Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (56)

Болният вол

Месецът на гръмотевиците мина бързо; сеното беше прибрано, ечемикът — донякъде. Ден след ден белоглавите волове се трудеха в скърцащия ярем и товарите сено и зърно тежко се друсаха през коренищата и пъновете на разчистените целини. Всичко вървеше добре, когато, както винаги, удари гръм от ясно небе. Бък, волът от дясната страна, се разболя.

Хора, които малко познават добитъка, са писали много за кроткия и търпелив вол. Хора, които го познават добре, твърдят, че волът е „най-проклетият от всички проклети животни“, подлизурко, побойник, страхливец, крадец, кръшкач, измамник, и когато не върши пакост, крои да я извърши. Най-подлото товарно муле, което някога е хвърляло товара си, е истинско гълъбче с жълто на човката в сравнение със средния вол. Срещат се и смирени волове, но те са рядкост; повечето са коварни, някои са опасни и от тях е най-добре да се отървеш, защото подвеждат другаря си по ярем и заблуждават своя колар. Двата вола на Ван проявяваха обикновените разнообразни и противоположни настроения. Държаха се добре, когато с тях се отнасяха добре, а Ролф умееше да го прави по-добре от Ван, защото беше „порасъл с волове“, докато холандско-английският многословен, завален език на Ван като че ли беше доста неразбран за големите впрегнати твари. По-простото размахване на камшика и пестеливите заповеди на янкито се увенчаваха с толкова очевиден успех, че Ван се отказа от олицетворяващия властта камшик и Ролф караше колата.

Обикновено коларят върви от лявата страна, близо до главите на впряга и вика „джи!“ (дясно), „хо!“ (ляво), „ставай!“, „полека!“ или „хоу!“ „стой“, като придружава заповедта с размахване на камшика. Глупави колари шибат воловете от лявата страна, когато искат те да извият надясно и обратното; обаче всеизвестно е, че всички добри колари почти не бият воловете си. Или пести ударите, или ще развалиш впряга. Затова не се мина дълго и Ролф можеше да ги кара, седнал върху товара, когато прехождаха от кръстец до кръстец из нивите. Тоя заповеднически глас му спаси живота или поне ръцете и краката едно утро, защото стъпи накриво, препъна се и падна между воловете и колата. В същия миг впрягът потегли, но звънкото му „Хоу!“ ги накара да се заковат на място и го спаси. Ако това „Хоу!“ беше извикал Ван, то щеше да ги накара да хукнат бегом, защото всеки негов вик означаваше, че ще последва удар с камшик.

Така Ролф спечели уважението, ако не и обичта, на огромните животни. Той се занимаваше все повече и повече с тях и ето една тъжна утрин, към края на прибирането на ечемика, пристигна Ван:

— Ах, какво ще прави аз! Какво ще прави аз! Тоя вол Бък, той още малко и умре.

Уви, Бък наистина лежеше на земята и ту повдигаше глава, ту я отпускаше и от време на време надаваше кратки стонове.

Само преди четири години Ролф беше видял същото нещо в Рединг. Въртенето на очите, свиването на коремните мускули, напъните и стоновете.

— Това са колики; имаш ли джинджифил?

— Не, аз има само тоя течен сапун.

Какво общо имаше течният сапун с джинджифил, не беше ясно и Ролф се зачуди да не би той да имаше някаква рядка тайнствена лечебна сила, останала неизвестна на майка му.

— Знаеш ли някъде тук наблизо брястове?

— Да.

— Тогава донеси един наръч кора за варене, докато аз набера малко мента.

Те вариха брястовата кора, докато от нея остана едно котле кафява слуз. Ментата изсушиха върху печката, докато можеше да се стрие на прах, и я смесиха с брястовата каша. Намериха малко сяра и сода, забъркаха ги и тях, без много-много да разсъждават, и забързаха при огромното безпомощно добиче на нивата.

Нещастният Бък имаше съвсем лош вид. Лежеше изтегнат на едната си страна, с изгърбен гръбнак и от време на време стенеше и се напъваше. Но сега скоро щеше да се успокои — така си мислеха двамата мъже. Те се опитаха с тенекиен черпак да налеят малко успокоение в отворената уста на страдалеца, който се показа толкова неблагодарен, че просто събра останалите му сили да им го духне право в лицето. Неколкократните им опити завършиха по същия начин. После животното с нещо подобно на яд изви муцуната си и разплиска целия черпак. Тогава опитаха обикновения начин — да забъркат лекарството с каша от трици, смятана за деликатес в света на говедата, но Бък и тоя път се постара, когато започнаха да го насилват, да я разплиска и похаби.

