Джейн Остин
Ема (10)

10

Въпреки че беше средата на декември, времето все още не се бе влошило дотолкова, че да попречи на сравнително редовните разходки на дамите. На следващата сутрин Ема трябваше да направи благотворително посещение на едно бедно и болно семейство, което живееше малко извън Хайбъри.

Пътят им до тази самотна къщурка минаваше през уличката на викария, която бе пресечка на широката, макар и разбита главна улица. Там, както предполагате, се намираше светата обител на мистър Елтън. Отпърво се минаваше покрай няколко по-невзрачни къщурки, а на около четвърт миля по-надолу се извисяваше домът на свещеника — стара и не много хубава постройка, разположена досами улицата. Местоположението й не беше кой знае какво, но сегашният наемател придаваше на къщата известна значимост и поради това двете приятелки не можеха да я подминат, без да забавят крачка и внимателно да я огледат.

— Ето я. Не след дълго и ти, и книгата ти с гатанки ще се преместите тук — отбеляза Ема, а Хариет допълни:

— О, каква прелестна къща! Колко е красива! Ето ги и жълтите пердета, които мис Неш толкова харесва.

— Сега не идвам често насам, но после ще имам повод за това и ще опозная до болка всички храсти, порти, локвички и декоративни дървета в тази част на Хайбъри.

Стана ясно, че Хариет никога не е влизала в къщата и бе толкова любопитна да надзърне вътре, че като взе предвид външните признаци и вероятностите, Ема можеше да окачестви държанието й единствено като доказателство за любовта й, също както и мистър Елтън бе съзрял у Хариет наличието на пъргав ум.

— Бих искала да го направим — съжали Ема, — но не мога да измисля приемлив повод да влезем вътре. Няма слуга, когото бих искала да разпитам за господаря му, нито бележка от баща ми, която трябва да предам…

Замисли се, но нищо не й хрумна. След възцарилото се кратко мълчание Хариет отново поде:

— Наистина се чудя, мис Удхаус, как не сте се омъжили досега и дори не възнамерявате. Та вие сте толкова очарователна.

Ема се засмя и отвърна:

— Очарованието не е достатъчен мотив да се омъжа, Хариет. Трябва и другите хора, или поне един от тях, да бъдат такива. Не само не възнамерявам да се омъжа засега, но и едва ли някога ще го направя.

— О, говорете си, колкото искате, но аз не ви вярвам.

— Трябва да срещна човек, който значително превъзхожда всичките ми познати, за да се изкуша. За мистър Елтън — опомни се тя, — изобщо не може да става дума. Не бих искала да срещна човек като него. Изобщо не може да ме изкуши. Едва ли ще променя мнението си. Предполагам, че ако се омъжа, ме очаква разочарование.

— Божичко, как може една жена да говори така?

— Не познавам подбудите, които обикновено карат една жена да се омъжи. Ако бях влюбена, тогава, разбира се, нещата щяха да стоят по друг начин. Но досега все още не съм се влюбвала. Това не е в стила ми, нито в природата ми, а и не мисля, че някога ще бъде. А без да изпитвам любов, би било много глупаво да променя положение като своето. Нямам нужда от богатство, нито от работа, нито от обществено положение. Мисля, че малцина омъжени жени са толкова пълновластни господарки на домовете на съпрузите си, колкото съм аз в Хартфийлд. А и не мога да очаквам, че някога ще бъда толкова искрено обичана и значима, а мнението ми — така уважавано и ценено от някой мъж, както прави това баща ми.

— Но нима искате да останете стара мома като мис Бейтс?

— Как можа да си представиш нещо толкова чудовищно, Хариет? Ако допусках, че мога да стана като мис Бейтс — толкова глупава, доволна от всичко, вечно усмихната, отегчителна, безлична, непретенциозна и до такава степен пристрастена към клюките, бих се омъжила още утре. Но аз съм убедена, че между мен и нея няма никаква друга прилика, освен тази, че сме неомъжени.

— Но въпреки това ще бъдете стара мома! Това е ужасно!

— Няма значение, Хариет, няма да бъда бедна стара мома, а това е единствената причина, поради която великодушната публика презира безбрачието. Сама жена с ограничени доходи неизменно се окачествява като смешна и вечно намусена стара мома — обект за присмех на всички момчета и момичета. Но към неомъжена жена със солидно състояние всички се отнасят почтително и я смятат за приятна и разумна. Това разграничаване не е толкова противно на здравия разум и на безпристрастността, колкото изглежда на пръв поглед, тъй като скромният доход често пъти ограничава ума и озлобява характера. Онези, които имат, колкото да преживяват и по принуда се движат в твърде ограничено и нископоставено общество, е съвсем възможно да бъдат тесногръди и раздразнителни. Това обаче не се отнася за мис Бейтс. Тя е прекалено добродушна и глуповата, за да ми импонира, но макар да е неомъжена и бедна, хората по принцип я харесват. Немотията изобщо не е повлияла на ума й. Убедена съм, че ако разполагаше с половин шилинг, сигурно щеше да подари някому половината. Никой не се бои от нея, а за това се иска голямо обаяние.

