Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (54)

Олбъни

Само човек, който в младостта си е зърнал най-сетне някой голям град, за който е мечтал целия си живот и е копнял да го види, може да разбере какво е чувствувал Ролф, когато те минаха големия завой и Олбъни — Олбъни се откри пред очите му. Олбъни, първият признат със закон град на Съединените щати; Олбъни, столицата на целия щат Ню Йорк; Олбъни, процъфтяващият метрополис с близо шест хиляди човешки души, живеещи в него; Олбъни с неговия Капитолий, красив и величествен, издигнал се над мощния воден път на Хъдзън, водещ към откритото море.

Дългата редица пристани представляваха гора от мачти, преплетена с паяжината на корабни въжа; водата гъмжеше от лодки и кану; над дървените складове зад пристаните се издигаха редици от дървени къщи, а високо над всичките тях — достойно увенчаващият ги Капитолий.

Ролф разбираше малко от кораби й като оглеждаше всичките съдове с мачти, погледът му се спря върху някакъв странен, четвъртит плавателен съд с по едно огромно водно колело от двете страни. Сетне, когато стигнаха до по-удобно място, можа да прочете името „Клермонт“ и разбра, че това е прочутият параход на Фълтън — първият във века на параходите.

Но Бил не бе обзет от такива чувства. Олбъни, Хъдзън, „Клермонт“ и всичко друго му бяха отдавна познати и той равнодушно насочи лодката към пристана, който знаеше от едно време.

Безделниците, наклякали по кнехтовете, го поздравиха първо със закачки, но когато лодката дойде по-близо, те го познаха.

— Здравей, Бил, пристигна ли пак? Добре дошъл! — И всички един през друг се спуснаха да измъкват лодката на брега.

— Гледай, гледай, та това си наистина ти! — рече довереният човек на едни търговци на кожи с извънредно дружелюбен тон. — Заповядай, отбий се да пийнем по чашка.

— Не-е-е, драги — решително заяви Бил, — няма да пия, докато не си свърша работата.

— Хайде, Бил, ей я кръчмата на Ван Руст на десетина крачки, тъкмо е отворил буре с най-хубавата ракия от години насам.

— Не, казвам ви, няма да пия… сега.

— Е, хайде, добре, ти сам си знаеш. Помислих си, че може да ти е приятно да ни видиш.

— Че не ми ли е приятно?

— Здравей, Бил — приближи се зет му. — Ех, че се радвам, пък и сестра ти няма търпение да те види. Ще му обърнем по чашка по тоя случай.

— Не, Сам, няма да пия, чака ме работа.

— Хайде само по една, да ти се избистри умът. Пък след това свърши си работата и ела пак при нас.

И Бил отиде да обърне само една чаша, за да си избистри ума.

— След две минути съм тук, Ролф, — но Ролф не го видя вече сума дни.

— Няма да сгрешиш, ако дойдеш с нас, малкия — обади, един червенонос мъж от купчинката. Но Ролф поклати глава.

— Чакай, ще ти помогна да ги свалиш на брега — предложи друг прекалено любезен едноок човек.

— Не ми трябва помощ.

— Как ще ги прехвърлиш всичките сам?

— Е, има едно нещо, за което ще съм благодарен, ако го направиш: да отидеш да доведеш Питър Вандам.

— Аз ще ти пазя нещата, докато отидеш сам ти.

— Не, аз не мога да ги оставя.

— Да те вземат тогава мътните! Да не съм ти момче за поръчки?

И Ролф остана сам.

Беше неопитен в тая работа, но вече започваше да си дава сметка за силата на тая дума „кожи“ и за важността на търговията с тях. Кожите бяха единствената ценна стока в пустошта, която можеше да донесе само ловецът. Търговците по света налитаха на кожите като на злато и много повече, отколкото на скъпоценни камъни.

Тая стока беше толкова лека, че дори в ония дни един центнер^[1] кожи можеше да струва от сто до пет хиляди долара, тъй че човек с връзка хубави кожи се смяташе за капиталист. Печалбата от тая търговия беше добра за ловеца, много голяма за търговеца, който удвояваше първоначалната си печалба, като заплащаше в стоки, но тя беше огромна за посредника от Олбъни и колосална за нюйоркчанина, който препродаваше в Лондон.

При такъв съблазън нямаше нищо чудно, че много повече земи се изследваха и разработваха за добив на кожи, отколкото за заселване или дори за злато, и много повече сериозни престъпления и отявлени грабежи се извършваха зарад правото да продадеш няколко кожи, отколкото при всяка друга законна търговия. Тия неща бяха нови за Ролф тая година, но той се учеше, а забележките на Уорън за кожите, запечатали се в ума му, добиваха все по-голяма стойност. Всяка случка от началото на пътуването им беше придавала все по-голяма тежест.

Утрото мина, без Бил да се върне, та когато след обяда пристигнаха няколко боси хлапета, Ролф им каза:

— Знае ли някой от вас къде е къщата на Питър Вандам?

— Да, ето я там — и те посочиха голяма къща от цели трупи на по-малко от сто крачки.

— Познавате ли го?

— Да, той ми е татко — рече изрусяло от слънцето хлапе с луничаво лице.

