Джейн Остин
Ема (4)

4

Скоро близостта между Хариет Смит и Хартфийлд се превърна в реалност. Бърза и решителна, Ема не изгуби излишно време да кани, насърчава и повтаря на Хариет да я посещава често. Заедно със задълбочаването на познанството им растеше и взаимната им удовлетвореност. Ема отдавна бе прозряла колко полезна може да й бъде Хариет като придружителка в разходките. В това отношение загубата на мисис Уестън се оказа особено чувствителна. Баща й никога не отиваше отвъд храсталака, а два участъка от парка бяха напълно достатъчни за дългата или за късата му разходка в зависимост от сезона. Поради това след сватбата на мисис Уестън Ема значително бе ограничила разходките си. Веднъж се беше осмелила да отиде сама до Рандълс, но не й беше никак приятно. Ето защо девойка като Хариет Смит, която при това можеше да повика за разходка по всяко време, щеше да се окаже ценна добавка към притежанията й. Колкото повече Ема опознаваше Хариет във всяко едно отношение, толкова повече я одобряваше и затвърждаваше любезните си планове.

Безспорно, Хариет не беше умна, но беше мила, възприемчива и признателна. Не бе никак самонадеяна и желаеше единствено да бъде напътствана от човек, когото уважава. Фактът, че девойката бързо се привърза към Ема, бе направо очарователен, а стремежът й да си намери подходяща среда и умението й да цени изисканите и сериозни неща говореха, че не й липсва вкус, макар че проникновение не можеше да се очаква от нея. Ема бе напълно убедена, че Хариет Смит е младата приятелка, от която се нуждае, а точно това й липсваше у дома. За приятелка на висотата на мисис Уестън изобщо не можеше да става дума. Тя беше незаменима, а и Ема не се нуждаеше от друга като нея. Това беше нещо съвсем различно — някакво особено и свободно усещане. Мисис Уестън бе обект на внимание, което се коренеше в благодарността и почитта, а обичта й към Хариет беше като към човек, комуто може да бъде полезна. За мисис Уестън не можеше да направи нищо, а за Хариет — всичко.

Отначало опита да бъде полезна, като положи усилия да открие кои са родителите на Хариет, но тя не знаеше. Беше готова да бъбри постоянно и за какво ли не, но въпросите в тази насока оставаха без отговор. Всякакви мисли се въртяха в главата на Ема, но изобщо не допускаше, че би оставила истината неразкрита, ако самата тя се намираше в подобно положение. Хариет не беше проницателна. Беше се задоволила и напълно вярваше на това, което мисис Годард бе сметнала за необходимо да й каже и не се интересуваше повече.

Разбира се, мисис Годард, учителките, момичетата и най-общо събитията в училището заемаха основно място в разказите на Хариет и ако се изключи познанството й със семейство Мартин от фермата Аби Мил, тези впечатления изчерпваха разказите й. Семейство Мартин обаче често занимаваше мислите й. Беше прекарала заедно с тях два много щастливи месеца и сега обичаше да разказва за удоволствието, което й бе доставило посещението, и да изброява множеството удобства и прелести на дома и фермата им. Развеселена от описанието на тази група човешки същества, Ема насърчаваше бъбривостта на приятелката си и се наслаждаваше на младежката неподправеност, с която Хариет въодушевено разказваше, че мисис Мартин има „два салона, два наистина прекрасни салона, единият от които е голям колкото дневната на мисис Годард, и икономка, която живее заедно с нея от цели двадесет и пет години; освен това имат и осем крави и една малка уейлска крава, една наистина чудесна малка уейлска крава, която мисис Мартин толкова много харесва, че иска да я нарича своята крава; имат прелестна беседка в градината, в която през следващата година отново ще пием чай всички заедно — прелестна беседка, толкова голяма, че събира цяла дузина хора.“

За известно време Ема се забавляваше и не мислеше за нищо, освен за непосредствения разказ, но след като поопозна семейството, в сърцето й се зародиха други чувства. Погрешно бе смятала, че семейството се състои от майка, дъщеря, син и съпругата му. Щом се оказа, че мистър Мартин (който участваше в разказа и винаги бе споменаван с одобрение заради добрината си да стори едно или друго нещо) е ерген и че там въобще не живее ничия съпруга, Ема реши, че зад цялата добронамереност и гостоприемство се крие опасност за нещастната й малка приятелка и че ако не се погрижи за нея, Хариет може да бъде безвъзвратно изгубена.