— Боже мили! Но какво ще правите вие? С какво ще се занимавате, когато остареете?

— Доколкото се познавам, Хариет, аз притежавам пъргав и деен ум с доста разнообразни възможности, затова не виждам причина да съм по-малко заета на четиридесет или петдесет години, отколкото съм сега на двадесет и една. Обичайните занимания за очите и ръцете на една жена ще бъдат достъпни за мен и тогава — не по-малко, отколкото сега, с или без значителна промяна. Ако рисувам по-малко, ще чета повече, ако се откажа от музиката, ще се захвана с ръкоделие. А що се отнася до обекти, които да възбуждат интереса и чувствата ми, в чиято липса всъщност се крие причината за усещането за малоценност и която е най-сериозният проблем на безбрачието, на мен те няма да ми липсват, тъй като ще се грижа за децата на любимата си сестра. По всичко личи, че броят им ще бъде предостатъчен, за да осигури всички усещания, от които би могъл да се нуждае един клонящ към залеза живот. Ще ми бъдат достатъчни за всяка надежда и всеки страх, и макар привързаността ми към тях да не е като на истински родител, това чувство много повече отговаря на представата ми за разтуха, отколкото другото — по-силно и по-сляпо. Моите племенници и племеннички! По-често ще вземам при себе си някоя племенничка.

— Познавате ли племенницата на мис Бейтс? Знам, че сигурно сте я виждали стотици пъти, но представяли ли са ви я?

— О, да, всеки път, когато идва в Хайбъри, ни принуждават да се сближаваме. Между другото, това е напълно достатъчно, за да изкорени у човека желанието да има племенница. Да не дава Господ толкова да досаждам на хората с бъбрене за всички Найтли, взети заедно, колкото мис Бейтс досажда със своята племенница Джейн Феърфакс. Прилошава ми само при звука на името й. Всяко нейно писмо се препрочита по четиридесет пъти, а поздравите й до всички приятели не спират да ги обикалят. Ако случайно изпрати на леля си кройки за корсаж или изплете на баба си чифт жартиери, те се превръщат в единствената тема, която се обсъжда цял месец след това. Желая всичко хубаво на Джейн, но тя ме отегчава до смърт.

Вече наближаваха къщурката и всички странични теми отстъпиха на заден план. Ема беше много състрадателна и бедните не се съмняваха, че тя ще облекчи страданията им, както с вниманието и любезността си, с търпението и съветите си, така и с пари. Тя разбираше положението, в което се намират, не ги упрекваше за невежеството и съблазните и не очакваше да открие невиждана добродетел у хора, толкова неизкушени от познанието. Ема вникваше в проблемите им, вземаше нещата присърце и винаги им помагаше разумно и добронамерено. Сега отиваше да навести едно бедно и болно семейство. Остана там, колкото да ги утеши и посъветва, а това, което завари в дома им, дотолкова я впечатли, че докато се отдалечаваха, каза на Хариет:

— Има полза от гледки като тази, Хариет. Те карат всичко останало да изглежда толкова незначително. Струва ми се, че днес не бих могла да мисля за нищо друго, освен за тези нещастни същества. И все пак кой би могъл да каже кога мисълта за тях ще изчезне от съзнанието ми?

— Точно така! Горкичките! — отвърна Хариет. — Човек не може да мисли за нищо друго.

— Наистина не смятам, че впечатлението от тях ще се изличи бързо — отбеляза Ема.

Докато минаваше през ниския жив плет, тя се препъна в стъпалото, което бележеше края на тесния хлъзгав път през градината на къщата и извеждаше на улицата.

— Не мисля, че ще се заличи! — повтори тя и спря, за да огледа отново грохналата постройка и да си припомни още по-ясно огромната разруха, която цареше вътре.

— О, не, Боже мой… — пригласяше спътницата й.

Продължиха пътя си. Улицата правеше лек завой, а след като го подминаха, пред погледа им изведнъж изникна мистър Елтън, при това толкова близо, че Ема само успя да каже:

— Хариет, ето го и неочакваното изпитание на нашето постоянство в добрите помисли. Е — усмихна се тя, — надявам се, може да се заключи, че ако състраданието е предизвикало напрежение у нас и облекчение за страдащите, то е постигнало нещо твърде важно. Ако съчувстваме на окаяните достатъчно, за да сторим за тях каквото е по силите ни, всичко друго би било празно милосърдие, което само ни затормозява.

— О, Божичко, да… — беше единственото, което Хариет успя да промълви, преди джентълменът да се присъедини към тях.

Нуждите и страданията на бедните хорица бяха първата тема на разговор след срещата. Мистър Елтън тъкмо отиваше да ги навести. Посещението му щеше да бъде отложено, но в замяна проведоха много интересно обсъждане какво би могло и трябва да се направи за тях. След това мистър Елтън тръгна обратно да ги изпрати.

