Разузнавачът на път
Същата вечер Ролф тръгна обратно с най-последните новини и с докладите на коменданта.
Вече беше добре опознал страната и с удивителна памет на горски ловец можеше да се върне точно по същия път. Може той да не е бил най-добрият, но му предлагаше едно предимство — почти навсякъде Ролф можеше да използува пак сала, направен на идване, и с това да спести много часове скъпоценно време.
На идване беше видял доста много елени и една мечка и беше чувал вой на вълци всяка нощ, но винаги в далечината. Сега на втората нощ, в самото сърце на пустошта, вълците бяха много шумни и като че ли бяха много близо. Ролф стануваше на тъмно. Беше запалил малък огън с това, което можа да намери пипнешком, а после, когато огънят се разгоря, откри на неговата светлина сух смърч на двадесетина крачки разстояние. Той взе брадвичката и се запъти към него и в същия миг един вълк се надигна, стъпил с предните си лапи на повалено дърво само на пет крачки отвъд смърча, и любопитно се втренчи в него. Обаждаха се и други. След малко тоя вълк вдигна муцуна и нададе проточен вой.
Ролф беше оставил пистолета си при огъня. Не смееше да хвърли брадвичката си, понеже така би останал без оръжие. Той се наведе, вдигна една пръчка и я хвърли. Вълкът бързо се наведе тъй, че тя мина над него, след това се дръпна назад от падналото дърво и застанал там, го загледа явно без страх и без заплаха. Другите виеха; Ролф се уплаши. Той отстъпи предпазливо заднешком към огъня, взе пистолета и отиде пак на мястото, но не видя вече вълка, макар и да ги чуваше цялата нощ, и поддържаше два големи огъня за защита.
Сутринта тръгна, както винаги, но не се мина и половин час и разбра, че един вълк, а след малко два тичаха по дирята му няколкостотин крачки по-назад. Не се опитваха да го настигнат; дори когато спираше, те също спираха, а когато се затичваше, верни на кучешката си природа, те се спускаха по-бързо подир него. Колко съжаляваше Ролф за пушката си, защото вълците не се доближаваха на пистолетен изстрел. Те постъпваха всъщност така, сякаш знаеха безопасното разстояние и точния обсег на по-малкото оръжие. Разузнавачът им направи капан, като се върна тихичко назад, след като прехвърли едно било, и се скри близо до собствената си диря. Но вятърът ги предупреди и вълците просто клекнаха и изчакаха, докато той излезе от скривалището си и продължи. Целия ден тия два чудновати копоя тичаха след него, без да проявят признаци на глад или лоши намерения. Сетне, след като мина през една река в три часа следобед, вече не ги видя. Години по-късно, когато ги беше опознал по-добре, той реши, че бяха го следвали от леко любопитство, а може би с надеждата, че той ще убие някой елен, от който ще им се падне и на тях. А когато са го оставили, направили са го, понеже са били близо до границите на своето землище. Изпратили го бяха до края на ловния си участък.
Тая нощ преспа на шестдесет мили от Тикондерога, но беше твърдо решил да измине разстоянието за един ден. Не беше ли обещал да се върне след една седмица? По-старите бързоходци бяха поклатили недоверчиво глави, но той, горд с краката си, искаше на всяка цена да удържи обещанието. Той направо не смееше да заспи, да не би да се успи. Легна си в десет. В единадесет трябваше да изгрее месецът. Щом се вдигнеше на три часа височина, щеше да бъде достатъчно светло и Ролф възнамеряваше да продължи. Най-малко пет-шест пъти се стряскаше от страх, че се е успал, но като погледнеше увисналата ниско луна, се успокояваше и задремваше пак.
Най-сетне луната се вдигна четири часа и гората се виждаше ясно в меката светлина. Обади се ушата сова и някъде далеч един вълк проточи тих, скръбен вой, когато Ролф дояде сушеното си месо, стегна колана и започна дългия тежък бяг, който в дните на древна Гърция щеше да стане тема на много прекрасни епични стихове.
Нямаше нужда да се съветва с компаса. Блестящото светило на тъмното небе бе негов водач, а пътят му беше право на изток, с малки отклонения поради хълмове и езера, но почти по права линия. Отначало вървеше с равномерна широка крачка; после, една миля по-нататък, излезе на открит езерен бряг, по който затича с шест мили на час. След това навлезе в гъстак от елши, през който напредваше много бавно, но скоро го отмина и половин миля трябвате да джапа през блата до над глезените във вода и никак не се изненада, като ги видя да се вливат в малко езеро, където се виждаха десетина боброви жилища. „Пляс, пляс“ — цопнаха във водата техните строители при приближаването му, но той се насочи към склона на хълмовете. Гората беше рядка, лунната светлина — ярка и тук той продължи да тича с всички сили, докато пътят вървеше по равно или по надолнище, но винаги тръгваше ходом по нагорнище. Някакъв внезапен шум напред бе последван от страхотен трясък и пращене в храстите. Това продължи само миг и Ролф никога не узна, нито можа да се досети какво беше.
„Туп-туп-туп“ — тичаше той, отхвърляше по шест мили на час на открито, две или може би три в гъсталаците, но все напред и напред, неизменно на изток. Хълм след хълм, блато след блато преминаваше той, заобикаляше езеро след езеро, а когато стигаше до някой малък поток, търсеше някое прехвърлено дърво вместо мост или мушеше с прът, докато намереше брод да премине, а след това тичаше една-две мили, за да навакса загубеното време.
Троп, троп, троп и равномерният му дъх, равномерно биещото му сърце поддържаха непроменящия се ритъм.
