Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (64)

Вечеря при губернатора

Имало ли е някога по-ярко блеснал изгрев след такава мрачна нощ? Не само елен, но най-големият от всички елени, а самият Ван — единственият между тях, който бе някога ударил лос! Кожата бе одрана и след това направена на ловджийска куртка за победителя. Главата и рогата бяха грижливо запазени, за да ги занесат в Олбъни, където бяха препарирани и още висят в хола на по-късно поколение от семейството. Последните дни от стануването бяха дни, изпълнени с прекрасно чувство. Те минаха твърде бързо и дългокракият адвокат, почернял и със здрав вид, зае мястото си в тяхното кану за хвърковато пътуване до Олбъни. С празно кану и трима гребци (двама и половина, казваше Ван) те полетяха по свободните води на реката на Джисъп, изминаха я за малко повече от два часа и спряха на стан тая нощ на цели тридесет и пет мили от хижата си. На другия ден стигнаха почти до Скрун, а след една седмица минаха големия завой и пред очите им се показа Олбъни.

Как туптеше сърцето на Ван! Как се радваше да се завърне вкъщи победоносно, възстановил здравето си и заякнал във всяко отношение. В града ги забелязаха и познаха. Разтърчаха се вестоносци; гръмна голям топ, на Капитолия се издигна знаме, забиха камбани, застинаха се много хора и по корабите също се издигнаха знамена.

Голяма тълпа се събра пред пристана.

— Ей ги и татко, и майка! — извика Ван и размаха шапка. — Ура!

Тълпата поде възгласа, а камбаните биеха — бим, бам, бум — и Скукъм им отговаряше от носа на лодката колкото му глас държеше.

Лодката бе издърпана на брега. Ван стисна в прегръдки майка си, а тя се развика:

— Момчето ми, моето момче, скъпото ми момче! Колко добре изглеждаш. Ах, защо не ми писа? Но слава богу, пак си тук и изглеждаш толкова здрав и заякнал. Зная, че си вземал луковиците от синчец и си се разтривал с камфор. Благодаря на бога за това! О, аз съм тъй щастлива! Моето момче, моето момче! Няма нищо по-хубаво от синчеца и божията благословия!

Всички се мъчеха да покажат на Ролф и Куонаб, че признават и тяхната заслуга. Губернаторът топло им стисна ръка и в това време се чу дружелюбен глас:

— Я гледай, момче, ето че пак се видяхме! Малко порасъл, поизточил се и заякнал, но иначе все същият.

Ролф се обърна и видя великанската ъгловата снага и добродушното лице на прошарения стар Сай Силван и още повече се изненада, когато чу да му викат „сенатор“.

— Да — каза сенаторът, — едни от тия неправилни избори, дето свършват с правилен избор; голям късмет за Олбъни, нали?

— Хо! — рече Куонаб и стисна ръката на сенатора, докато Скукъм гледаше озадачено и умърлушено.

— Сега да не забравите — каза губернаторът, като се обърна към индианеца, момчето и сенатора, — довечера ще ви чакаме за вечеря в резиденция в седем часа.

Тогава страхът от дракона на условностите, който пази пред вратите и витае над трапезата, се надигна във въображението на Ролф. Той издебна миг да поговори насаме с Ван.

— Страх ме е, че нямам подходящи дрехи, пък и няма да зная как да се държа — каза той.

— Тогава аз ще ти кажа. Първото нещо е да бъдеш съвсем чист и да се обръснеш. Сложи си най-добрите дрехи, които имаш, и провери да са чисти. След това ще дойдеш точно в седем часа и ще знаеш, че всеки ще бъде много любезен с теб, и че вероятно ще прекараш много добре. Колкото за разните други „фокуси“, гледай какво ще правя аз и всичко ще е наред.

И тъй, когато в седем часа стана време да се съберат и гостите се заизкачваха по стъпалата на губернаторската резиденция, между тях бяха и един висок, строен младеж, един леко стъпващ индианец и жълто куче с щръкнали уши. Младият Ван Кортланд стоеше близо до вратата, готов да ги спасява от всякакво объркване. Но колко издокаран изглеждаше той, гладко обръснат, румен, висок и хубав с униформата на американски капитан, заобиколен от приятели и безкрайно популярен! Колко различно беше всичко това от самотната хижа край езерото!

Един слуга, който се опита да отстрани Скукъм, бе спасен от телесни повреди първо от Куонаб и сетне от Ван; а когато всички насядаха, това нетърпящо компромиси дете на горите се настани под стола на Куонаб и изръмжаваше всеки път, когато му се стореше, че копринените чорапи на лакея престъпват границите на истинско уважение.

Най-много говореше на вечерята младият Ван Кортланд, но един важен военен се ползуваше от общото внимание на присъствуващите. Веднъж или дваж губернаторът или госпожа Ван Кортланд се обръщаха към Ролф и той трябваше да говори пред цялата трапеза. Бузите му пламваха, но той знаеше какво иска да каже и млъкваше, щом го кажеше, тъй че не изпадна в неловко положение.

