Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (74)

Пак у Ван Тръмпърови

Защо разузнавача, донесъл добри новини, трябва да посрещнат по-различно от оня, който донася лоши? Новините не са негово дело, негово дело е изпълненият дълг — еднакво и в двата случая. Той е само оръдието, което ги пренася. И все пак винаги е тъй. Фараонът е предавал на смърт човека, донесъл лоши вести. Такава е човешката природа. А генерал Хамлтън сложи високия юноша на трапезата си, за да го почете, да чуе от него пълни подробности, за да се перчи с всяка дреболия, сякаш тя се дължеше само на него. За чудното пътуване на Ролф се говори надълго и нашироко и в докладите до Олбъни му се изказваше похвала за изключителните му заслуги като военен куриер.

Три дни Хвърковатият Китеринг бе герой на поста. После пристигнаха други куриери с други новини и животът си потече постарому.

Досега разузнавачите не бяха носили униформи, но след като един от тях, хванат от британците и сметнат за шпионин, бе осъден на смърт, издадена бе заповед всички да бъдат зачислени в действуващата армия и облечени в униформа.

Доста от тях напуснаха службата. Някои, като Куонаб, макар и без желание, се съгласиха, но у Ролф се събуждаше бойният дух и той с радост си сложи пагони.

Строевото обучение бе много отегчително, но не трая дълго за него. Имаше депеши за Олбъни. Генералът, отчасти за да отличи Ролф, избра него.

— Готов ли си пак да тръгнеш на път, Китеринг?

— Да, господин генерал.

— Тогава приготви се да тръгнеш час по-скоро за Форт Джордж и Олбъни. Искаш ли другар?

— Бих искал един гребец до Форт Джордж.

— Добре, избери си го сам.

— Куонаб.

И когато потеглиха, за пръв път Ролф беше на кърмата, мястото, където седи водачът и командирът. Отново двамата пътуваха заедно със Скукъм на носа. Беше следобед, когато потеглиха, и четиримилевият преход по рекичката беше бавен, но по дългия чуден простор на прекрасното езеро Джордж тяхното кану полетя с пълната си скорост, по пет мили в час и когато запалиха вечерния си огън, бяха оставили зад гърба си двадесет и пет мили от големия воден път.

При първия крясък на ястреба в зори поеха нататък и въпреки засилващия се вятър изминаха шест мили за два часа.

Когато наближаваха познатия пристан пред стопанството на Ван Тръмпър, Скукъм започна да проявява разпален интерес, който напомняше за черните страници от миналото му.

— Куонаб, я по-добре използувай това — каза Ролф и му подаде въже, с което Скукъм бе вързан и заведен така, за да започне нова глава, защото за пръв път в живота си слезе на брега при Ван Тръмпърови, без да принесе в жертва пиле в чест на това радостно събитие.

Те влязоха в къщата, когато семейството сядаше на закуска.

— Майн хемел! Майн хемел! Това Ролф и Куонаб! А къде това проклето куче? Марта, къде кокошките? Я, Ролф, ти сега великан, я. Майн гот, аз радвам се. Аз вече мисли канибалите изяли тебе, тия канадци или канибали? Аз мисли то все едно също, я!

Марта направо се разплака, малките се покатериха в скута на Ролф, а Анет, порасла и навършила вече шестнадесет години, стоеше свенливо настрана и чакаше да й дойде ред да се ръкува с него.

„Домът“ е мястото, където живеят тия, които обичаме. Може да е замък или пещера, бордей или дворец, местещ се фургон, вигвам или лодка на някой канал, крепост или сянка под някой храст, но нашият дом е там, щом там наистина виждаме лицата, които са винаги в нашите сърца, и намираме ръцете, чийто допир излъчва дружеска топлина. Имаше ли друго място на земята, където можеше да седне край огнището и да усети, че „наоколо ми са мои близки, хората, които обичам“? Ролф го разбра сега — къщата на Ван Тръмпърови бе неговият дом.

