепнешком добави, докато мисис Бейтс казваше нещо на Ема: — Изобщо не споменаваме за помощта, оказана на Пери от един млад лекар в Уиндзор… О, не, Пери ще обере всички лаври.

— Почти съм нямала удоволствието да ви срещна — продължи тя след малко — след излета в Бокс Хил. Много приятно прекарахме! Но ми се струва, че нещо липсваше. Някак си не бяхме… така де, като че ли истински облак беше надвиснал над настроението на някои хора. Но така или иначе, поне един човек е останал доволен и иска да отиде отново. Вие двете какво ще кажете да се съберем в същия състав и да повторим излета, докато времето все още е хубаво? Но трябва да бъдем в съвсем същия състав и никой да не липсва.

Скоро се върна мис Бейтс и Ема малко се разсея от объркания й отговор. Според господарката на Хартфийлд то се дължеше на това, че тя се разкъсва между съмнението какво й е позволено да каже и какво й се иска да каже.

— Благодаря ви, мис Удхаус, вие сте самата доброта. Не мога да ви кажа колко… Да, разбира се, напълно разбирам възможностите, които очакват Джейн… с което не искам да кажа, че… Нали е чудесно, че е напълно възстановена? Как е мистър Удхаус?… Толкова се радвам!… Съвсем не е по силите ми. Нали виждате каква приятна компания сме се събрали тук!… Да, разбира се!… Очарователен млад мъж!… И толкова добронамерен! Имам предвид добрия мистър Пери! Беше толкова внимателен към Джейн!

Необикновено голямата й благодарност към мисис Елтън за присъствието й в този момент подсказа на Ема, че вероятно от дома на викария е било проявено известно възмущение към поведението на Джейн, което вече е преодоляно, и сега тя получаваше съответната признателност. След кратък шепот, който затвърди подозренията й, мисис Елтън каза на висок глас:

— Да, ето ме тук, скъпа приятелко! Освен това съм тук толкова от отдавна, че навсякъде другаде щях да се чувствам задължена да се извиня. Но истината е, че очаквам своя повелител и господар. Той ми обеща да ме вземе от дома ви и да ви поднесе почитанията си.

— Какво?! Нима ще имаме удоволствието да бъдем посетени от мистър Елтън? Това е истинско благоволение от негова страна, тъй като много добре знам, че повечето джентълмени не обичат сутрешните визити, пък и времето, с което разполага мистър Елтън, е толкова ограничено.

— Кълна се, че е точно така, мис Бейтс. Зает е от сутрин до вечер. При него непрекъснато идват хора с най-различни прошения. Мировите съдии, църковните настоятели и епитропите постоянно търсят мнението му. Като че ли не могат и една крачка да направят без него. „Кълна се, мистър Е. — често му казвам, — по-добре вие, отколкото аз. Не знам какво би станало с пианото и пастелите ми, ако и при мен идваха толкова просители, колкото при вас.“ Всъщност едва ли може да стане по-лошо, защото аз и сега пренебрегвам достатъчно и двете неща. Мисля, че от две седмици не съм докоснала клавишите. Но така или иначе, уверявам ви, че той ще дойде, за да поднесе почитанията си на всички ви. — После закри с ръка устата си от Ема и добави. — Идва, за да ви поздрави. Просто няма как!

Мис Бейтс радостно се суетеше около нея.

— Обеща ми да дойде веднага след като се освободи от Найтли, но двамата са се затворили и водят твърде сериозен разговор. Мистър Е. е дясната ръка на Найтли.

Ема не би се засмяла за нищо на света, и само попита:

— Мистър Елтън пеша ли отиде до Донуъл? Е, малко ще се поразгорещи.

— О, не, срещата е в Краун. Редовна среща. Уестън и Коул също ще присъстват, но по-добре е да споменаваме само онези, които дърпат конците. Сигурна съм, че мистър Елтън и Найтли постигат всичко, каквото пожелаят.

— Не сте ли сбъркали деня? Почти съм сигурна, че събирането в Краун е най-рано утре — отбеляза Ема. — Мистър Найтли беше вчера в Хартфийлд и спомена, че ще се състои в събота.