Вдъхновена от предположението си, Ема започна да разпитва по-настойчиво и подробно, и нарочно насочваше Хариет да говори повече за мистър Мартин, което очевидно не й беше неприятно. Хариет с готовност разправяше за участието му в техните разходки на лунна светлина и във веселите вечери и постоянно повтаряше, че той е изключително добър и внимателен. Веднъж обикалял три мили околовръст, за да й донесе орехи, понеже тя казала, че много ги обича. Пък и за всичко друго бил толкова услужлив! Една вечер пък довел в салона сина на овчаря и го накарал да й попее. Тя много обичала песните. Самият той пеел по малко. Хариет смяташе, че мистър Мартин е много умен и разбира от всичко. Имал чудесно стадо и докато гостувала на семейството, вълната от неговите стада се продавала най-скъпо в областта. Тя мислеше, че всички го харесват. Майка му и сестрите му много го обичали. Веднъж мисис Мартин й казала (тук Хариет се изчерви), че едва ли ще се намери по-добър син от нейния, затова била сигурна, че когато се ожени, от него ще излезе добър съпруг. Не че искала той да се ожени, не, съвсем не бързала. „Браво на вас, мисис Мартин — помисли си Ема,— право в целта.“ А когато си тръгвала, мисис Мартин била така любезна да изпрати на мисис Годард една прекрасна гъска: най-хубавата гъска, която мисис Годард била виждала някога. Тя я сготвила за вечеря една неделя и поканила и трите учителки: мис Неш, мис Принс и мис Ричардсън.

— Предполагам, че мистър Мартин не е особено начетен извън професионалната си област. Сигурно не обича много да чете?

— О, да… Всъщност не… не знам, но мисля, че е прочел доста неща, макар и не такива, които вие бихте оценили положително. Той чете селскостопанските новини и някои други книги от полицата на еркера до единия прозорец, но ги чете наум. Понякога, преди да започнем да играем карти, той ни прочиташе на глас по нещо от „Изисканите откъси“ — много забавно. Освен това знам, че е чел „Викарият на Уейкфийлд“. Но не е чел нито „Любовта на гората“, нито „Чадата на абатството“. Не беше и чувал за тези книги, преди аз да ги спомена, но е решен да си ги набави при първа възможност.

А ето и следващият въпрос:

— Как изглежда мистър Мартин?

— О, не е красив, изобщо не е красив. Отначало ми се стори твърде обикновен, но вече не смятам така. Като го опознае, човек се убеждава в противното. Никога ли не сте го виждали? Той често идва в Хайбъри и със сигурност язди оттук всяка седмица на път за Кингстън. Често е минавал покрай вас.

— Сигурно, а може и аз да съм го виждала много пъти, без да знам името му. Последното нещо, което би събудило любопитството ми, е млад фермер — бил той на кон или пеша. Тъкмо йоманите са хората, с които смятам, че не мога да имам нищо общо. Хора с почтен вид и положение дори по-ниско от тяхното биха ме заинтересували с това, че мога да съм полезна на семействата им по един или друг начин. Но един фермер едва ли има нужда от помощта ми и в това отношение стои толкова под достойните за вниманието ми.

— Положително! О, вие едва ли сте го забелязали, но той ви познава много добре, искам да кажа по външност.

— Не се съмнявам, че той е изключително порядъчен млад човек. Сигурна съм, че е така и затова му желая всичко най-хубаво. На колко години е той според теб?

— На осми юни навърши двадесет и четири, а моят рожден ден е на двадесет и трети, точно две седмици и един ден разлика. Не е ли странно?

— Само на двадесет и четири? Твърде рано му е да създава семейство. Майка му е съвършено права да не бърза. По всичко личи, че се чувстват много добре, както са си сега и тя сигурно би съжалявала горчиво, ако трябва да полага усилия, за да го ожени. Може би след още шест години, ако срещне порядъчна млада жена от собственото си съсловие и с известен личен доход, това би било по-приемливо…

— След още шест години ли? Но, скъпа мис Удхаус, та той ще бъде на тридесет години!

— Това е възрастта, на която повечето мъже, които не са наследили собствено състояние, вече могат да си позволят да се оженят. Мисля, че мистър Мартин тепърва ще трябва да събира състоянието си. Не може да е по-различен от всички останали. Колкото и пари да е наследил след смъртта на баща си, какъвто и да е делът му от семейното имущество, смея да твърдя, че той е отишъл в изплащане на дългове, в закупуване на стока и други подобни. И макар че с постоянство и късмет би могъл да стане богат след известно време, струва ми се невъзможно да е спечелил нещо още сега.

— Така е, наистина, но семейството му разполага с всички удобства. Нямат само домашен прислужник, но нищо друго не им липсва. Мисис Мартин смята да наеме едно момиче следващата година.

