Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (41)

Неприятелската твърдина

Горе-долу веднъж от сто пъти си заслужава да се ядосаш, но няма начин да узнаеш предварително в кой от стоте.

Из мъдростите на Сай Силван

Обикновено им трябваха два дни да обиколят западната редица капани. На удобно място на половината път си бяха струпали колиба за нощуване. Когато влязоха вътре тоя път, разбраха, че след последното им идване тук е спал някой, който дъвче тютюн. Те и двамата нямаха тоя навик. Лицето на Куонаб ставаше все по-мрачно всеки път, когато откриваха нови доказателства за присъствието на врага, а те скоро откриха последната пакост.

Някои ловци бележат капаните си, други не си правят тоя труд. Ролф беше белязал всичките техни капани с пила — с нарези по желязото. Две, едно, три — беше техният белег и както се оказа, тая мярка е било много умна. Когато обиколиха западния бобров яз, откриха, че и шестте им капана са изчезнали. На някои места нямаше никакви следи от крадеца; на други дирите ясно показваха, че капаните са били взети от същия бракониер, който ги е ограбвал през цялото време, а на пречупен клон имаше къс син конец.

— Сега ще тръгна по дирята му и ще го убия — каза индианецът.

Ролф беше против крайните мерки и сега пак се противопостави. За негова изненада, индианецът се обърна гневно и рече:

— Ти знаеш, че е бял. Ако беше индианец, щеше ли да търпиш? Не!

— Има предостатъчно земя на юг от езерото. Може той наистина да е дошъл тук пръв.

— Ти знаеш, че не е. Трябва да изядеш много сърца на пекан. Аз исках мир, сега ще се бия.

Той метна вързопа си на гърба, стисна пушката и снегоходките му заскърцаха по снега: „Кръц, кръц, кръц.“

Скукъм седеше до Ролф. Той се надигна, за да продължи пътя, и изтича няколко крачки по дирята на Куонаб. Ролф не се помръдна: беше смаян от неочакваното и неприятно положение. Един бунт е винаги по-лош от война. Скукъм се озърна, продължи да тича, а Ролф седеше загледан пред себе си. Куонаб се загуби в далечината, след малко щеше да се загуби и кучето. Ролф не се помръдваше. Всичките събития на изминалата година се редяха в ума му: убежището, което бе намерил при индианеца; случката с биещите се елени и нежните грижи, положени за него от червенокожия. Той се поколеба. После видя Скукъм да се връща по пътеката. Кучето изтича при момчето и остави на земята ръкавица, една от ръкавиците на Куонаб. Без съмнение индианецът я беше загубил; Скукъм я бе намерил на пътя и по навик я донесе на по-близкия от господарите си. Без тая ръкавица ръката на Куонаб щеше да замръзне. Ролф стана и забърза по следите на приятеля си. Започнал веднъж да крачи, видя му се лесно проточено да се провикне веднъж, за втори, за трети път, докато не получи отговор. След няколко минути Ролф го настигна. Индианецът седеше на един дънер и чакаше. Момчето мълчаливо подаде ръкавицата, индианецът я пое със сумтене.

След една-две минути Ролф рече „Да вървим“ и пое по губещата се диря на грабителя.

Един или два часа крачеха в мълчание. Сетне пътят им се заизкачва — бяха стигнали скалист хребет. Сред неговите голи, брулени от вятъра рътове се губеха всички следи, но индианецът продължи да върви напред, докато не го превалиха и не заслизаха от другата страна. След като потърсиха по-нататък, в гъстата, защитена от вятъра гора, откриха дирята отново, положително същата, понеже снегоходката беше два пръста по-широка от двете страни и една длан по-дълга от снегоходката на Куонаб. Освен това дясната рамка беше счупена и на следата в снега личеше малко кожената ремъчка, с която бе вързана. Тоя белег бяха виждали цялата зима и сега той водеше, както и преди, на запад.

Когато се свечери, те се настаниха да пренощуват в една падинка. Сега бяха свикнали да спят на снега. Сутринта продължиха, ала вятърът и снегът бяха скрили предателската диря.

