Джейн Остин
Ема (11)

11

Мистър Елтън трябваше да остане сам. Вече не бе по силите на Ема да направлява щастието му или да го насърчава. Семейството на сестра й щеше да пристигне толкова скоро, че отначало в очакванията си, а после и в действителност Ема превърна това събитие в главен обект на своя интерес. По време на десетдневния престой на гостите в Хартфийлд не се очакваше (поне Ема не очакваше), че би могла да предложи на влюбените нещо повече от случайна помощ. Все пак стига да искат, отношенията между тях можеха да напреднат и по-бързо. Всъщност независимо дали го желаят или не, въпросът трябваше да има някакво развитие. Ема без друго не изгаряше от желание да разполага с повече време за двамата влюбени. Има хора, на които колкото повече помагаш, толкова по-малко правят сами за себе си.

Тъй като мистър и мисис Найтли бяха отсъствали от Съри много по-дълго от друг път, пристигането им вълнуваше духовете много повече от обикновено. Откакто се бяха оженили до тази година, почивката им се поделяше изцяло между Хартфийлд и Донуъл Аби. Този път прекараха свободните есенни дни в слънчеви бани заради децата, затова изминаха много дълги месеци, преди да предприемат редовното си посещение на роднините от Съри и да се срещнат с мистър Удхаус, който за нищо на света не искаше да отиде чак до Лондон, дори и заради „горката“ Изабела. Ето защо сега той бе изпълнен с неспокойно и трескаво щастие, предусещайки приближаването на твърде краткото им посещение.

Той се тревожеше за вредата, която пътуването можеше да нанесе на Изабела, но изобщо не се замисляше за умората на собствения си кочияш и конете, които щяха да превозват групата през втората половина от пътя. Тревогите му се оказаха напразни. Шестнадесетте мили бяха успешно прекосени, а мисис и мистър Найтли, петте им деца и необходимият брой бавачки пристигнаха благополучно в Хартфийлд. Суетнята и радостта, съпътстващи появата им, множеството гости, с които трябваше да се разговаря, които трябваше да бъдат приветствани с добре дошли, насърчавани, разпределяни по стаите и удобно настанени, предизвикаха оглушителна врява и бъркотия. Нервите на мистър Удхаус не биха могли да понесат всичко това в друг случай и едва издържаха и сега. Но мисис Джон Найтли уважаваше порядките в Хартфийлд и чувствата на баща си. Затова вместо с майчинска загриженост незабавно да осигури забавление на децата си и още същия миг да ги дари със свобода и внимание, да ги отрупа с ядене и пиене, здрав сън и игри (за които те си мечтаеха още от първата минута), тя не им позволи по никакъв начин да смущават дядо си — нито с присъствието си, нито с непрестанните грижи за тях.

Мисис Джон Найтли беше хубава, дребна, елегантна жена с внимателни, кротки обноски и забележително ведър и обичлив нрав. Тя бе изцяло погълната от семейството си. Беше предана съпруга, любяща майка и толкова нежно и предано привързана към сестра си и баща си, че ако не се вземат предвид изброените нисши чувства, по-топла обич от тази не би могла да съществува. Тя не откриваше никакви недостатъци и у двамата. Не беше жена с бърз и проницателен ум и освен тази прилика с баща си, бе наследила до голяма степен и физиката му. Грижеше се за здравето си, трепереше за това на децата, изпитваше много страхове и безпокойства и се гордееше със своя мистър Уйнгфийлд в Лондон не по-малко, отколкото баща й със своя мистър Пери. Приличаха си и по благия характер, и по силния навик да уважават всички някогашни познанства.

