Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (49)

Ролф се загубва

Всеки, който живее в големите гори, понякога се загубва. Дори и прочутият пионер-изследовател Даниил Бун се е губил. И дали такова загубване ще свърши като шега или като ужасна трагедия, зависи напълно от държането на загубилия се. Това е истинското голямо изпитание за един ловец или разузнавач, изпит за неговите знания, неговите сили и преди всичко на смелостта му и както всички най-тежки изпитания, то идва без предупреждение.

Пристигнали бяха чудните ята диви гълъби. За няколко дни през май ги имаше с милиони, те гъмжаха по земята на огромни орди, ходеха, кълвяха и се хранеха, а задните прелитаха през предните и все се стремяха напред. Храната, която търсеха сега тъй настървено бяха главно семената на бряста — мънички орехчета, — които на облаци се носеха към земята с крилца, подобни на широкополи шапчици. А когато ятото се вдигнеше, подплашено от нещо, шумът му напомняше морски бряг по време на буря.

Най-много гълъби като че ли имаше в низината югоизточно от езерото, разбира се, защото поради ниското й разположение там имаше най-много брястове. И тъй Ролф взе лъка и стрелите си, прекоси езерото с лодката и самоуверено потегли, за да убие десетина-двадесетина гълъба за печене на шиш.

Удивително е колко добре дивечът изглежда да умее да прецени обсега на оръжието и да спазва точно безопасното разстояние. Изумително е колко пъти човек може да изпрати стрелата си в ято гълъби, без да улучи нито един от тях. Ролф вървеше все по-нататък и по-нататък и пред очите му непрекъснато имаше дълги, пръснати ята на земята или във въздуха, но много рядко в обсега на изстрела с лък. Той току пускаше наслуки по някоя стрела в далечното гъмжило, без да сполучи цели два часа. Най-после улучи един гълъб и той падна, но се вдигна, когато момчето се затича напред, прелетя десетина крачки и падна отново. Ролф пак се втурна към него, но той изпърполи извън обсега и така го караше да тича, задъхан, все по-нататък и по-нататък около половин час, докато най-после момчето спря, грижливо се прицели и уби гълъба със стрела.

Сега пък го привлякоха някакви особени стенания и писъци далеч напред в гората. Той дебна и пълзя няколко минути, преди да открие, както е трябвало да се досети, че ги издава една немирна сойка.

Най-сетне стигна до едно поточе в ниска падина и като остави лъка и стрелите си върху един пън, отиде да се напие с вода.

Когато се вдигна, видя се лице с лице срещу кошута и загладен едногодишен мъжкар само на двадесетина крачки пред него. Те го разглеждаха съвсем неразтревожени и Ролф реши да добави младия рогач към плячката си и тихичко се запъти към лъка и стрелите.

Елените бяха малко извън обсега сега, но много любопитно разглеждаха ловеца. Веднъж, когато той остана неподвижен по-дълго време, те направиха две-три крачки към него, но колчем пристъпеше напред, бягаха по-надалеч.

Да убиеш елен със стрела изисква голяма ловна сръчност, а Ролф много искаше да покаже колко е юначен, затова продължи да ги преследва с различни хитрости и цялото време беше пред прага на успеха, но все не можеше да го постигне.

После елените се подплашиха и със скокове избягаха, тъкмо когато той навлезе в друга долина, пълна с гълъби.

Ролф беше вече огладнял, затова оскуба убития гълъб, запали огън с кремъка и огнивото, които винаги носеше със себе си, опече хубаво птицата на дървен шиш и след като я изяде, се почувствува отново готов за път.

Денят беше облачен, та не можеше да види слънцето, но знаеше, че е късно, и се запъти към хижата.

Местността, в която се намери, му беше съвсем непозната, а не можеше да разбере и къде е слънцето, но знаеше общата посока на пътя и бързо закрачи към мястото, където беше оставил лодката.

След два часа ходене му стана чудно, че не вижда езерото между дърветата, та ускори крачките си.

Минаха три часа и все още нямаше и помен от вода.

Ролф взе да мисли, че се е отклонил твърде много на север, та малко промени посоката и започна от време на време да потичва. Но се измина още час, а никакво езеро не се показваше.

Тогава Ролф разбра, че се е заблудил. Покатери се на едно дърво и можа да види част от местността. Вдясно имаше малко възвишение. Тръгна към него. Пътят минаваше през една падина. Там той позна две огромни липи, които му вдъхнаха малко увереност. Малко по-нататък се натъкна на поточе, странно приличащо на онова, което бе напуснал преди няколко часа. Когато се наведе да пие, видя дири от елени, после човешка стъпка. Разгледа я. Положително това беше собствената му стъпка, макар че сега като че ли беше на южния бряг, а не на северния. Ролф загледа изцъкленото сиво небе с надеждата да разбере къде е слънцето, но от него нямаше и помен. Той закрачи припряно към възвишението, откъдето се надяваше да хвърли поглед по-надалеч. Вървеше все по-бързо и по-бързо. След половин час гората се поразреди и заслиза по един склон. Ролф забърза надолу и на края се видя пак пред същото поточе, макар и да беше пак променило северния си бряг.