— О, не, със сигурност е днес — гласеше резкият отговор, който изключваше всяка възможност за грешка от страна на мисис Елтън. — Струва ми се, че това е най-трудната енория, за която съм чувала — продължи тя. — В Мейпъл Гроув не бяхме и сънували за подобни неща.

— Тамошната енория е твърде малка — намеси се Джейн.

— Кълна се, че нямам никаква представа, скъпа, тъй като никога не съм чувала да се обсъжда този въпрос.

— Но това става ясно от факта, че училището, което е под патронажа на сестра ви и на мисис Браг, и за което съм ви чувала често да разказвате, е съвсем малко. То е единственото училище, а в него няма повече от двадесет и пет деца.

— Ах ти, умницата ми! Съвсем правилно. Колко си съобразителна само! Според мен, Джейн, ако някой смеси качествата ни ведно, би се получило нещо невероятно. Моята жизнерадост и твоята вглъбеност щяха да родят истинското съвършенство. С това съвсем не искам да кажа, че някои хора и сега не ви смятат за съвършена, но… тихо! Нито дума повече, ако обичаш!

Предупреждението беше съвсем излишно, тъй като Джейн възнамеряваше да се обърне не към мисис Елтън, а към мис Удхаус, което не убягна от погледа на последната. Желанието на Джейн да я разграничи от останалите гости, доколкото позволява учтивостта, бе очевидно, макар че твърде често не отиваше по-далеч от някой красноречив поглед.

Пристигна мистър Елтън. Дамата на сърцето му го поздрави с присъщата си искряща жизненост:

— Наистина, сър, не беше много мило от ваша страна да ме изпратите тук толкова дълго, преди да благоволите да дойдете, и така да затрудните скъпите ни приятели. Това е, защото знаехте с какво покорно същество си имате работа. Бяхте напълно сигурен, че няма да помръдна, докато не пристигне моят повелител и господар. Ето вече цял час седя в дома на тези дами и им давам пример за истинско съпружеско покорство. Откъде да знае човек дали скоро няма да им се наложи да се възползват от него?

Мистър Елтън беше толкова потен и уморен, че не обърна никакво внимание на остроумието й. Бе длъжен да поднесе почитания на останалите дами, но веднага след това започна да се оплаква от разходката си в жегата, която се бе оказала излишна.

— Когато пристигнах в Донуъл — започна той — Найтли го нямаше никъде. Много странно! Направо необяснимо! Особено след бележката, която му изпратих тази сутрин и отговора му, че до един часа ще си бъде у дома.

— Донуъл ли? — извика жена му. — Скъпи мой мистър Е., вие не сте били в Донуъл. Сигурно искате да кажете Краун. Идвате от събранието в Краун.

— Не, не, то е утре, но аз държах да се срещна с Найтли днес именно по този повод. Каква ужасна жарка сутрин! Освен това минах през полето — съвсем не на място поясни той, — което още повече влоши нещата. И то защо! Само за да установя, че той не си е у дома. Уверявам ви, че това никак не ми харесва. Отгоре на всичко не бе оставил никакво извинение, никакво съобщение за мен. Икономката заяви, че не знае нищо за посещението ми. Много странно! Никой нямаше и най-малката представа накъде е тръгнал. Може би към Хартфийлд, може би към Аби Мил, може би към горите! Мис Удхаус, това е твърде необичайно за нашия приятел Найтли. Имате ли някакво обяснение?

Ема се забавляваше, като твърдеше, че това наистина е твърде необичайно за мистър Найтли, но че тя не е в състояние да каже и думичка по въпроса.

— Не мога да си представя — с възмущението на загрижена съпруга се намеси мисис Елтън, — че ще постъпи така точно с вас. Вие сте последният човек, който той би могъл да си позволи да пренебрегне. Скъпи мой мистър Е., сигурна съм, че ви е оставил някакво съобщение. Няма съмнение, че го е направил. Дори Найтли не би могъл да си позволи да бъде толкова ексцентричен. Слугите са забравили. Помнете ми думата, че случаят е тъкмо такъв. Много е вероятно това да се е случило именно със слугите в Доунъл, тъй като отдавна бях забелязала, че са доста немарливи и поведението им е крайно необичайно. За нищо на света не бих позволила на същество като неговия Хари да се изправи до бюфета ни. А мисис Ходжис не може да се закачи и на малкото пръстче на нашата Райт. Обеща на Райт някаква рецепта, но така и не я изпрати.