Дойде им на ум, че биха могли насила да му я налеят в гърлото, ако успеят да му вдигнат главата. Те прибягнаха до ръчен лост, сложен на подпорка, за да вдигнат муцуната, и тъкмо се канеха да му сипят лекарството в устата, когато Бък скочи на крака и също като че ли се беше само преструвал, препусна с пълен галоп към обора, без да се спре, докато не стигна в своята преградка, където веднага падна и се сви, явно измъчван от нови спазми.

Много обикновено нещо е воловете да се преструват на болни, но той беше наистина болен и изглеждаше, че ще го загубят, което означаваше също и загубване на голяма част от родитбата.

В обора сега положението беше по-удобно; те го вързаха, след това вдигнаха главата му с лост, докато муцуната дойде високо над рамената. Сега изглеждаше лесно да се сипе лекарството в това дълго извито гърло. Но устата му беше плътно затворена, той издухваше всичко, което влезеше в ноздрите му, и така дърпаше въжето, че имаше опасност да се задуши.

Двамата мъже и волът капнаха от борбата; добичето не беше по-добре, а доста по-зле.

— Да — рече Ролф, — виждал съм много прости говеда, но това е най-простото, с което някога съм имал работа, и май ще го загубим, ако не го напълним час по-скоро с тая отрова.

Воловете никога не са били проучвани толкова, колкото конете, защото са били смятани за временна работна сила, и всеки стопанин се стремеше да ги замени с коне. Воловете са извънредно силни и могат да виреят без зърно, когато има хубава трева, никога не загиват в тресавища и упорито орат сред какви ли не коренища и пънове; но те са отчайващо бавни и вечно хитруват. Брайт, по-хитрия от двата, впрягаха отляво, за да бъде под по-голям контрол. Обикновено Ролф се справяше с Бък лесно, но сегашното положение изглеждаше безнадеждно. Мислено той се върна към дните на живота си в Рединг и си спомни стария Илай Гуч, специалиста по воловете, и си зададе въпроса, какво ли щеше да прави той. Тогава, както седеше, забеляза болният вол да протяга глава и ловко да облизва няколко капки каша от трици, паднали от дажбата на другаря му по ярем. Усмивка цъфна на лицето на Ролф. „От теб такова трябва да се очаква. Мислиш, че нищо не е хубаво, ако не е откраднато. Добре, ще я видим тая работа.“ Той забърка голяма доза от лекарството с трици, както преди. После върза главата на Брайт така, че да не може да стигне до земята, и сложи кофата с кашата на половин път между двата вола.

— Заповядай, Брайт — каза Ролф за форма и излезе от обора; но се спря да наблюдава през една цепка. Бък видя, че може да открадне от триците на Брайт, озърна се. О, щастие! Господарят му го нямаше. Той протегна предпазливо глава, подуши, дългият му език се стрелна да вкуси храната, когато Ролф се развика и влезе тичешком вътре. — Хей, ти, дърт разбойнико! Я остави това, то е на Брайт!

Болният вол се дръпна съвсем на мястото си и остана така известно време, след като Ролф излезе пак да надзърта. Но добил смелост от няколкоминутната тишина, пак посегна и лапна припряно една глътка от сместа, преди Ролф да се развика и да се втурне вътре, въоръжен с пръчка, за да накаже крадеца. Бедният Брайт с усилията си да стигне съблазнителните трици неволно играеше играта, защото така само потвърждаваше колко много му се иска да си хапне.

След като шибна Бък няколко пъти с пръчката, Ролф се скри, както преди. Болният вол пак зачака да настъпи тишина, посегна с лакомо нетърпение, запреглъща остатъка и опразни ведрото. Като видя това, Ролф дотича вътре и за да бъде последователен, тегли на мошеника още един бой.

Всеки, който знае какво става, когато хубавичко се съчетаят бряст, мента, сода, сяра, колики и вол, не ще се изненада да научи, че сутринта оборът имаше нужда от специално чистене и че от цялата тая смес волът бе единствената съставка, останала в наличност. Той беше пак добре, жаден и не чак толкова бодър, както винаги, но Ван каза, след като го огледа внимателно:

— А, виж какво ще ти кажа, ти пак здрав вол и аз мисли аз не знае какво тебе правя, ако си толкова хитър като Брайт.