След една сякаш безкрайна гощавка с безброй ястия и траяла дълги часове, настъпи необикновена промяна. По знак от домакинята всички наставаха, столовете бяха дръпнати да не пречат и дамите излязоха вкупом в съседната стая. Вратата беше затворена и мъжете отново насядаха по-близо до губернатора.

Ван остана до Ролф и му обясни:

— Това е също светски обичай, който по начало е имал друго значение. Преди сто години всички мъже се напивали на всяка официална вечеря и се държали така, че дамите предпочитали да не ги гледат. За да не се ядосват и за да не ограничават свободата на мъжете, дамите се оттегляли. Сега, общо взето, мъжете не се отдават на такива оргии, но обичаят се е задържал, понеже дава възможност на мъжете да пушат, а на дамите да говорят за неща, които не интересуват мъжете. Тъй че, както виждаш, и в тоя случай обичаят почива на здрав разум.

За Ролф това се оказа най-интересната част от вечерята. Имаше едно особено чувство за прекалена учтивост, почти неискреност, докато на масата имаше дами. Разговорът се водеше главно от младия Ван Кортланд и някои млади дами, както и няколко много весели младежи и генерал. Тяхното бъбрене беше забавно и нищо повече. Сега се създаде друго настроение, разискваха се по-други въпроси, от по-други мъже и по съвсем различен начин.

— Ние търпяхме толкова, че повече не може — каза губернаторът, като намекваше за току-що разказания случай как британска фрегата завладяла чрез насилие американски търговски кораб и отвлякла половината от екипажа под предлог, че били предрешени британски моряци. — Това нещо продължава вече три години. То е или пиратство, или война, а нашият дълг и в двата случая е да воюваме.

— Джърси е решително против войната — обади се един депутат от долното течение на Хъдзън.

— Джърси винаги е бил решително против всичко, което е било за доброто на цялата държава, господине — каза червендалест, дебел военен с дрезгав глас, подвижни очи и навика да завършва всяко изречение с „господине“.

— Кънетикът също — додаде друг. — Те казват: „Вижте цялото ни беззащитно крайбрежие и пристанища.“

— Те рискуват по-малко от Ню Йорк с всичките му пристанища нагоре по Хъдзън и целия му гръб, открит за едно нахлуване от Канада — възрази губернаторът.

— За щастие, господине, Пенсилвания, Мериленд и Западът не са забравили старата слава. Всичко, за което се моля, е случай да покажем какво можем да направим, господине. Копнея да ми замирише отново на барут, господине.

— Разбирам, че президент Мадисън е изпратил няколко протеста и въпреки Кънетикът и Ню Джърси до три месеца ще изпрати ултиматум. Той вярва, че Великобритания е достатъчно заета с Наполеон и съюзниците му, които хлопат на портите й, и не ще се реши на война.

— Според мен — заговори Силван, — тия англичани са прекалено твърдоглави и прости, та не ги е грижа за счупена пара дали ние се ядосваме или не. Те са си набили в главата, че Пол Джоунс^[1] е умрял, но аз смятам, че ние имаме достатъчно такива като него, които само чакат да им се удаде случай. Повече от двадесет и пет наши търговски кораба загиват всяка година поради отвличане на техния екипаж от „приятелска сила“. Чини ми се, че надали ще сме много по-зле, ако започнем война, а може да сме и много по-добре.

— Вашият дом и имоти не са застрашени, те са триста мили от морския бряг — възрази човекът от Манхатън.

— Да, и са до самата Канада — отговори Силван.

— Непрекъснатите оскърбления на нашето знаме, господине, и личните обиди, нанасяни на нашия народ, са още по-лоши от материалните загуби в кораби и стоки. Кръвта ми започва просто да кипи — и уважаемият генерал изглеждаше точно така с моравата си гуша, трепереща над бялата яка.

— Всичко е отрова, дявол да го вземе! От едното боде, от другото бере. Бога ми, ако откраднете на някого обяда и му кажете, че е роден благородник, по е вероятно да ви обикне, отколкото ако му дадете пет долара, за да не ви се мярка пред очите — каза бавно и подчертано Силван.

— Другата страна е също донякъде права — рече кроткият събеседник. — Вие положително сте съгласен, че британското правителство се мъчи да намери правия път, а в края на краищата трябва да признаем, че тая Джилсънова история надали е показала нашето правителство в много благоприятна светлина.

— Човек може да направи ужасно голяма грешка и пак да не бъде лош, но не може вечно да прави по една малка грешка всеки ден и да бъде подходящ другар за честните хора — рязко отвърна новият сенатор.

Най-сетне губернаторът се изправи и поведе всички към салона, където те се присъединиха отново към дамите и разговорът доби друг цвят и тежест, с което загуби цялата си стойност за ония, които не владееха изкуството да си подхвърлят духовити закачки и намираха по-малко удоволствие в лекия флирт, отколкото в напредъка на нацията. За Ролф и Куонаб той беше сега приятен горе-долу толкова, колкото е бил за Скукъм през цялото време.