— Хариет, не бих искала да изпаднеш в неприятно положение, когато той се ожени. Имам предвид познанството ти със съпругата му, защото въпреки че с доброто си образование сестрите му са донякъде приемливи, това съвсем не значи, че той ще се ожени за жена, достойна за твоята компания. Поради нещастието със своето рождение ти трябва да бъдеш особено внимателна при избора на познатите си. Няма съмнение, че си дъщеря на джентълмен и си длъжна да подкрепяш правото си на принадлежност към това съсловие с всичко, което е по силите ти, защото иначе ще се сблъскаш с много хора, които биха се радвали да те унижат.

— Да, сигурно има такива хора. Но, докато посещавам Хартфийлд и вие сте така мила с мен, мис Удхаус, не се боя какво може да ми стори който и да е.

— Ти много добре разбираш силата на влиянието, Хариет, но аз ще извоювам за теб такова стабилно място в обществото, че няма да зависиш нито от Хартфийлд, нито от мис Удхаус. Искам веднъж завинаги да създадеш добро семейство и затова ще бъде по-разумно да установяваш колкото е възможно по-малко неуместни контакти. Затова смятам, че ако все още си тук, когато мистър Мартин се ожени, не бива да позволяваш близостта със сестрите му да те увлече в едно запознанство с жена му, която най-вероятно ще бъде най-обикновена фермерска дъщеря без образование.

— Сигурно е така. Не мисля, че мистър Мартин ще се ожени за образована жена от добро семейство. Не бих искала да ви противореча, пък и съм уверена, че едва ли ще пожелая да се запозная със съпругата му. Винаги ще обичам сестрите му, особено Елизабет, и ще ми бъде мъчно да се лиша от приятелството им, но ако той се ожени за някоя много проста и необразована жена, би било по-добре да я избягвам, доколкото е възможно.

Ема следеше извивките на гласа й и не забеляза обезпокоителни признаци на любов. Младият мъж сигурно е бил първият обожател на момичето, но тя се надяваше, че нищо друго не ги свързва и че Хариет едва ли ще се противопостави сериозно на връзките, които Ема възнамеряваше да й създаде.

Срещнаха мистър Мартин още на следващия ден, докато се разхождаха по пътя за Донуъл. Вървеше пеша и след като изгледа мис Удхаус много почтително, насочи вниманието си към спътницата й с неприкрито удоволствие. Ема се зарадва на възможността да го огледа спокойно, отдалечи се малко напред, докато те разговаряха, и бързият й поглед прецени мистър Мартин достатъчно добре. Беше много спретнат и изглеждаше разумен млад човек, но не притежаваше никакви други достойнства. Ема смяташе, че при едно сравнение с истински джентълмен той би изгубил позициите си пред Хариет, която не бе безразлична към добрите обноски и с възхищение и удивление бе забелязала изисканото поведение на мистър Удхаус. Мистър Мартин изглеждаше така, сякаш нямаше и понятие от добри обноски.

Останаха заедно само няколко минути, защото мис Удхаус не биваше за чака и Хариет дотича широко усмихната и завладяна от трепетна възбуда, която Ема се надяваше скоро да овладее.

— Само как го срещнахме! Колко странно! Каза, че по една случайност не е минал по пътя покрай Рандълс. Мислел, че се разхождаме предимно дотам, а не по този маршрут. Още не е успял да си купи „Любовта на гората“. При последното си посещение в Кингстън бил толкова зает, че съвсем забравил, но утре отново ще ходи там. Колко странно, че се срещнахме! Така ли си го представяхте, мис Удхаус? Какво мислите за него? Смятате ли, че е твърде обикновен?

— Че е твърде обикновен, е безспорно, но това е нищо в сравнение с пълната липса на изтънченост. Не очаквах нещо повече, а и нямах основание за това, ала изобщо не предполагах, че е толкова недодялан и лишен от всякакво излъчване. Признавам, че го смятах за поне малко по-благороден.

— Той несъмнено няма благовъзпитанието на истински джентълмен — покрусено заяви Хариет.

— Знаеш ли, Хариет, откакто се познаваме, ти неведнъж си била в компанията на няколко безспорни джентълмени и би трябвало да си поразена от разликата между тях и мистър Мартин. В Хартфийлд можеш да срещнеш не един образец на добре образован и възпитан мъж. Сега, след като познаваш тях, бих останала много учудена, ако си способна да продължиш да общуваш с мистър Мартин, без да усетиш, че той стои много по-ниско, и без да се зачудиш, че изобщо някога си го смятала за приятен. Не започваш ли вече да се чувстваш така? Сигурна съм, че си поразена от непохватността, резките обноски и грубия му глас, който чух от мястото си и намирам за напълно необработен.

— Разбира се, не е като мистър Найтли. Няма неговото аристократично излъчване и осанка. Разликата ми е съвсем ясна. Но мистър Найтли е толкова изискан!

