Джейн Остин
Ема (47)

47

„Хариет, горкичката Хариет!“ Тези думи се съдържаха в мислите, които не даваха покой на Ема и от които съзнанието й не можеше да се избави. Според нея най-голямото нещастие, което вещаеше събитието, се криеше именно в последствията за Хариет. Франк Чърчил наистина се бе държал много лошо с нея в редица случаи, а онова, което я ядосваше най-много, бе не неговото, а собственото й поведение. Но най-сериозното му прегрешение беше бъркотията, в която я забърка по отношение на Хариет. Горкичката Хариет! Ласкателствата и погрешното мнение на Ема щяха да я заблудят за втори път! Пророчески се оказаха думите на мистър Найтли: „Ема, вие не сте никаква приятелка на Хариет Смит.“ Ема се боеше, че досега повече е вредила, отколкото е помагала на приятелката си. Наистина, този път за разлика от първия нямаше да обвинява само себе си като единствен и безспорен творец на недоразуменията. Нямаше да се укорява, че е натрапила на Хариет чувства, които иначе никога не биха я развълнували, тъй като самата Хариет беше признала възхищението и предпочитанието си към Франк Чърчил, без Ема да е направила и най-незначителния намек. Но вината й се състоеше в това, че е насърчила чувства, които е трябвало да бъдат задушени. Бе длъжна да предотврати задълбочаването и засилването им. Влиянието й беше достатъчно силно и сега още по-ясно съзнаваше, че е трябвало да предотврати задълбочаването на тези чувства, съзна, че необмислено е изложила на опасност щастието на приятелката си. Здравият разум би трябвало да й подскаже задължението да накара Хариет да престане да мисли за него, уверявайки я, че шансовете той да я обича са едно на хиляда. „Боя се обаче, помисли си Ема, че аз изобщо не притежавам здрав разум.“

Страшно се гневеше на себе си. Ако не беше ядосана и на Франк Чърчил, щеше да се чувства направо ужасно. Що се отнася до Джейн Феърфакс, поне засега можеше да се успокои и да изостави всяка загриженост за бъдещето й. Тревогите около Хариет й стигаха. Вече нямаше причини да съчувства на Джейн, за чиито неприятности и влошено здраве имаше една и съща причина. Но сега лекарството бе вече намерено. Нещастният и лош период от живота й приключваше. Скоро щеше да бъде съвсем здрава, щастлива и богата. Ема вече разбираше защо Джейн бе отхвърлила проявите на загриженост от нейна страна. Откритието намери отговор и на редица по-малки загадки. Нямаше съмнение, че причината е ревност. В очите на Джейн тя беше съперница и бе съвсем нормално всяка проява на внимание и помощ от нейна страна да бъде отхвърлена. Една разходка с каретата на Хартфийлд за нея сигурно бе истинско мъчение, а деликатесите от килерите на имението — отрова. Ема разбираше всичко и доколкото бе в състояние да се освободи от мисълта за несправедливостта и егоизма на наранените чувства, признаваше, че Джейн Феърфакс напълно заслужава щастието и издигането в обществото, които я очакваха. Но съдбата на Хариет толкова й тежеше, че не можеше да съчувства на никой друг. Ема се боеше, че второто разочарование може да се окаже по-жестоко от първото. Като се имат предвид превъзходните качества на втория обект, беше твърде вероятно, а като се вземе под внимание силното му влияние върху съзнанието на Хариет, самоконтрола и въздържаността, които той възпита у нея, изглеждаше съвсем сигурно. Но така или иначе, трябваше да й разкрие болезнената истина, колкото се може по-скоро. На раздяла мистър Уестън намекна, че би желал засега всичко да остане в тайна. Мистър Чърчил настоявал за това в знак на почит към съпругата си, която бил загубил съвсем наскоро. Всички били напълно единодушни, че благоприличието го изисквало. Ема обеща, но за Хариет щеше да направи изключение. Това беше най-главното задължение, което Ема трябваше да изпълни.

