Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (37)

Пекан или канадска бялка

Имаше големи следи по снега, които те видяха няколко пъти; бяха като на бялката, но много по-големи.

— Пекан — рече индианецът, — голямата бялка; много силна и се бие без страх. Когато баща ми бил малък, премерил се с една стрела в пекан. Той не знаел какво е това; сторило му се само като голяма черна бялка. Животното било ранено, но се хвърлило от дървото върху гърдите на баща ми. Щяло да го убие, ако не било кучето. Тогава пък щяло да убие кучето, но дядо ми бил наблизо. Той накарал баща ми да изяде сърцето на пекана, та и неговото сърце да стане такова. Пеканът не търсил бой, но когато го нападнали, се обърнал и се бил без страх. Така трябва да бъде: търси мир, но бий се без страх. Такова е било сърцето на баща ми, такова е и моето. — Сетне погледна към запад и продължи с тон на заплаха: — Този грабител на капани ще разбере, че е така. Ние не сме търсили бой, но някой ден аз него убия.

Голямата следа вървеше на скокове и се губеше в ниска, гъста гора. Но те я срещнаха пак.

Двамата прекосяваха обрасло с канадска ела било една миля по-нататък, когато се натъкнаха на друга диря, която отначало представляваше дълга, дълбока бразда, широка около две педи, и в нея имаше раздалечени следи от стъпки, големи като на пекана.

— Каак — рече Куонаб; и Скукъм също каза „Каак“, само че го каза с ръмжене и настръхване на козината на гърба, което без съмнение бе придружено от тъжни спомени. Благоразумието му изглеждаше съвсем в зародиша си, затова Ролф вдяна колана си през нашийника му и те тръгнаха по дирята, понеже бодливецът сега не излизаше от ума на Ролф като помощен материал за бродерия.

Не бяха отишли далеч, когато втора следа се присъедини към първата — следата на пекан, — а скоро след това чуха в гората пред тях дращещи звуци, сякаш нещо се катереше, а веднъж или дваж — слабо, далечно, войнствено ръмжене.

Те бързо вързаха прекалено сърцатия Скукъм за едно дърво и предпазливо тръгнаха напред, готови за всичко, и стигнаха до мястото на много странни действия.

Това беше действие, макар и да беше изключително лишено от действие. Първо, там имаше животно, подобно на огромна черна бялка или късокрака черна лисица, застанало на безопасно разстояние, а отчасти скрито под паднал дънер с останали открити само бутове и опашка стоеше голямо бодливо свинче. И двамата бяха неподвижни, но скоро пеканът изръмжа и се хвърли напред. Бодливецът, като чу шума или усети снегът да хвърчи от тая посока, замахна с опашката си; но пеканът спря извън обсега на удара. След това направи лъжливо нападение от другата страна със същия резултат. Последваха още много нападения, сякаш пеканът се мъчеше да изтощи опашката или да я лиши от всичките й бодли.

От време на време нападателят скачаше върху дънера, дразнеше бодливото свинче и го караше да удря нагоре, а многото бели ками, забити вече в кората, подсказваха, че тая тактика се прилага от доста време.

Сега двамата зрители забелязаха по дирята, че също такава битка е била водена при друго паднало дърво и че на дирята на бодливеца, идваща оттам, има кръв. Как беше успял пеканът да го изкара от първото скривалище, още не им беше ясно, но скоро го узнаха.

След като лъга Каак, докато той се отказа да удря, пеканът пристъпи към нова маневра. Изтича на другата страна на дървото, което защищаваше зурлата на бодливеца, и взе бързо да рови снега и листата. Дървото беше на около четири пръста от земята и преди противникът да го разбере, пеканът разчисти снега и захапа бодливеца за мекия му, незащитен с игли нос. С грухтене и квичене свинчето се задърпа назад и зашиба със страшната си опашка. И какво постигна? Само набучи цялото дърво с игли. Бодливецът се дърпаше и се извиваше с всички сили, но пеканът беше по-силен. Ноктите му разшириха дупката и когато жертвата капна и се укроти, пеканът се хвърли напред, пусна нежния нос и се впи в още по-нежното гърло на бодливеца. Той не можа да се впие достатъчно дълбоко и достатъчно ниско, за да захапе гръкляна, но въпреки това не се пускаше. За една-две минути Каак се бори с отчаяни усилия, а мятащата се опашка оставаше вече почти без игли, но червената струя, която шуртеше от раната, изчерпваше силите му. Защитен от дървото, пеканът трябваше само да не го пуска и да изчаква.

Най-после опъването и дърпането на Каак съвсем отслабнаха, — пеканът беше почти спечелил битката. Но вече не му се чакаше и като се издърпа от дупката, той се качи на дънера, при което се видя много издрасканият му нос, посегна надолу с пъргава лапа към рамото на бодливото свинче и неочаквано го дръпна така, че го катурна по гръб, и преди бодливецът да се съвземе, заби зъби в неговите ребра и взе да го ръфа и къса. Безсилната, останала почти без бодли опашка не можеше да го стигне там. Червената кръв бликаше и бодливецът лежеше неподвижно. Отново и отново с гърлено ръмжене пеканът забиваше зъбите си в топлата плът, дърпаше и раздираше непобедимия, когото беше победил. Пеканът облизваше кървавите си устни за двадесети път и ненаситно поглъщаше съсиреци кръв, когато — „прас!“ — пушката на Куонаб изгърмя и предостави на пекана възможността да продължи двубоя си с Каак в Далечната страна на Щастливия лов.

— Яп, яп, яп! — и на полянката се втурна Скукъм, повлякъл подире си остатъка от пояса на Ролф, който беше прегризал, обзет от твърдото решение да участвува в сражението, каквото и да му коства това, и единствено благодарение на факта, че бодливецът лежеше с корема нагоре, не стана нужда Скукъм да бъде подложен на ново лечение.

Ролф виждаше пекан за пръв път и се зае да го разглежда, както всички разглеждаме животно или човек, което е било превъзнасяно пред нас толкова дълго, че е станало полубаснословно. Това беше най-безстрашният обитател на гората, всяващата ужас черна котка, която не се боеше от никое живо същество. Това беше единственото същество, което можеше да нападне и да победи Каак.

Те веднага накладоха огън и докато Ролф приготвяше чай и еленско месо за обяд, Куонаб одра пекана. След това изряза сърцето и черния му дроб. Когато те се опекоха, сърцето даде на Ролф, а дроба — на Скукъм.

— Сърцето ти да стане сърце на пекан — каза той на Ролф. — Това ще изкарва от теб всичките бодли, ако направиш пак някоя глупост, както съм сигурен, че ще направиш — рече той на кучето.

В кожата по врата и опашката на пекана намериха няколко игли, едни нови, други явно от някой друг подобен двубой, но никоя от тях не беше причинила нищо лошо на животното. Нямаше нито възпаление, нито някакъв признак на отравяне.

— Винаги е така — забеляза Куонаб, — бодлите не му причиняват никаква вреда.

Сетне се обърна към бодливеца и му подхвърли, като се канеше да го одере:

— Хей, Каак, сега виждаш, че е било голяма грешка, дето не си оставил Нана Боджу да седи на сухия край на онова дърво.