„Срещнаха се сякаш по поръчка — мислеше Ема — и то увлечени от такова милосърдно занимание. Това ще ги накара да се заобичат още по-пламенно. Не бих се учудила дори ако предизвика обяснение в любов. Сигурно щеше да стане точно така, ако аз не бях тук. Как бих искала да ме няма!“

Нетърпелива да се отдалечи от тях колкото може повече, не след дълго Ема закрачи по тясната пътечка, която се издигаше от едната страна на пътя, и ги остави да вървят един до друг по улицата. Не бе вървяла и две минути, когато установи, че навикът на Хариет да бъде зависима от нея и да й подражава я тласка към пътечката. Не след дълго и двамата щяха да се озоват до нея. Нямаше да позволи това! Ема рязко спря под предлог, че й се налага да смени връзките на полуботушките си, наведе се, впери поглед в пътя и ги помоли да имат добрината да продължат, а тя щяла да ги настигне след минутка. Постъпи както бе пожелала и тъкмо прецени, че е минало достатъчно дълго време, за да се е справила с обувките си, пред Ема се появи удобната възможност да се забави още малко, понеже я настигна дъщеричката на бедните хорица. Следвайки указанията й, детето се бе отправило към Хартфийлд с кана в ръка, за да вземе малко супа. Съвсем естествено беше да повърви малко с момиченцето, да разговаря с него и да го разпитва. Това поне би било съвсем естествено, ако в случая не действаше предумишлено, благодарение на което другите двама все още вървяха пред нея и нищо не ги задължаваше да я изчакват. Все пак тя неволно ги настигна, защото детето крачеше бързо, а те — доста бавно и това много я притесни, понеже изглеждаха погълнати от разговор, който явно им беше интересен. Мистър Елтън говореше възбудено, а Хариет внимателно го слушаше. Ема бе изпратила детето напред и тъкмо обмисляше как да се забави отзад още малко, когато двамата се огледаха за нея и тя се видя принудена да се присъедини към тях.

Мистър Елтън все още говореше, все още бе зает с някаква любопитна подробност и Ема остана леко разочарована, щом установи, че той просто описва на прелестната си спътница вчерашната вечеря у приятеля си Коул и че самата тя разисква качествата на сиренето Стилтън (северен Уйлтшър), както и на маслото, винарската изба, корените от цвекло и всички десерти.

„Това несъмнено ще доведе до нещо по-добро — утеши се Ема. — Всяко нещо е интересно за влюбените и би могло да послужи за въведение към темите, които са по-близки на сърцето. Само ако мога да остана още малко надалеч от тях.“

Вървяха мълчаливо, докато стигнаха загражденията около дома на свещеника и тогава Ема ненадейно бе обхваната от решимост поне да вкара Хариет в къщата, затова отново се престори, че нещо не е наред с обувката й и изостана, за да го оправи. Тя откъсна малко от връзката, ловко я хвърли в канавката и бе принудена да ги помоли да спрат и да видят, че е напълно неспособна да си оправи обувката, за да се прибере сравнително удобно у дома.

— Част от връзката ми се изгуби — обясни тя — и аз просто не зная какво да правя. Наистина само създавам главоболия и на двама ви, но ми се иска да вярвам, че не ми се случва често да съм толкова зле екипирана. Мистър Елтън, трябва да ви помоля зa разрешение да се отбием в дома ви и да поискаме от икономката ви парче панделка, връв или каквото и да е, за да завържа обувката си.

Мистър Елтън просто засия от щастие при това предложение. Нищо не можеше да се сравни с вниманието и пъргавината, с която ги въведе в дома си и се постара да представи всичко като благоприятно стечение на обстоятелствата. Стаята, в която ги поканиха, беше тази, в която той живееше през повечето време. Тя гледаше към улицата. Зад нея имаше друга, непосредствено свързана с първата. Вратата между тях беше отворена и Ема мина през нея заедно с икономката, която щеше любезно да й окаже помощта си. Трябваше да остави вратата открехната, както я завари, но беше уверена, че мистър Елтън ще я затвори. Така или иначе, той не го стори и тя си остана полуотворена. Ема ангажира вниманието на икономката в непрестанен разговор с надеждата, че така ще му даде възможност да избере за какво да говори в съседната стая. В продължение на десет минути чуваше единствено собствения си глас. Не можеше да протака повече. Принудена бе да приключи и да се появи в съседната стая.

Влюбените стояха заедно пред единия прозорец. Това изглеждаше обнадеждаващо и за миг Ема тържествуваше, че намерението й се осъществява успешно. Но не беше съвсем така. Той не бе стигнал до същността. Беше се държал изключително приятно и внимателно, беше признал на Хариет, че ги е видял да минават и нарочно е тръгнал след тях, бе изрекъл още няколко дребни любезности, бе загатнал това-онова, но нищо по-сериозно.

„Предпазлив е, много е предпазлив — помисли си Ема. — Напредва сантиметър по сантиметър и не би рискувал, докато не се почувства напълно сигурен.“

И все пак, макар че не всичко завършваше според собствените й изобретателни кроежи, не можеше да не се гордее с факта, че поводът бе доставил удоволствие и на двамата и вероятно ги подготвяше за голямото събитие.