Мистър Джон Найтли беше висок, добре възпитан и много умен мъж. Той преуспяваше като адвокат и бе силно привързан към дома си, а затвореният му характер будеше уважение. Въздържаните му обноски пречеха на повечето хора да го смятат за приятен. Понякога страдаше от пристъпи на лошо настроение. Не беше раздразнителен и не се ядосваше толкова често и безпричинно, че да заслужава подобен укор, но характерът му съвсем не беше най-доброто у него. И тъй като съпругата му го обожаваше, беше напълно естествено някои негови вродени недостатъци да се задълбочат. Крайната благост на нейния нрав накърняваше неговия характер. Той притежаваше ясния и пъргав ум, който на нея й липсваше, но понякога бе способен на неучтиви и дори сурови постъпки. Не беше голям любимец на прелестната си снаха. Нито една от грешките му не й убягваше. Ема първа долавяше дребните оскърбления, насочени към Изабела, които самата тя изобщо не усещаше. Може би щеше да си затвори очите пред повече неща, ако зет й се държеше по-ласкателно със сестрата на съпругата си, но отношението му към самата нея бе на уравновесен и внимателен брат и приятел и бе лишено от възхвали и заслепение. Едва ли обаче съществуваше комплимент, способен да я направи безучастна към недостатъка, който според нея беше най-съществен и на който той понякога се поддаваше — отсъствието на почтителна сдържаност към баща й. Към него мистър Найтли не винаги проявяваше нужното търпение. Странностите и придирчивостта на мистър Удхаус понякога предизвикваха разумните му възражения или язвителни подмятания, поднесени по не по-малко груб начин. Това не се случваше често, понеже мистър Джон Найтли наистина много уважаваше тъста си и съзнаваше какво му дължи, но за снизхождението на Ема и това бе твърде много, особено като се вземе под внимание често изпитваната болка на опасението, дори когато обидата не биваше изричана. Така или иначе, в началото на всяко посещение даваха воля само на добрите чувства и тъй като настоящото щеше да бъде кратко, имаше надежда то да премине в несмущавана сърдечност. Едва бяха седнали и се успокоили, когато с меланхолично поклащане на глава мистър Удхаус привлече вниманието на дъщеря си към тъжните промени, настъпили в Хартфийлд след последното й посещение:

— О, скъпа моя — въздъхна той. — Горкичката мис Тейлър! Много тъжна работа!

— О, да, сър — съчувствено възкликна Изабела. — Сигурно много ви липсва, а също и на скъпата Ема. Каква ужасна загуба и за двама ви. Толкова се тревожа за вас. Не мога да си представя какво ще правите без нея. Тъжна промяна… Надявам се, че тя се чувства добре, сър…

— Съвсем добре, скъпа моя… надявам се, че е съвсем добре. Мисля, че новото място й понася.

В този момент мистър Джон Найтли попита Ема дали храни някакви съмнения за въздуха в Рандълс.

— О, не, никакви. Никога през живота си не съм виждала мисис Уестън да изглежда толкова добре. Татко има предвид само своето лично съжаление.

— Което прави чест и на двамата — гласеше последвалият любезен отговор.

— Виждате ли се често с нея, сър? — попита Изабела с печален глас, който бе точно по вкуса на баща й.

Мистър Удхаус се поколеба:

— Не толкова често, колкото бих искал, скъпа моя.

— О, татко, откакто се ожениха, не успяхме да ги видим само един-единствен път. Всеки ден, с изключение на този, за който споменах преди малко, сутринта или вечерта срещаме мисис Уестън, в повечето случаи тук или в Рандълс, но, както можеш да предположиш, Изабела, по-често тук. И двамата се държат много мило. Мисис Уестън е толкова внимателна, колкото само тя може да бъде. Татко, ако говорим така меланхолично, Изабела ще си изгради погрешна представа за състоянието на нещата. Не е тайна, че мис Тейлър ни липсва, но повярвайте ми, че мистър и мисис Уестън правят точно това, което се очаква от тях, за да ни попречат, доколкото им позволяват силите, да усещаме липсата й. Това е истината.

— Точно както трябва да бъде — каза мистър Найтли — и както се надявах, че е, съдейки по писмата ви. Желанието на мисис Уестън да ви оказва внимание е несъмнено, а това, че той е свободен и общителен човек, значително улеснява нещата. Винаги съм твърдял, любов моя, че според мен загубата няма да се отрази толкова чувствително на Хартфийлд, колкото се опасявахте вие. След като чухте разказа на Ема, надявам се, че вече сте напълно удовлетворена.

— Да, положително — намеси се мистър Удхаус, — не бих могъл да отрека, че горкичката мисис Уестън ни посещава доста често, но в края на краищата винаги е принудена да си тръгне отново.

— На мистър Уестън щеше да му е много трудно, татко, ако тя не го правеше. Забравяте за него.

