Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (60)

Приключението на Ван Кортланд

Идването на Ван накара ловците да построят нова и много по-голяма хижа. Когато крояха как да я направят, адвокатът каза:

— Ако бях на ваше място, щях да я направя двадесет стъпки на тридесет с голямо каменно огнище.

— Защо?

— Може да ми се поиска да дойда пак някой ден и да доведа приятел.

Ролф го изгледа внимателно. Тук се откриваше една важна възможност, но беше твърде трудно да работят с такива големи дървета без впряг, затова направиха новата хижа петнадесет стъпки на двадесет и дългите двадесет стъпки трупи бяха всъщност много тънки. Ван Кортланд положи големи грижи да я обзаведе вътре с два бели брезови кревата, легла от балсамова ела и рогозки от липа на пода.

След първоначалното угнетение той бързо се съвзе от изоставянето на аптечната си диета и сега все повече и повече участвуваше в техния живот наравно с тях. Но Куонаб все не можеше да го обикне. Случката с паленето на огън бе една от тия, които го сведоха под нула в преценката на червенокожия. Когато сполучи да добие огън с търкане на пръчки, той се издигна с няколко точки. След това спадаше по малко почти всеки ден, а сега се случи нещо, което го смъкна дори по-долу от първоначалното ниско равнище.

Въпреки достойното му за възхищение постоянство, всички опити на Ван Кортланд да удари елен завършваха с неуспех. Това го гнетеше и тревожеше поради явното презрение на индианеца, проявявано не с някакво действие, а по-скоро с това, че отбягваше Ван и никога не го забелязваше. Ван от своя страна откри, че ако не беше един, друг или трети случай на пренебрежение от страна на Куонаб, сам той може би е щял да постъпи тъй или иначе.

За да облекчи положението, Ролф каза насаме на индианеца:

— Не можем ли да намерим начин да му подмамим някой елен?

— Хммм — беше многословният отговор.

— Чувал съм за тая хитрина с фенер. Можеш ли да я направиш?

— Ъф!

И така се наговориха.

Куонаб приготви кутия, която напълни с пясък. Трите й страни загради с парчета кора, високи близо две педи, а по средата направи хубава факла от борови чепове със ситно накъдрена брезова кора. Обикновено тоя фенер се слага на носа на лодката и в правилния миг се запалва от ловеца. Но Куонаб нямаше вяра на Ван за паленето и затова сложи тоя старовремски фар на задната седалка пред себе си, насочен напред.

Ловците трябва да плават покрай брега на езерото по здрач, когато елените идват при водата да пият или да ядат листа от водни лилии. Щом определят по звука къде има елен, лодката се докарва безшумно до мястото, запалват факлата, еленът се спира да види чудноватия изгрев; тялото му обикновено не се вижда в мъждивата светлина, но очите отразяват пламъка като две лампи и тогава стрелецът със заряд от едри сачми изиграва ролята си. Това е най-лесният и най-безчестният от всички начини. Той е отдавна вече обявен за незаконен, а е бил особено лош, понеже негови жертви са ставали главно кошутите и младите еленчета.

Но сега това като че ли беше правилният похват „да се спаси достойнството на Ван Кортланд“.

И тъй те потеглиха: Ван, въоръжен с двуцевката си и затъкнал в колана огромен и живописен ловджийски нож, символ на опитност в горския лов или на слабоумието, според това дали човек би възприел гледището на Ван или на Куонаб. Ролф остана в хижата.

Потеглиха по здрач и лекият източен ветрец ги принуди да тръгнат покрай източния бряг, защото елените не биваше да ги подушат. Когато безшумно пресичаха езерото, наблюдателното око на водача долови дълга бразда на повърхността през ситните вълнички от ветреца — положително диря от някое голямо животно, най-вероятно елен. Добър късмет! Той се напъна, лодката полетя по дирята и след три-четири минути те видяха голям тъмен звяр да се движи бързо, за да избяга, но беше ниско над водата и нямаше рога. Те не можаха да разгледат какво е. Ван седеше напрегнато загледан, с пушка в ръка, но лодката мина през плуващото животно, то изчезна под носа, а след миг през борда се прекатери огромен черен пекан.

— Ножът! — изкрещя Куонаб, обзет от смъртен страх, че Ван ще гръмне и ще пробие дупка в ладията.

Пеканът се нахвърли право върху адвоката, като съскаше и ръмжеше с глас, подобен на мечка.

Ван грабна ножа си и в същия миг започна най-необичаен двубой: адвокатът задържаше нападателя си колкото можеше на разстояние и мушкаше ли, мушкаше с дългия си нож. Но пеканът сякаш беше облечен в желязо. Ножът се плъзгаше или отскачаше безброй пъти, докато свирепият пъргав звяр се извиваше, боричкаше, дращеше, раздираше и беше вече ранил противника си на десетина места. Прас, прас! — напразно се удряше ножът. Силата и яростта на пекана сякаш растяха. Той се вкопчи в крака на Ван тъкмо под коляното, заръмжа и задърпа като булдог. Ван го стисна за гърлото с двете си ръце и взе да го души с всички сили. Най-после звярът го пусна и отскочи назад, за да го нападне отново, но Куонаб изварди удобен миг и го повали с удар на веслото през носа. Пеканът залитна напред; Ван се дръпна, за да избегне, както му се стори, ново нападение, лодката внезапно се преобърна и всички трябваше да се спасяват с плуване.

За техен късмет течението ги беше отнесло към западната страна и водата беше едва шест стъпки дълбока. Куонаб преплува до брега, хванал се за гребло, като мъкнеше лодката подире си, а Ван преджапа до брега, задърпал мъртвия пекан за опашката.

Куонаб хвана един плаващ прът и го заби в тинята колкото можеше по-близо до мястото, та да дойдат пак на дневна светлина да потърсят пушките, след това мълчаливо загреба към стана. На другия ден, благодарение на пръта, те намериха мястото и извадиха първо пушката на Ван, след това — големия ловджийски нож и разбраха, за изумление и възмущение на всички, че той не е бил изваден от ножницата си: през цялото време на това мушкане и кълцане острието му е оставало скрито и ножът си е бил в дебелата кръгла кожена кания, осеяна с медни пулове.