Каква трябваше да бъде следващата им стъпка? Ролф не попита, но зададе тоя въпрос на себе си. Куонаб, изглежда, се чудеше какво да правят.

Най-после Ролф се реши да заговори:

— Той сигурно живее край някоя река… по тия места… и на не повече от един ден път. Тая диря се загуби, но може да попаднем на някоя прясна. Видим ли я, ще я познаем.

Дружелюбното изражение отново се появи на лицето на индианеца.

— Ти си Нибоуака.

Не бяха изминали и половин миля, когато се натъкнаха на свежа следа — стара тяхна позната. Дори Скукъм показа с враждебното си държане, че я е познал. А след няколко минути дирята ги доведе до колибата. Те свалиха снегоходките си и ги закачиха на едно дърво. Куонаб отвори вратата, без да почука. Двамата влязоха и след миг се озоваха лице срещу лице с върлинест, неприятен бял мъж, в когото и тримата, без да изключим Скукъм, познаха Хоуг, човека, когото бяха видели при търговеца.

Тая достопочтена особа бързо посегна към пушката си, но Куонаб се прицели в него и рече с глас, който не търпеше възражение:

— Седни!

Хоуг навъсено се подчини и изръмжа:

— Добре, другарите ми ще бъдат тук след десетина минути.

Ролф се стресна, Куонаб и Скукъм не се стреснаха.

— Ние им видяхме сметката на твоите приятели горе в планината — каза индианецът, решил, че на лъжа може да отвърне с лъжа. Скукъм заръмжа и взе да души краката на неприятеля. Пленникът понечи да мръдне крака си.

— Само да ритнеш това куче още веднъж, и това ще е последният ти ритник — каза индианецът.

— Кой е ритал кучето ти и какво значи това влизане тук по тоя разбойнически начин? Ако караш така, скоро ще разбереш, че в тая страна има установен ред — отговори Хоуг.

— То ние точно това търсим, обирачо на капани, подъл крадецо. Дошли сме, първо, да си намерим капаните; второ, да ти кажем следното: мернеш ли се още веднъж в нашия участък, ще има мърша за гарваните. Смяташ ли, че не ги познавам? — И индианецът посочи чифт големи снегоходки с дълги пети и превръзка от ремъчка на дясната рамка. — Виждаш ли тоя син конец? — И индианецът го допря за сравнение до син пояс, закачен на забито в стената колче.

— Да, тия неща са на Бил Хокинс; той ще е тук след пет минути.

Индианецът презрително махна с ръка, сетне се обърна към Ролф и каза:

— Потърси капаните ни.

Ролф претърси грижливо навред в колибата и около нея и в долепената до нея барачка. Намери няколко капана, но нито един с техния белег, дори нито един, който да им прилича по направа.

— Виж дали не можеш намери някоя индианка с индианче — подхвърли подигравателно Хоуг, безкрайно учуден от обстоятелството, че сега Ролф бе явно бяло момче.

Но всички претърсвания бяха напразни. Или Хоуг не беше откраднал капаните, или ги беше скрил другаде. Единствените големи капани, които намериха, бяха два от най-големия размер, с каквито ловят мечки.

Потокът мръсни ругатни, изригнат от Хоуг, бе бързо пресечен от заплахата, че ще насъскат Скукъм да му изпохапе краката, и той се превърна в такова подло влечуго, че посетителите решиха да си отидат, като се ограничат само с предупреждение.

Индианецът взе пушката на ловеца, гръмна с нея пред вратата, без ни най-малко да се тревожи, че може да бъде чут от приятелите на Хоуг. Знаеше, че са измислени. След това промени намерението си и каза:

— Ъф! Ти намериш твойта пушка половин миля по нашата диря. Но да не си дошъл по-нататък и да не съм видял пак дирята от снегоходката ти на вододела. Тия гарвани, те много гладни.

Скукъм, за голямото си разочарование, бе повикан и тримата тръгнаха с пушката на ловеца, оставиха я след някое време в един храст и поеха към дома си.