— Смятам — любезно каза мистър Джон Найтли, — че мистър Уестън има право на някои дребни претенции. Двамата с вас, Ема, ще се осмелим да заемем позицията на горкичкия съпруг. Много е вероятно претенциите на този човек да ни се сторят еднакво справедливи — и на мен като на съпруг, и на вас, която не сте съпруга. Що се отнася до Изабела, тя е женена от достатъчно дълго време, за да бъде убедена, че е много по-добре, доколкото е възможно, да държи настрана всички мистър Уестъновци.

— Аз ли, любов моя? — възкликна жена му, недочула и недоразбрала всичко. — За мен ли говорите? Сигурна съм, че никой не е и не може да бъде по-голям застъпник на брака от самата мен, и ако не беше мъката, че напуска Хартфийлд, щях да считам мис Тейлър за най-щастливата жена на света. А що се отнася до това, че подценявам мистър Уестън — безупречния мистър Уестън, — мисля, че той заслужава само най-добри думи. Струва ми се, че е от хората с най-кротък нрав. Като изключим вас и брат ви, мисля, че няма човек с толкова прекрасен характер като неговия. Никога няма да забравя как пускаше хвърчилото на Хенри през онзи ветровит Великден миналата година. А откакто прояви невероятната любезност миналия септември за ми напише онази бележка в дванадесет часа през нощта, за да ме увери, че в Кобхам няма скарлатина, аз съм убедена, че няма по-чувствително сърце от неговото. Ако има човек, който да го заслужава, това е мис Тейлър.

— А къде е младежът? — попита мистър Джон Найтли. — Посети ли ги по повод венчавката, или още не е?

— Синът му още не е идвал. Хранеха силни очаквания, че ще ги посети след сватбата, но нищо не излезе. Не съм чувала да говорят за него напоследък.

— Трябва да им кажеш за писмото, скъпа моя — подсети я баща й. — Той писа на мисис Уестън, за да изпрати поздравленията си. Чудесно, благовъзпитано писмо. Тя ми го показа. Мисля, че това говори много добре за него. Никой не може да каже дали идеята е била негова. Той е твърде млад и може би чичо му…

— Но, татенце, той е на двадесет и три. Забравяте как лети времето!

— На двадесет и три! Настина ли? Как бих могъл да предположа? Беше едва двегодишен, когато загуби горкичката си майка. Да, наистина, как бързо лети времето, а паметта ми е толкова слаба. Както и да е, писмото беше наистина очарователно и достави голяма радост на мисис Уестън. Спомням си, че беше изпратено от Уеймаут, датирано двадесет и осми септември и започваше с думите: „Скъпа госпожо…“, но съм забравил как продължаваше. Беше подписано „Ф.С.Уестън Чърчил“ — това си го спомням чудесно.

— Колко чудесно и благовъзпитано от негова страна! — възкликна добросърдечната мисис Джон Найтли. — Не се съмнявам, че той е много приятен млад човек, но е тъжно, че не може да живее у дома при баща си. Има нещо потресаващо в това да откъснеш детето от родния му дом и от родителите. Не знам как мистър Уестън е успял да се раздели с него. Да изоставиш собственото си дете! Не бих могла да гледам с добро око на някой, който е в състояние да предложи подобно нещо на друг човек.

— Струва ми се, че семейство Чърчил никога не са се ползвали с добро име — студено отбеляза мистър Найтли. — Но не бива да смятате, че мистър Уестън е изпитвал това, което бихте преживели вие, ако трябва да се откажете от Хенри или Джон. Мистър Уестън е по-скоро непринуден и весел, отколкото човек на дълбоките чувства. Приема нещата такива, каквито са и по един или друг начин ги превръща в извор на наслада. Подозирам, че удобството му зависи много повече от това, което наричаме живот в обществото (а именно способността да се храниш, да пиеш и да играеш вист със съседите пет пъти седмично), отколкото от семейната привързаност или от нещо, което само домът предлага.

Ема не можеше да приеме тези думи, които звучаха почти като критика към мистър Уестън и беше решила да възрази, но се пребори с подтика си и се престори, че не му обръща внимание. Щеше да пази мира, доколкото е възможно, а освен това имаше нещо ценно и достойно за уважение в силните домашни навици на зет й, в това, че семейството бе всичко за него. Именно поради това той бе склонен да гледа отвисоко на обичайните норми за живот в обществото и на онези, за които те имаха значение. Той сериозно пледираше за въздържание.