— По пътя срещнах Уилям Ларкинс и той ми каза, че господарят му не си е у дома, но аз не му повярвах. Уилям не беше в настроение. Нямал представа какво ставало с господаря му напоследък, но едва успявал да поговори с него. Не ме интересуват проблемите на Уилям, но наистина беше много важно да се срещна с Найтли днес. Това прави безрезултатната ми разходка в тази жега съвсем нелепа.

Ема реши, че ще е най-добре веднага да се прибере у дома. Беше твърде вероятно той да я очаква там точно в този момент и тя трябваше да го спаси поне от враждебността на мистър Елтън, ако не и от тази на Уилям Ларкинс.

Остана доволна, като забеляза, че докато се сбогуваше, мис Феърфакс очевидно се кани да я придружи извън стаята и дори до стълбите. Това й даде възможност да изрази вълнението си и Ема незабавно каза:

— Може би е по-добре, че нямах възможност да ви говоря по един въпрос. Ако не бяхте заобиколена с приятели, сигурно щях да повдигна темата, да ви отрупам с въпроси и да говоря по-открито, отколкото би било правилно. Чувствам, че сигурно щях да бъда доста досадна.

— О! — възкликна Джейн, изчерви се и се поколеба, а според Ема това й отиваше много повече, отколкото обичайната й въздържаност и изтънченост. — Няма такава опасност. Опасността се крие по-скоро в това, че аз щях да ви отегча с безкрайните си разкази. Не бихте могли да ми доставите по-голямо удоволствие, ако се заинтересувате… Наистина, мис Удхаус — продължи тя по-сдържано, — като знам колко ужасно беше поведението ми, за мен е истинска утеха, че приятелите, чието добро мнение си струва да запазя, не са дотолкова отвратени от мен, че… Нямам време да кажа и половината от това, което бих искала. Копнея да ви се извиня, да помоля за прошка, да изтъкна нещо в свое оправдание. Струва ми се, че ви дължа това. Но за жалост… Искам да кажа, ако не сте в състояние да простите на приятеля ми…

— О, вие сте прекалено загрижена, уверявам ви! — топло възкликна Ема и хвана ръката й. — Не ми дължите никакви извинения, а онези, на които може да се предположи, че ги дължите, са толкова доволни и дори щастливи, че…

— Много сте мила, но аз съвсем ясно си спомням как се държах с вас. Бях толкова превзета и студена! Но нали непрекъснато трябваше да играя някаква роля! Животът ми беше изпълнен с измама. Сигурно съм ви била крайно неприятна.

— Моля ви, не говорете повече. Струва ми се, че аз ви дължа извинения, а не вие. Нека веднага си простим. Да направим каквото трябва, без да губим повече време, и мисля да не се връщаме повече към това. Надявам се, че получавате радостни новини от Уиндзор.

— Много.

— Предполагам, че следващата новина ще бъде, че ни предстои да ви загубим…, а аз тъкмо започнах да ви опознавам.

— О, засега не може да става и дума за подобно нещо. Ще остана тук, докато не ме потърсят полковник и мисис Кембъл.

— Да, наистина засега нищо не може да се каже със сигурност — усмихна се Ема, — но, моля да ме извините, трябва да се мисли и за това.

Джейн също се усмихна и отговори:

— Съвсем права сте. Мислили сме и по този въпрос и пред вас мога да призная (и да съм сигурна, че няма да се разчуе), че вече е решено двамата с мистър Чърчил да живеем в Енскомбе. Трябва да минат поне три месеца на пълен траур, но като изтече този срок, струва ми се, че няма да има причини да се отлага повече.

— Благодаря ви, благодаря ви, точно това исках да чуя. Само да знаете колко обичам всичко да бъде ясно и открито. Довиждане, довиждане!