Главата му се замая от тая поредица изненади. Сега знаеше, че се е загубил в гората, че е обикалял в кръг.

Ручеят се въртеше около него — ту беше на север, ту на юг. Първият му подтик беше да хукне лудо на северозапад, доколкото можеше да го определи. Взе да гледа всички дървета, за да го открие. Най-много мъх трябваше да има на северната им страна. Така щеше да е, ако всички дървета бяха съвсем прави и еднакво изложени, но — уви! — такива не се намират. Всички се навеждат на една или на друга страна и по мъха би могъл да докаже, че всяка дадена страна е северна. Затърси горните клони на канадската ела. Според преданието те винаги сочат изток, но сега те не можеха да се спогодят помежду си за правилната посока.

Ролф започваше да се тревожи все повече. Беше смело момче, но сърцето му се сви от черен страх, когато си даде сметка, че е твърде далеч от стана, за да бъде чут. По земята имаше твърде много шума, за да може Куонаб да го намери по дирите му. Без помощ пък не можеше да се махне от тоя ужасен поток. Главата му вече се замайваше, когато си спомни малкия съвет, даден му много отдавна от неговия водач: „Не се плаши, когато се загубиш. Гладът не убива загубил се човек, не го прави и студът. Убива го страхът. Не се страхувай и всичко ще свърши добре.“

Тогава, вместо да побегне, Ролф седна да обмисли положението.

„Цял ден съм вървял право на югоизток от лодката“ — каза си той. И се прекъсна: като мълния в главата му проблесна, че целия ден не беше видял слънцето. Дали наистина бе вървял на югоизток? Това бе ужасна мисъл, достатъчна за някои да се побъркат; но Ролф пак си каза: — „Нищо, сега не се плаши и всичко ще се нареди. Сутринта небето ще бъде ясно.“. Както седеше и размишляваше, червена катеричка зачатка и му се закара от близко дърво. Дръзкото животинче идваше все по-близо и по-близо да дърдори на нашественика.

Ролф опъна лъка си и когато тъпата стрела падна на земята, заедно с нея падна и червената катеричка, превърнала се в приемлив къс месо. Ролф сложи дребната си плячка в джоба, като реши, че това ще е неговата вечеря.

Скоро вече щеше да се стъмни, затова се приготви за нощуване.

Докато още можеше да вижда, събра куп сухи дърва в запазена от вятър падинка. След това направи заслон и легло от клони на балсамова ела. С помощта на кремък, огниво, прахан и брезова кора скоро запламтя весел огън. А във властта на самотния, загубил се човек няма нищо по-успокоително от огъня.

Катеричката, опечена в собствената й кожа, му послужи доста добре за вечеря, след която се сви на кълбо да спи. Нощта щеше да бъде приятна и спокойна, ако не се беше застудило, и когато огънят прегоря, студът го събуди и след това ту заспиваше, ту се будеше да кладе огън.

Скоро след зазоряване Ролф чу страшно бучене и подир няколко минути гората отново се изпълни с гълъби.

Сега Ролф трябваше да се прехранва с каквото намери, затова взе лъка си и тръгна на лов. Имаше късмет: още с първия изстрел удари голям тлъст гълъб. С втория удари още един и когато гълъбът побягна през храсталака, спусна се презглава да го преследва. Но ту с подхвърчане, ту с тичане гълъбът се държеше на безопасно разстояние и Ролф, безразсъдно подгонил жертвата си, се подхлъзна, преметна се презглава от един бряг и със страшно сътресение се стовари на дъното. Единият му крак бе подгънат под него; Ролф помисли, че го е счупил, понеже усещаше непоносима болка в долната част. Но когато се окопити, разбра, че всъщност няма счупени кости, а само лошо си е навехнал глезена. Сега вече положението му беше наистина сериозно, защото беше осакатял и не можеше да ходи.

Беше хванал втория гълъб и докато пълзеше бавно и с мъка до огъня, все повече и повече губеше дух и помрачняваше, понеже му ставаше ясно колко голяма е сполетялата го беда.

„Има само едно нещо срамно за мъжа — да го е страх.“ И още: „Винаги се намира изход.“ Това бяха мъдростите, които прокънтяха в неговия ум и стигнаха направо в сърцето; едната беше чул от Куонаб, другата — от стария Силван. Да, винаги се намира изход и смелият духом винаги може да го намери.

Ролф очисти и сготви двата гълъба, закуси с единия и сложи другия в джоба си за обяд, без да помисли в тоя момент, че ще обядва на същото това място. На няколко пъти, докато седеше, малки ята патици прелитаха над дърветата към север. Най-после небето, изяснило се сега, запламтя от изгряващото слънце и когато се появи, според Ролф то се издигна от запад.

Сега му стана ясно накъде хвърчаха патиците. Те отиваха всъщност на югоизток, към местата, където се хранеха на Индианското езеро, и Ролф, ако имаше сили да ходи, би могъл да ги последва, но кракът му го болеше все повече. Много се беше подул и сигурно щяха да минат много дни — може би седмици, — преди да може да си служи с него. Трябваше да събере цялата твърдост на духа си, за да не се просне и да не заридае при мисълта за това последно нещастие.