— Мистър Найтли е наистина забележителна личност и не е справедливо да сравняваш мистър Мартин точно с него. Може би един на стотици е толкова съвършен джентълмен като мистър Найтли. Но той не е единственият благородник, с когото си се срещала напоследък. Какво ще кажеш за мистър Уестън и мистър Елтън? Сравни мистър Мартин с когото и да е от двамата. Сравни обноските им, походката, речта и дори мълчанието. Не може да не съзираш разликата.

— О, да, има голяма разлика. Но мистър Уестън е почти старец. Сигурно е някъде между четиридесет и петдесет години.

— Което прави приятните му обноски още по-ценни. Колкото по-възрастен става човек, Хариет, толкова по-важно е поведението му да е безукорно, толкова по-забележимо и отблъскващо е всяко повишаване на тон, всяка грубост или непохватност. Онова, което е допустимо за младостта, става неприятно с напредването на възрастта. Какъв ли ще бъде мистър Мартин, когато достигне годините на мистър Уестън, след като още отсега е рязък и непохватен?

— Не може да се каже! — малко студено заяви Хариет.

— Но могат да се направят някои добри догадки. Той ще се превърне в прост и груб фермер със занемарен външен вид, който мисли единствено за печалби и загуби.

— Би било жалко, ако стане така!

— Доколко погълнат от работата си е той още сега, става съвсем ясно от обстоятелството, че е забравил да потърси книгата, която си му препоръчала. Бил е прекалено зает с пазара, за да мисли за нещо друго. И точно така би трябвало да е с човек, които иска да преуспее. Какво общо би могъл да има той с книгите? Не се съмнявам, че ще преуспее и след време ще стане много богат човек, а неговата грубост и неграмотност просто не са наша грижа.

— Учудвам се, че е забравил за книгите — гласеше целият отговор на Хариет, изречен с тон на мрачно недоволство, което Ема реши, че е по-добре да не обсъжда и запази мълчание за известно време. Следващите й думи бяха:

— Може би в едно отношение поведението на мистър Елтън превъзхожда това на мистър Найтли и на мистър Уестън. Той е по-изискан и обноските му спокойно могат да служат за пример. У мистър Уестън се забелязва една откровеност и почти грубовата простота, която всички харесват, защото не крие лоши помисли, но на която не трябва да се подражава. Същото се отнася и за прямите, решителни и строги обноски на мистър Найтли, макар те да са напълно подходящи за него. Осанката, видът му и общественото му положение му дават право на тях, но всеки млад мъж, който се опита да му подражава, би бил непоносим. Тъкмо обратното. Бих препоръчала мистър Елтън за образец. Той е добър, весел, любезен и внимателен. Струва ми се, че напоследък е станал даже прекалено галантен. Не знам дали с тази прекалена любезност се опитва да спечели благоразположението на една от двете ни, Хариет, но ми прави впечатление, че сега е по-мил, отколкото беше преди. Ако има нещо наум, то сигурно е желанието да ти достави удоволствие. Предадох ли ти какво каза за теб онзи ден?

Ема повтори топлите думи, които бе изтръгнала от мистър Елтън и от които сега великолепно се възползваше. Хариет се изчерви, усмихна се и заяви, че винаги е намирала мистър Елтън за много приятен.

Мистър Елтън бе набелязаната от Ема личност, призвана да прогони младия фермер от мислите на Хариет. Смяташе, че той и приятелката й ще представляват чудесна двойка, дотолкова явно желана, естествена и вероятна, че заслугата й при предвижданията не беше кой знае каква. Боеше се, че всички мислят и очакват точно това, но все пак едва ли някой беше предусетил нещо преди нея, тъй като идеята й хрумна още при първото посещение на Хариет в Хартфийлд. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше в неговата целесъобразност. Положението на мистър Елтън беше напълно подходящо, самият той беше джентълмен от добър произход и в същото време семейството му едва ли би имало основание за възражения срещу съмнителния произход на Хариет. Той бе в състояние да й предостави удобен дом и, според предположенията на Ема, достатъчно големи доходи. Макар да не получаваше много като викарий на Хайбъри, знаеше се, че разполага със своя частна собственост. Ема го ценеше високо като млад, добронамерен и порядъчен млад мъж, комуто не липсват полезни знания и познаване на света.

Засега й стигаше, че той намира Хариет за красива. Смяташе, че заедно с честите срещи в Хартфийлд това е добра основа, а що се отнася до Хариет, мисълта, че той я предпочита, несъмнено щеше да окаже своята тежест и въздействие. Той наистина беше много приятен млад човек, който би харесал на всяка не особено придирчива жена. Минаваше за хубавец и хората го обичаха. Ема не можеше да не забележи липсата на изтънченост в чертите му, но момичето, поласкано от това, че някой си Робърт Мартин препуска из полето, за да му донесе орехи, несъмнено би останало очаровано от възхищението на мистър Елтън.