Независимо от притеснението си, Ема не можеше да не забележи колко е абсурдно, че й предстои да изпълни същата деликатна и тежка задача по отношение на Хариет, която бе изпълнила мисис Уестън по отношение на самата нея. Трябваше да съобщи на Хариет тревожната новина, за която бяха уведомили самата нея с не по-малка тревога. Сърцето й заудря ускорено, щом чу стъпките и гласа на Хариет. Помисли си, че сигурно горкичката мисис Уестън се е чувствала точно така, докато самата тя се е движела към Рандълс. Ако можеха и останалите подробности да се окажат също толкова сходни. Но за нещастие, такава вероятност просто не съществуваше.

— Е, мис Удхаус! — възкликна Хариет на влизане в стаята. — Не е ли това най-необикновената новина на света?

— Коя новина имаш предвид? — отвърна Ема с въпрос, тъй като по вида и гласа на Хариет не можеше да отгатне дали наистина е дочула нещо.

— Ами за Джейн Феърфакс. Чували ли сте друг път нещо толкова необикновено? О, не трябва да се страхувате, че ще разкриете тайната пред мен, тъй като мистър Уестън сам ми каза. Току-що го срещнах. Каза ми, че всичко трябва да се запази в тайна, затова реших, че няма да спомена и думичка пред никого, освен пред вас, но той ми каза, че вече знаете.

— И какво ти каза мистър Уестън? — объркана попита Ема.

— Ами всичко! Каза, че мистър Франк Чърчил и Джейн Феърфакс ще се женят и че отдавна са тайно сгодени. Много странно наистина!

Наистина беше странно. Поведението на Хариет беше толкова необяснимо, че Ема не знаеше как да го тълкува. Толкова се беше променила. По всичко личеше, че разкритието не я тревожи, разочарова или наранява. Ема я наблюдаваше и не знаеше какво да каже.

— Вие досещахте ли се, че той е влюбен в нея? — попита Хариет? — Сигурно сте се досещали. Та вие четете направо в сърцата на хората — продължи тя и се изчерви. — Но сигурно никой друг…

— Честна дума, вече започвам да се съмнявам дали притежавам тази дарба — отбеляза Ема. — Наистина ли ме питаш сериозно, Хариет, дали съм подозирала, че той е влюбен в друга жена, след като по същото време те насърчавах, макар и не открито, да дадеш воля на собствените си чувства към него? Допреди час ни най-малко не подозирах, че мистър Франк Чърчил изпитва някакви чувства към Джейн Феърфакс. Можеш да бъдеш сигурна, че ако подозирах подобно нещо, щях да те предупредя навреме.

— Мен ли? — смаяна се изчерви Хариет. — Защо трябва да предупреждавате мен? Да не би да смятате, че съм влюбена в мистър Франк Чърчил?

— Радвам се, че толкова храбро обсъждаш този въпрос — усмихна се Ема, — но не можеш да отречеш, че имаше един период, при това не много отдавна, когато ти ми даде да разбера, че си влюбена в него.

— Никога, никога! Не сте ме разбрали правилно, мис Удхаус — разстроена се извърна тя.

— Хариет! — възкликна Ема след малко. Какво искаш да кажеш? Мили боже! Какво имаш предвид? Сбъркала ли съм? Да не би в такъв случай да трябва да предположа, че…

Ема не бе в състояние да каже нищо повече. Загуби гласа си и ужасена седна, за да изчака отговора на Хариет.

Хариет стоеше недалеч от нея, извърната настрани и не отговори веднага. А когато заговори, гласът й беше не по-малко развълнуван.

— Не допусках, че не сте ме разбрали правилно — подхвана тя. — Знам, че се уговорихме да не споменаваме името му, но като се има предвид колко значително е превъзходството му над останалите, смятах, че не е възможно да помислите, че имам предвид някой друг. Мистър Франк Чърчил! Не знам дали някой би му обърнал внимание, ако наблизо се намира другият! Смятам, че имам по-добър вкус, и не бих могла да мисля за мистър Франк Чърчил, който не представлява нищо в сравнение с другия. Не мога да повярвам, че сте се объркала! Сигурна съм, че ако вие не бяхте одобрили напълно чувствата ми и не ме бяхте насърчили, аз бих сметнала, че е твърде самонадеяно от моя страна дори да се осмеля да помисля за него. Ако още от самото начало не ми бяхте казали, че са се случвали и по-невероятни неща, ако не ме бяхте убеждавали, че са били сключвани и по-неравни бракове (точно това бяха думите ви)… аз никога не бих си позволила да… Нямаше изобщо да допусна такава възможност… Но вие го познавате от толкова отдавна и тъкмо затова…

— Хариет! — извика Ема и решително се съвзе. — Нека се разберем веднага и да отстраним недоразумението. Да не би да говориш за мистър Найтли?