И пак пред него изпъкна образът на тоя суров, добродушен стар пионер със сивосинкавите очи и гласът му казваше: „Точно когато всичко около тебе е от черно по-черно, стига да не се отклоняваш от правия път, да останеш спокоен и добър, нещо положително се случва, за да оправи всичко. Винаги има изход и смелото сърце ще го намери.“

Какъв изход имаше за него? Щеше да умре от глад и студ, преди Куонаб да може да го намери, и пред него пак се мерна призракът на страха. Само да можеше да измисли някакъв начин да съобщи на другаря си. Той се провикна един-два пъти със слабата надежда, че звукът ще се чуе в тихия въздух, но безмълвната гора остана безмълвна, когато викът му заглъхна.

Тогава му дойде на ум един от разговорите с Куонаб. Спомни си как индианецът като малко момченце се загубил за три дни. Макар и да бил тогава едва десетгодишен, той запалил пушещ огън, с който повикал на помощ. Да, така правеха индианците; два пушека значат: „Загубих се“, „Два значат беда“.

Развълнуван от тая нова надежда, Ролф отпълзя малко настрана от своя стан и накладе силен огън, след това го задуши с гнили дърва и зелени листа. От него се издигна стълб плътен бял дим, който се извиси над дърветата.

След това с мъка закуцука и запълзя към друго място на стотина крачки и накладе втори огън. Сега му оставаше само да чака.

Тлъст гълъб, отделил се от ятото си, кацна на клонка над неговия стан, сякаш изкушаваше самото провидение. Ролф се прицели с тъпа стрела в главата и скоро гълъбът беше в ръцете му — още някой обяд или вечеря.

Когато го кормеше, забеляза, че гушата му е препълнена с крилати семки от бряст, и когато го очисти, напълни гълъба с тия семки, понеже добре знаеше, че са много вкусни и в тоя случай щяха да придадат за негово удоволствие по-друг вкус и на самата птица.

Изниза се един час. Ролф трябваше да отиде при по-отдалечения огън, понеже беше почти угаснал. Без да мисли, потърси някоя дебела пръчка, за да му помага при ходенето. Тогава си спомни как Хоуг беше ходил на един крак с две патерици.

— Аха! — възкликна той. — Това е отговорът на въпроса, — това е „изходът“.

Сега вниманието му се съсредоточи върху всички възможни патерици. Те като че ли нямаха край по дърветата, но всички бяха на невъзможна височина. Мина се много време, докато намери една, която да може да отреже с ножа си. Да направи патерицата му отне положително цял час. Тогава чу звук, от който му се разтуптя сърцето.

Той долетя далеч от север, слаб, но ясен:

— Йи-хууу!

Ролф изтърва ножа и се ослуша с инстинктивно отворена уста, което освобождава тъпанчето на ухото от всяко налягане и изостря слуха. Звукът долетя отново: „Йи-хууу!“ Нямаше вече никакво съмнение и Ролф звънливо отговори:

— Йи-хууу, йи-хууу!!!

След десетина минути се чу рязко „ау, ау!“, от гората изхвръкна Скукъм и с лай заскача около Ролф, сякаш разбираше цялата работа, а подир още няколко минути с широка крачка се приближи Куонаб.

— Здравей, момче — рече той с тиха усмивка и стисна ръката на Ролф. — Ъф! Това беше хубаво. — И кимна към пушещия огън. — Аз разбрах, че нещо те е сполетяло.

— Да — каза Ролф и посочи отеклия си глезен.

Индианецът вдигна момчето на ръце и го занесе до малкия стан.

Сетне извади от лекия си вързоп хляб и чай и приготви храна за двамата. И докато се хранеха, двамата разправиха един на друг за преживяното.

— Аз се разтревожих, когато не се върна снощи, защото ти нямаше нито храна, нито одеяло. Не спах. В зори се качих на хълма, където се моля, и загледах на югозапад, накъдето ти отиде с лодката. Не видях нищо. Тогава се качих на по-висок връх, откъдето можех да погледна към североизток, и както се вглеждах, видях двата пушека и разбрах, че син ми е жив.

— Искаш да кажеш, че съм на североизток от стана?

— Към четири мили. Не можах да дойда много бързо, защото трябваше да отида да взема лодката, за да дойда тук.

— Че как си дошъл с лодка? — попита с изненада Ролф.

— Ти си само на половин миля от реката на Джисъп — отговори индианецът. — Аз бързо-бързо ще те закарам у дома.

Отначало Ролф не можеше да го повярва, но то можеше лесно да се докаже. Те направиха с брадвичката чифт удобни патерици и потеглиха заедно.

След двадесет минути двамата плаваха с лодката си, след един час благополучно се завърнаха у дома си.

И Ролф не малко мисли за тая случка. Тъкмо в момента на най-черното отчаяние изходът се намери и той бе толкова прост, толкова естествен, толкова успешен! Положително щеше да го помни, докато е жив. „Винаги има изход и смелото сърце ще го намери.“