Джейн Остин
Ема (16)

16

Косата й бе навита, прислужницата — отпратена, и Ема най-сетне можеше да се отдаде на злочестите си мисли. Събитията несъмнено будеха отчаяние. Всичките й надежди рухваха! Бе станало онова, което най-малко желаеше. Какъв удар за Хариет! Но кое беше най-лошото. В един или друг смисъл събитието бе извор на болка и унижение за нея самата, но те бяха нищо в сравнение със злото, причинено на Хариет! Ема с удоволствие би понесла мисълта, че е сгрешила, че е объркана и засрамена от собствената си невярна преценка дори повече, отколкото в действителност, ако последиците от глупавата й нетактичност засягаха само нея.

„Ако не бях подтикнала Хариет да се влюби в този човек, щях да съм в състояние да понеса всичко. Той сигурно щеше да се отнася с мен още по-нагло… но горкичката Хариет!“

Как бе могла дотолкова да се заблуди! Тои възрази, че никога не е имал сериозни намерения към Хариет. Никога! Опита се да си припомни миналото колкото може по-ясно, но всичко бе толкова объркано! Беше се заловила за тази идея, бе направила предположение и бе подчинила всичко на него. Но поведението му със сигурност е било неясно, колебливо и двусмислено, в противен случай не би могла да се подведе така.

Картината! Колко въодушевен беше той според нея! И шарадата! И стотици други неща! Струваше й се, че те несъмнено сочат към Хариет! Разбира се, шарадата с този „пъргав ум“… но после следваше „благ поглед“. Всъщност не подхождаше на нито една от двете! Това беше безвкусно стихоплетство, лишено от всякаква истина! Кой би могъл да я прозре под подобна глупашка безсмислица!

Наистина напоследък твърде често й се струваше, че отношението му към нея е прекалено галантно, но го бе подминала като негова особеност, погрешна преценка, недостатъчно знание или липса на вкус. Като едно от доказателствата, че не винаги се е движил сред най-отбраното общество, като нещо, което му липсва, въпреки цялата благост на поведението му и неподправената му изисканост. Но до този ден нито за миг не бе заподозряла, че то може да означава нещо повече от признателност и уважение към нея като приятелка на Хариет.

На мистър Джон Найтли дължеше първата мисъл по този въпрос, първото допускане на тази възможност. Не можеше да се отрече, че братята бяха проницателни! Спомни си какво й бе казал веднъж мистър Найтли за мистър Елтън, предупреждението и убеждението му, че викарият никога не би сключил неблагоразумен брак! Изчерви се при мисълта, че той бе проявил много по-вярно разбиране на характера му, отколкото тя. Беше ужасно унизително, но мистър Елтън доказваше, че в много отношения е тъкмо обратното на онова, за което го бе смятала. Той се оказа горделив, надменен, тщеславен, прекалено зает със себе си и твърде малко загрижен за чувствата на останалите.

Противно на обичайния ход на нещата, желанието на мистър Елтън да я ухажва беше причина той да падне в очите й. Излиянията и предложенията не му направиха добра услуга. Тя не ценеше любовта му, а домогванията му бяха оскърбление за нея. Викарият искаше да сключи изгоден брак и след като бе дръзнал да вдигне очи към нея, се преструваше на влюбен. Ема бе напълно уверена, че той не изживява такова разочарование, за което си струва да се тревожи човек. Нито в думите, нито в поведението му прозираше истинска любов. Въздишки и красиви фрази имаше в изобилие, но тя трудно можеше да измисли словосъчетание или да си представи интонация в по-голям разрез с истинската любов от неговите. Нямаше защо да си прави труда да го съжалява. Той просто искаше да се издигне и да забогатее и, щом мис Удхаус от Хартфийлд, наследница на тридесет хиляди лири, се оказа не толкова лесно достъпна, колкото той смяташе, скоро щеше да опита с мис Някоя си, която притежава двадесет или дори само десет хиляди.

Но той се осмеляваше да говори за насърчение от нейна страна, дръзваше да твърди, че тя е запозната с намеренията му и приема чувствата му, което накратко означаваше, че е съгласна да се омъжи за него. Викарият я считаше за равна нему по ум и обществено положение! Гледаше отвисоко на приятелката й и макар прекрасно да знаеше кой се нарежда по-долу от него, беше сляп за онези, които са по-високопоставени и поради това не съзираше наглостта на предложението, което й беше направил. Ето кое бе най-непоносимо от всичко!

Може би не бе справедливо да очаква, че той ще почувства значителното превъзходство на дарбите и изтънчеността на ума й. За равнопоставеност изобщо не можеше да става и дума и вероятно поради това той не осъзнаваше разликата. Но несъмнено знаеше, че произходът и богатството й я поставят много по-високо от него в обществената йерархия. Със сигурност знаеше, че семейство Удхаус живеят в Хартфийлд от няколко поколения насам и са най-младият клон от много древен род, докато името Елтън не значеше абсолютно нищо. Наистина, поземлената собственост на Хартфийлд бе незначителна и представляваше част от имението Донуъл Аби, към което принадлежеше и цял Хайбъри, но богатството им със своите независими източници бе достатъчно, за да ги постави наравно с Донуъл Аби във всяко друго отношение. Семейство Удхаус от много време се ползваше с огромното уважение на хората от околността, към които мистър Елтън се бе присъединил едва от две години. Викарият правеше всичко възможно да завоюва достойно място в тяхното общество, тъй като всичките му родственици бяха търговци и единствената му препоръка беше заеманата от него служба и учтивостта му. Но той си бе въобразил, че Ема е влюбена в него. Очевидно бе разчитал именно на тези й чувства. След като помърмори малко за очевидната несъвместимост на добрите обноски със суетата, Ема бе принудена да престане и в името на истината да признае, че собственото й поведение спрямо него е било толкова любезно и благосклонно, изпълнено с такова внимание и учтивост, че (ако истинският мотив за държането й е останал неразкрит) за човек, който подобно на мистър Елтън не блести нито с особен ум, нито с чувствителност, то би могло да се окаже достатъчно основание, за да си въобрази, че е безспорният избраник. След като самата тя бе изтълкувала толкова погрешно чувствата му, нямаше право да се учудва, че той, заслепен от самолюбието си, бе преценил погрешно нейните.