— Няма никакво съмнение. Та как бих могла да харесам някой друг? Мислех си, че знаете това. Беше повече от ясно, когато говорихме за него.

— Не съвсем — отвърна Ема и се насили да остане спокойна. — Защото ми се стори, че всичко, което каза тогава, се отнася за друг човек. Не мога да твърдя, че си споменала мистър Франк Чърчил по име, но бях сигурна, че говориш за помощта, която той ти оказа, когато те спаси от циганите!

— О, мис Удхаус, но вие сте забравили!

— Скъпа Хариет, чудесно си спомням какво ти казах тогава. Казах ти, че чувствата ти не ме учудват и че като се има предвид услугата, която ти е направил, те са напълно естествени. Ти се съгласи с мен и си припомни с най-топли думи значението на постъпката му, и дори ми описа вълнението си, когато си видяла да се задава, за да те спаси. Много ясно си спомням всичко.

— О, божичко, сега разбирам какво сте искали да ми кажете! — възкликна Хариет. — Но тогава споделях нещо съвсем различно. Не за циганите и не за мистър Франк Чърчил. Съвсем не — леко повиши глас тя. — Мислех си за нещо, което ми е много по-скъпо. За това как мистър Найтли ме покани на танц, когато мистър Елтън ме отхвърли, а в залата нямаше друг свободен партньор. Именно този жест имах предвид, именно тази проява на благородство и щедрост. Постъпката му ме накара да разбера, че той превъзхожда всички останали мъже на света.

— Мили боже! — извика Ема. — Станала е грешка, нещастно и пагубно недоразумение! Какво ще правим сега?

— Значи не бихте ме насърчили, ако ме бяхте разбрали правилно, така ли? Е, поне не се чувствам толкова зле, колкото щях, ако ставаше дума за другия джентълмен. А сега дали ще бъде възможно…

Тя замълча, а Ема не бе в състояние да проговори.

— Мис Удхаус — продължи тя след малко, — не се учудвам, че чувствате голямата разлика между двамата по отношение на мен или на всяка друга. Сигурно смятате, че единият ме превъзхожда милиони пъти повече от другия. Но се надявам, мис Удхаус, че можем да допуснем… би могло… колкото и странно да изглежда… Но това бяха вашите собствени думи, че са ставали и по-невъзможни неща и че са се сключвали и много по-неравни бракове, отколкото би бил този между мистър Франк Чърчил и мен… Затова ми се струва, че може би са се случвали и такива невероятни неща като другото, което… И ако имам този неподозиран късмет, че мистър Найтли наистина да… Ако той наистина не отдава значение на неравенството в тази връзка, аз много се надявам, скъпа мис Удхаус, че вие няма да имате нищо против, и няма да ми създавате трудности. Сигурна съм, че сте прекалено добра, за да направите подобно нещо.

Хариет стоеше до прозореца. Ема се извърна, изгледа я смаяна и припряно попита:

— Имаш ли някакви основания да смяташ, че и мистър Найтли изпитва същите чувства към теб?

— Да — скромно, но не боязливо отвърна Хариет. — Трябва да ви призная, че имам.

Ема мигом сведе поглед, седна, потъна в мълчалив размисъл и за известно време остана вглъбена в себе си. Няколко минути й бяха достатъчни, за да разбере какво чувства самата тя. Веднъж отдал се на подозрението, ум като нейния не се задоволяваше само с това. Тя се докосна, отгатна и призна цялата истина. С какво това, че Хариет е влюбена в мистър Найтли, беше по-лошо от възможността да е влюбена във Франк Чърчил? И защо злото ставаше още по-голямо поради факта, че Хариет се надяваше на взаимност? И изведнъж я озари мълниеносното прозрение, че мистър Найтли трябва да се ожени за нея самата и за никой друг!