Приказки за войната, за беди по суша и за славни победи по море, където Англия — от памтивека неоспорвана господарка на вълните — търпеше едно след друго унижение от безстрашните моряци, потомци на западните й чеда; приказки за големите подвизи на нацията и за още по-интересните малки подвизи на двамата гости и закуската свърши прекалено скоро. Младият разузнавач стана, защото пътуваше служебно, но големите вълни по езерото не позволяваха да тръгнат. Да чакат при Ван беше приятно, ала забавянето го дразнеше. Гордостта му го караше да поставя рекорд при всяко пътуване. Но трябваше да чака. Скукъм, вързан здраво за наказателния си стълб, скимтеше от възмущение и с глава, наведена на една страна, избираше точно тая кокошка, която би искал да консумира, щом го освободят от временната неволя. Куонаб се качи на една скала да изгори щипка тютюн и да се помоли за затишие, а Ролф, който не можеше да седи без работа, тръгна с Ван да погледне добитъка и сградите и да чуе дребни оплаквания. Коминът необяснимо защо пушел тая година. Ролф взе брадва, с два удара отсече буйно разрасъл се храст, който се издигаше над комина откъм запад, и той спря да пуши. Волът Бък окуцял с единия крак и не давал на никого дори да го прегледа. Но човек, опитен с воловете, лесно спъва такова добиче, поваля го до някое малко дърво и като върже куция крак за дървото, може лесно да направи, каквото трябва. Работата се оказа проста — забил се надълбоко ръждив гвоздей. А когато гвоздеят бе измъкнат и мястото промито с горещ солен разтвор, по-нататъшните грижи бяха поверени на добрата природа. Полека-лека те се върнаха при къщата. Томас ги посрещна с викове на смесица от холандски и английски, хванал за корицата книгата на Анет за „Доброто момиче“. Обаче законната господарка спаси скъпоценната книжка и я сложи на полицата.

— Прочете ли я, Анет?

— Да — отговори момичето, защото се беше научило да чете, преди да напуснат Скюлървил.

— Хареса ли ти?

— Съвсем не ми хареса; аз харесвам „Робинзон Крузо“ — искрено отвърна то.

Стана пладне, но пенестите вълни все още се удряха в брега.

— Ако не стихне до един часа, ще тръгна пеша.

И тъй си тръгна той с пакета, като остави Куонаб да го последва и да чака завръщането му във Форт Джордж. Пренощува в селището Скюлър и на другия ден по пладне стигна в Олбъни.

Колко го вълнуваше да види деловото оживление, маршируващите войници, движението на корабите, а най-вече — да чуе за нови победи в открито море! Какво значение имаха няколко погранични поражения на север, щом надменният враг, който ги беше презирал и оскърбявал пред света, сега понасяше едно унижение след друго!

Младият Ван Кортланд не беше в града, обаче начинът, по който го прие губернаторът, говореше за наелектризираната атмосфера — за това, колко се гордее отечеството със своите синове.

Ролф имаше да уреди и дребен личен въпрос. При книжаря поиска и купи екземпляр от великата книга „Робинзон Крузо“. С радостно вълнение я надписа с името на Анет и я прибра в торбата си.

Той напусна Олбъни на другия ден в тъмни зори. Благодарение на униформата един пътник, който пътуваше с бързи коне, го вози двадесет и пет мили и синята вода отразяваше с блясък звездите, когато се присъедини към Куонаб във Форт Джордж на около шестдесет мили от Олбъни.

В тихите часове между избледняването на звездите и изгрева на слънцето те вече плаваха. Голямо бе изкушението да се спрат малко при Хендрик, но времето за закуска беше минало, водата беше спокойна и дългът го зовеше. Той се провикна и те се приближиха колкото да подадат книгата на брега. Скукъм заръмжа вероятно на кокошките, а цялото семейство размаха престилките си, когато лодката се понесе нататък. Те минаха тридесет мили по езерото и четири по рекичката Тикондерога и пакетът бе предаден четири дни и три часа след като бяха тръгнали.

Генералът се усмихна и кратката му, но предостатъчна похвала беше само:

— Бива те!