— Ако го доведеш тук веднага, ще ти дам десет цента. Кажи му, че съм му докарал стока от Уорън.

Препускащите момчета вдигнаха прахоляк като стадо мустанги, защото десет цента бяха десет цента в ония дни. И много скоро на пристана се яви висок, червендалест мъж. Беше холандец само по име. На пръв поглед не се отличаваше от другите безделници, но беше по-едър и имаше по-делови вид, когато човек го поразгледаше по-отблизо.

— Теб ли те праща Уорън?

— Да, господине.

— Самичък?

— Не, господине. Пристигнах с Бил Баймъс. Но той ме заряза отзарана: не съм го видял оттогава. Страх ме е да не е загазил.

— Къде отиде той?

— Влезе ей там с няколко приятели.

— Ха, той все ще направи такова нещо; то се знае, че е загазил. Цяла седмица за никъде няма да е. Миналия път малко остана да загуби цялата пратка. А сега да видим какво сте докарали.

— Вие ли сте господин Питър Вандам?

— Аз съм, разбира се.

Ролф все още го гледаше със съмнение. Наоколо се беше събрала купчинка хора и Ролф чу няколко гласа:

— Да, това е Питър, не се безпокой.

Но Ролф не познаваше никого от говорещите. Озадаченият му вид отначало раздразни, а след това се видя забавен на холандеца и той се закикоти от все сърце.

— Гледай, гледай, какво лошо мнение имаш за нас! Ето на, погледни това — и той измъкна пачка писма, адресирани до господин Питър Вандам. След това извади златен часовник, надписан на гърба „Питър Вандам“, сетне показа закачен на ланеца печат с надпис „Петрус Вандамус“; после се обърна към едно хлапе и му каза:

— Я изтичай, ей там върви преподобният доктор Пауелус, може той да ни помогне.

Тогава свещеникът, облечен в черно, с панталони със закопчалки на колената, с шапка като лопата, се приближи и тържествено заяви:

— Да, млади приятелю, можеш да оставиш всички съмнения и да бъдеш сигурен, че това е нашият твърде уважаван енориаш господин Питър Вандам, човек с добро име сред търговците.

— А сега — добави Питър, — с помощта на кръщелното и венчалното ми свидетелства, които ще ти представя час по-скоро, надявам се, че ще можеш да ме признаеш.

Положението, напрегнато отначало, ставаше все по-смешно и по-смешно и насъбралите се високо се разсмяха. Ролф не се смути и бавно каза с усмивка:

— Склонен съм да помисля, че сте наистина господин Питър Вандам от Олбъни. Ако е така, това писмо е за вас, а също и тоя товар.

С това пратката бе предадена.

Бил Баймъс не е предал другото писмо до ден-днешен. Официално той беше отишъл при сестра си, обаче тя почти не го видя, понеже престоят му в Олбъни се превърна, както винаги, в непрекъснато пиянство. Беше ясно, че ако не беше Ролф, можеше да има големи загуби на кожи, и Вандам му се отблагодари, като го покани у дома си, където историята за трудното установяване на самоличността му създаваше повод за буен смях и грубовати шеги много дни след тая случка.

Обратната пратка за Уорън се състоеше от стоки, които Вандам имаше на склад, и някои неща, намирането на които в града отне един-два дни.

Когато Ролф подреждаше и опаковаше нещата на следващия ден, висок, слаб, добре облечен младеж влезе при Вандам с вид на свой човек.

— Добро утро, Питър.

— Добър ви ден, господине.

Двамата заговориха за родитбата и за политика. След малко Вандам рече:

— Ролф, я ела тук.

Момчето се приближи и бе представено на високия младеж, който беше наистина много слаб и изглеждаше кажи-речи като болен.

— Това е господин Хенри ван Кортланд, синът на негово благородие губернатора и много учен юрист. Той иска да отиде на дълго ловно пътуване заради здравето си. Аз му казвам, че ти си горе-долу човекът, от който има нужда.

Това беше толкова неочаквано, че Ролф се изчерви и заби поглед в земята. Ван Кортланд веднага се залови да обяснява:

— Виждате ли, аз не съм много здрав. Искам да поживея три месеца на открито, да половувам и да бъда далеч от всякаква работа. Ще ти платя сто долара за трите месеца, за храната и услугите ти като водач. А ако остана доволен и имам слука в лова, ще ти дам още петдесет долара, когато се върнем в Олбъни.

— Много бих искал да ви бъда водач — каза Ролф, — но аз имам другар. Трябва да разбера дали той е съгласен.

— Да не е този пияница Бил Баймъс?

— Не! Моят другар по лов, той е индианец. — Сетне, след като позамълча, Ролф додаде: — Няма да искате да тръгнете, докато има мухи и комари, нали?

— Не, искам да прекарам спокойно. Но когато поискаш след първи август.

— Обещал съм да помогна на Ван Тръмпър с жътвата; това ще отнеме по-голямата част от август.

Докато Ролф говореше, младият адвокат го прецени с поглед и си каза: „Той е точно каквото търся.“

И преди да се разделят, те се споразумяха, че Ролф ще дойде в Олбъни с Куонаб колкото може по-рано през август, за да уредят ловния излет за сина на губернатора.