Само за няколко минути пред погледа й изплува собственото й поведение и чувствата, които вълнуваха сърцето й. Проумя всичко с такава яснота, каквато не я бе озарявала до този момент. Колко погрешно бе отношението й към Хариет! Поведението й беше неразумно и безчувствено, лишено от всякаква загриженост и деликатност. Каква слепота, каква лудост! Осъзна със страшна сила, че е готова да го назове с най-ужасни имена. И все пак, въпреки всичките си прегрешения, Ема бе запазила още известно самоуважение. И тъй като бе загрижена как ще се представи пред другите, тя и силно желаеше да се отнесе справедливо и с Хариет (не можеше да съчувства на момиче, което вярваше, че е обичано от мистър Найтли, но справедливостта изискваше да не я разстройва тъкмо сега със студеното си държане). Мислите й вдъхнаха решителност да седне и да понесе със спокойствие и дори с привидна благонамереност всичко, което предстоеше да узнае. За самата нея щеше да е по-добре да разпита Хариет даже за най-смелите й очаквания, а и приятелката й не бе направила нищо, което да я лиши от вниманието и интереса на Ема, който самата тя бе пробудила и подхранвала у себе си. Хариет не заслужаваше да бъде наскърбена от човека, чиито съвети до този момент винаги са я подвеждали. Ето защо Ема излезе от вглъбеността си, потисна чувствата си, обърна се към Хариет и още по-подканващо възобнови разговора. Темата, която бяха започнали да обсъждат в началото — невероятната история на Джейн Феърфакс, беше отдавна забравена и изоставена. И двете мислеха единствено за мистър Найтли и за самите себе си.

Унесена в щастливи мечти, Хариет нямаше нищо против да се отърси от тях след окуражителния жест на такава приятелка и съветница като мис Удхаус, и просто чакаше да я помолят, за да разкрие историята на очакванията си с огромно, макар и трепетно удоволствие. Трепетът, който изпитваше Ема, докато задаваше въпросите и слушаше, беше по-добре прикрит от този на Хариет, ала също толкова силен. Говореше спокойно, но цялото й същество бе изпаднало в онзи смут, който обикновено предизвикват осъзнатите силни чувства, неочаквано връхлетялото зло и смесването на толкова внезапни и противоречиви чувства. Ема слушаше подробния разказ на Хариет външно спокойна, но дълбоко в себе си силно страдаше. Не можеше да очаква, че събитията ще й бъдат поднесени подредено и последователно, нито че ще й бъдат разказани добре, но все пак, като се изчисти от всички слаби места и повторения, историята я потисна. Особено след като я допълни със собствените си спомени за по-високото мнение, което мистър Найтли си изгради за Хариет напоследък.

Хариет бе доловила разликата в държането му към нея веднага след въпросните два решителни танца на бала, а Ема знаеше, че именно по този повод той бе установил, че тя значително превъзхожда очакванията му. От онази вечер или още по-точно, от мига, в който мис Удхаус я бе окуражила, Хариет бе забелязала, че той води с нея много по-продължителни разговори, отколкото преди и че отношението му е съвсем различно — внимателно и приветливо! Напоследък това ставало все по-забележимо. Когато всички се разхождали заедно, той често се доближавал до нея и повеждал толкова приятни разговори. Изглежда искал да я опознае по-добре. Ема знаеше, че това е точно така. Самата тя неведнъж бе забелязвала значителната промяна в отношението му към приятелката й. Хариет продължи да го хвали и да му се възхищава и Ема откри, че думите й са много сходни с мнението на самия мистър Найтли за Хариет. Той харесваше у нея отсъствието на всякаква превзетост и престореност, откритата й, честна и великодушна природа. Ема много добре знаеше това, понеже той неведнъж бе обсъждал този въпрос пред нея. Много oт спомените, съхранени в паметта на Хариет, говореха за множество дребни подробности във вниманието, което й бе оказвал: някой поглед, думи, преместване от едни стол на друг, скрит комплимент или подсказано предпочитание. Те бяха останали незабелязани от Ема, тъй като не бе подозирала нищо подобно. Обстоятелства, които се изразяваха дори в половинчасово общуване, и съдържаха множество доказателства за тази, която ги бе преживяла, бяха останали незабелязани от другата, която сега научаваше за тях. Но последните две споменати събития и двете най-силни доказателства на Хариет не бяха останали напълно скрити от погледа и на Ема. Първото беше самотната му разходка с Хариет под липите в Допуъл, която се бе състояла малко преди Ема да се появи. Както я убеждаваше Хариет, той бе положил специални усилия да я отдели от останалите и отначало й бил говорил много по-особено в сравнение с друг път… наистина много по-особено. Хариет не можа да не се изчерви при спомена за това. Изглежда се опитвал да разбере дали сърцето й принадлежи някому. Но щом тя (мис Удхаус) се насочила към тях, той побързал да промени темата и започнал да говори за земеделие. Вторият случай беше почти половинчасовият разговор, който провел с Хариет сутринта на заминаването си за Лондон, докато очаквали Ема да се върне в Хартфийлд, макар че той обявил още с влизането си, че не може да остане повече от пет минути. Той признал пред Хариет, че отива в Лондон против волята си, защото никак не му се искало да напуска дома си, което било най-сериозното признание, което й бил правил до този момент (и Ема бе съгласна с това). Тази му постъпка говореше за изключителното доверие, с което се ползва Хариет при общуването си с него. Откритието дълбоко нарани Ема.