Ето че бе изправена пред първата си сериозна грешка. Беше глупаво и неправилно от нейна страна да се намесва толкова активно в отношенията между двама души. Бe стигнала твърде далеч, позволила си бе твърде много, беше се отнесла несериозно към сериозните неща и бе усложнила простите. Чувстваше се посрамена и загрижена и реши никога вече да не постъпва така.

„В действителност — помисли си тя, аз подтикнах Хариет да се привърже към този човек. Сигурно никога нямаше да си помисли за него или поне нямаше да му възлага никакви надежди, ако не я бях уверявала в чувствата му към нея, защото тя е толкова смирена и скромна, колкото някога смятах, че е самият той. Като си помисля колко бях доволна, когато я придумах да не приема предложението на младия Мартин. Оказах се напълно права. Добре постъпих, но тук трябваше да спра и да поверя останалото на времето и случайността. Въведох я в отбраното общество и й дадох възможност да се хареса на човек, който заслужава обичта й, но не трябваше да опитвам нищо повече. А какво ще прави горкото момиче сега?! Ще прекара известно време в тревожно безпокойство! Не се оказах истинска приятелка! Ако тя се почувства много разочарована, аз вече не бих могла да се сетя за друг приемлив вариант. Уйлям Кокс? О, не! Не бих могла да понеса Уйлям Кокс — това нахално младо адвокатче!“

Ема спря, изчерви се и се засмя на повторното си отдаване на порока, но после отново се върна към сериозните си и обезсърчени мисли за това, какво се е случило и трябва да се случи. Тъжните обяснения, които й предстоеше да даде на Хариет и всичко, тя щеше да изстрада, придружено от неловкото положение при бъдещите срещи и трудностите при прекратяване или продължаване на познанството, потискането на чувствата, прикриването на негодуванието и избягването на шумните успехи в обществото я потопиха в нерадостни мисли за още известно време. Най-сетне си легна, без да е решила нищо окончателно. Беше сигурна единствено в това, че постъпката й е била ужасяващо нетактична.

Макар че нощта хвърли сянка върху младия дух на Ема и вродената й жизненост, разпукването на зората възвърна пълния им блясък. Утрото е като младостта — весела и опияняваща — и ако мъката не е била толкова горчива, че да ви държи будни, бъдете сигурни, че щом отворите очи, болката ще е отслабнала, а надеждата ще заблести по-ярко.

На сутринта Ема се събуди много по-обнадеждена, по-облекчена, че ще последва премахване на злото, и по-уверена, че избавлението от него ще бъде сравнително безопасно.

Утешаваше се с мисълта, че мистър Елтън не би могъл наистина да бъде влюбен в нея и че не е чак толкова чувствителен, та да остане дълбоко засегнат от отказа й. Успокояваше я и това, че природата на Хариет не притежава онази възвишеност, при която чувствата са силни и обвързващи, и че съвсем не е необходимо случката да става достояние на други хора, освен на тях тримата. А още по-малко — да причини и най-дребна тревога на баща й.

Тези мисли я ободриха, а натрупалият сняг помогна още повече, защото в момента приемаше с благодарност всичко, което задържа тримата участници в събитието далеч един от друг.

Времето й направи голяма услуга. Макар да беше Коледа, тя нямаше възможност да отиде на църква. Мистър Удхаус щеше да се чувства много нещастен, ако дъщеря му се бе опитала да го стори, а и тя съвсем не възнамеряваше да преживява или предизвиква у другите безпричинна и неуместна тревога. Ема с удоволствие остана затворена вкъщи в продължение на няколко дни, тъй като всичко бе покрито със сняг, а времето — ту мразовито, ту малко по-меко, бе възможно най-неподходящо за разходка. Сутрин валеше сняг, който през нощта замръзваше. Общуването с Хариет бе възможно единствено чрез размяна на бележки. В неделя, както и на Коледа, не можа да отиде на църква, а и нямаше никаква нужда да намира извинения за това, че мистър Елтън не ги посещава.

Времето бе уместно оправдание за всички да останат по домовете си. Макар да се надяваше и да вярваше, че баща й се развлича в присъствието на различни хора, Ема се радваше, че той е напълно доволен да остане сам в дома си и твърде мъдър, за да излиза навън. Зарадва се, като го чу да казва на мистър Найтли, когото лошото време не можеше да задържи далеч от тях:

— О, мистър Найтли, защо не си останахте у дома като горкичкия мистър Елтън!

Ако не бяха личните й терзания, тези уединени дни щяха да се окажат истинска утеха за нея. Те напълно устройваха зет й, чиито изживявания винаги се отразяваха силно на хората около него. Нещо повече, той бе напълно излекуван от лошото настроение, обзело го в Рандълс, и добронамереността не го напусна до края на престоя му в Хартфийлд. Държеше се приятно, учтиво и любезно с всички. Ала въпреки надеждата да запази ведрото си настроение, пооблекчена от отлагането на събитията, мисълта за предстоящото обяснение с Хариет я гнетеше и Ема все не можеше да се почувства напълно спокойна.