След кратък размисъл тя се осмели да зададе един въпрос, свързан с първото от двете събития:

— Дали не би могъл, не е ли възможно, като те е питал дали сърцето ти не принадлежи някому, мистър Найтли да е имал предвид чувствата ти към Робърт Мартин? Не би ли могъл да се застъпва за него?

Хариет бурно отхвърли предположението:

— Не, изобщо не е намеквал за мистър Мартин! Мисля, че вече понаучих някои неща, и не бих могла да обичам мистър Мартин, нито да бъда подозирана в подобно нещо.

След като изложи пред мис Удхаус всичките си доказателства, Хариет настоя да чуе мнението й дали наистина има достатъчно сериозни основания за надежда.

— Никога не бих се осмелила да помисля първа за това — призна тя, — ако не бяхте вие. Вие ме посъветвахте внимателно да наблюдавам поведението му и да се ръководя от него. Така и направих. Но напоследък започвам да чувствам, че го заслужавам напълно и че ако той избере мен, това няма да бъде чак толкова чудно.

Последните думи на Хариет предизвикаха горчивина в сърцето на Ема и тя трябваше да положи върховни усилия, за да се накара да изрече в отговор:

— Хариет, само ще се осмеля да заявя, че мистър Найтли е последният човек на света, който съзнателно ще накара една жена да повярва, че чувствата му към нея са по-силни, отколкото са в действителност.

Хариет изглежда просто изпадна в обожание на приятелката си за тези напълно задоволителни думи. Но приближаващите стъпки на баща й избавиха Ема от изблика на благодарности и възторзи, които в този момент щяха да бъдат ужасно мъчение за нея. Хариет бе прекалено развълнувана, за да понесе срещата с него. Нямало да може да се овладее и мистър Удхаус щял да се разтревожи. По-добре било да си върви. Приятелката й охотно одобри намеренията й и Хариет излезе през другата врата. В момента, в който се изгуби от погледа й, Ема спонтанно изля чувствата си: „О, боже, по-добре никога да не я бях срещала!“

Остатъкът от деня и цялата следваща нощ не й стигнаха, за да подреди мислите си. Загуби се сред невероятната бъркотия от събития през последните няколко часа. Всяка минута й поднасяше нова изненада и всяка нова изненада я подлагаше на ново унижение. Как да проумее всичко това? Как да се избави от заблудите, които бе създала и сред които бе живяла? Невероятни грешки и слепота на собственото й сърце и разум! Седеше, разхождаше се, кръстоса стаята си, „изпробва“ храсталака, но на всяко място и във всяко положение се убеждаваше, че е била унизително мамена от околните и че самата тя се е лъгала в тях, което й се стори още по-унизително. Чувстваше се нещастна и се боеше, че този ден ще сложи началото на всичките й беди.

Най-напред се опита да проумее чувствата на собственото си сърце и посвети на това всяка минута, свободна от задълженията към баща си и всеки миг на неволна разсеяност.

Откога бе започнала да чувства мистър Найтли толкова близък, колкото й подсказваше сърцето в този момент? Откога датираше влиянието му (и по-точно този вид влияние) над нея? Кога бе успял да спечели в сърцето й онова място, което за кратко време бе принадлежало на Франк Чърчил? Тя отправи поглед назад и сравни двамата, сравни мнението си за тях, откакто се бе запознала с последния. Мнението й би трябвало да бъде винаги, ако… о, ако по силата на някаква щастлива случайност въобще й бе хрумвало да направи подобно сравнение! Установи, че винаги е смятала за безспорно превъзходството на мистър Найтли и че неговото уважение винаги е било най-скъпото нещо за нея. Проумя, че като се е убеждавала в противното, като си е представяла други неща и е постъпвала по различен начин, е била напълно заблудена за собствените си чувства и че всъщност никога не е била влюбена във Франк Чърчил!

Това бе заключението, последвало първата поредица от мисли — самопознанието, до което бе достигнала след първоначалното проучване на самата себе си. Не й отне много време. Беше изпълнена със съжаление и негодувание и се срамуваше от всичките си чувства, освен от последното, което откри — любовта си към мистър Найтли. Всичките й други мисли я отвращаваха.

С непоносима суета си бе представяла, че е запозната с тайните чувства на всички около себе си и с непростимо нахалство бе пожелала да подреди съдбата на всички. Беше се провалила навсякъде и не само не бе постигнала нищо, но беше навредила на много хора. Беше причинила зло на Хариет, на себе си, а много се страхуваше, че и на мистър Найтли. Ако се осъществеше този най-неравен от всички бракове, вината за това щеше да бъде само нейна. Смяташе, че неговите чувства са се породили, след като е открил тези на Хариет, а дори и да не беше така, той никога нямаше да се запознае с Хариет, ако не беше собствената й глупост.

Мистър Найтли и Хариет Смит! Това беше съюз, който надминаваше всички неравни бракове, сключвани досега. В сравнение с него връзката на Франк Чърчил и Джейн Феърфакс изглеждаше нещо съвсем обичайно, банално и изтъркано; изобщо не изненадваше, съвсем не беше неравна и въобще с нищо не смущаваше мислите и думите… Но мистър Найтли и Хариет Смит! Тя толкова щеше да се издигне! А той толкова да се принизи! Ема с ужас си представяше как това ще го принизи в мнението на хората за него, предугаждаше усмивчиците, подигравките и подмятанията, които щяха да се появят за негова сметка, плюс огорчението и презрението от страна на брат му и хилядите неудобства за самия него! Нима е истина! Не, това бе невъзможно! И все пак, май си беше съвсем, съвсем възможно! Та нима това бе единственият пример как мъж с първокласни способности попада под властта на твърде посредствено влияние? Нима беше нещо ново човек, който е твърде зает, за да търси, да се превърне в награда за девойката, която го открие? Та нима неравенството, непостоянството и несъвместимостта бяха нещо ново на този свят? Нима случайността и стечението на обстоятелствата, като допълнителна причина, не направляваха човешката съдба?

О, защо й трябваше да усъвършенства способностите на Хариет! По-добре да я бе оставила там, където й беше мястото и където той я бе предупредил, че трябва да я остави! Всичко щеше да бъде наред, ако с неописуемата си глупост не й бе попречила да се омъжи за онзи безупречен млад човек, който щеше да й осигури щастие и уважение в средата, към която принадлежеше. Така нямаше да се случи нито едно от ужасните събития след това!

Как бе могла Хариет изобщо да се осмели да вдигне поглед към мистър Найтли? Как бе могла да се одързости дотолкова, че да сметне себе си за избрана от мъж с неговите качества, без да разполага и с най-дребните уверения, че е избрана? Но Хариет вече не бе толкова скромна и въздържана както преди. Изглежда почти бе престанала да чувства ограничените възможности на ума и положението си. Беше доловила много по-остро отстъплението, което трябваше да направи мистър Елтън, за да се ожени за нея, отколкото унижението, което щеше да сполети мистър Найтли! „Но нима и това не е мое собствено дело“ — тъжно си помисли Ема. Та нали именно тя бе учила Хариет, че трябва да се издигне колкото може повече и че има право на големи претенции по отношение на общественото положение? Това, че Хариет бе забравила скромността и се бе отдала на суетата, също се дължеше единствено на нея, на Ема!