Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (58)

Пак към Индианското езеро

Младият Ван Кортланд, висок шест фута и два инча по чорапи^[1] и с тридесет и четири инча гръдна обиколка^[2], беше, както Ролф много по-после се изрази, „страшно хубав суров материал, но страшно суров“. Двете години след завършването на колежа, едната от които беше работил като адвокат, не му бяха спечелили нищо, освен името на физически слабак и великосветска звезда. Но неговият строй на ума беше повече от добър — беше многообещаващ. Не му липсваше нито смелост, нито разсъдливост и пътят, по който беше тръгнал сега, бе положително най-добрият, за да го направи истински мъж.

Ролф никога не си беше давал сметка колко много трябва да знае един земеделец, горски жител, лодкар, ловец, докато сега не се срещна с човек, който не знаеше нищо; не беше и сънувал по колко много грешни начина може да се извърши едно нещо, докато не видя новия си другар да се опитва да го върши.

Няма нищо друго, което може да послужи за по-пълна мярка за нечие умение да живее в гората, отколкото запалването на огън. Има десетина правилни и хиляда неправилни начина. Човек, който може да запали тридесет огъня в тридесет последователни дни с тридесет клечки кибрит или тридесет искри от кремък и огниво, е завършен ловец, защото тоя подвиг предполага многогодишен опит и умение, каквото може да обладава само един победител.

Когато Куонаб и Ролф се върнаха, след като бяха пренесли на гръб по един товар на първото трудно място, видяха, че Ван Кортланд се готви да запали огън от голям солиден куп малки цепеници, повечето мокри и зелени. Той умееше да си послужи с кремък и огниво, понеже това беше установеният начин във всяко домакинство по онова време. От детските си години беше палил свещта у дома си по тоя първобитен начин. Когато купът влажни дървета беше готов, той секна с огнивото, хвана искра върху праханта, която винаги се държи на ръка, раздуха я да пламне, мушна я между две мокри дървета, зачака ги да се запалят и се учуди защо огънчето веднага гаснеше, колкото пъти и да се опитваше.

Когато другите се върнаха, Ван Кортланд забеляза:

— Като че ли не гори.

Индианецът се извърна с мълчаливо презрение. Ролф трябваше да употреби усилие, за да запази почтителния си вид, докато не си помисли: „Сигурно съм изглеждал не по-малък глупак в неговата среда в Олбъни.“

— Вижте какво — каза той, — зелените и мокрите дърва не стават, но ей там има брезова кора, а там има корен от бор.

Той взе брадвата си и отсече няколко трески от корена, след това с ножа наряза всяка треска така, че да се накъдри; едно парче, толкова смолисто, че не можеше да се дялка, смачка с челото на брадвата на ситни клечици. С шепа тънко настъргана брезова кора той беше сега съвсем готов. Един удар на кремъка, раздухване на искрата, хваната върху праханта от кутията, малко пламъче, което веднага се разрасна от брезовата кора и след миг боровите трески се превърнаха в пращящ огън. Куонаб не удостои Ван Кортланд дори с вниманието да употреби едно от неговите дървета. Той отсече здрава топола, направи огнище от зелени дървета около огъня, запален от Ролф, и яденето беше готово след няколко минути.

Ван Кортланд не беше глупав; просто всичко беше ново за него. Но вниманието му се насочи сега към паленето на огън и много преди да стигнат хижата, той се научи на това първо от изкуствата на горския ловец — можеше вече да нареди и да запали огън. А когато седмици по-късно не само палеше огън с огниво, но се научи в случай на нужда да изкарва искри от въртящата се пръчка, радостта му нямаше граници. Чувствуваше, че научава нещо.

Решил да взема участие във всичко, той греба цял ден; отначало енергично, после машинално и най-сетне безсилно и с болка. Късно следобед за пръв път трябваше да пренасят на гръб на по-дълго разстояние: беше четвърт миля. Ролф нагърби сто фунта, Куонаб — сто и петдесет, Ван Кортланд креташе бавно подир тях с чантата си с лекарства и греблото. Тая нощ спа на дебелия си дюшек съня на крайно изтощение. На другия ден почти нищо не правеше и не продумваше нито дума. Заваля дъжд. Ван Кортланд отвори огромен чадър и седя свит под него, докато не отмина бурята. Но на третия ден започна да проявява признаци на нов живот и преди да стигнат устието на Скрун, на петия ден, младата му снага започна да дава отклик на планинския еликсир.

Беше ясно, че не могат да вземат и половината от нещата, оставени в хранилището край устието на Скрун, тъй че се наложи ново пререждане и пак едно хранилище остана да чака повторно пътуване.

Тая вечер, когато седяха пред шестия си лагерен огън, Ван Кортланд се замисли за изминалите дни и му се стори, че са станали много, откакто е напуснал дома си. Чувствуваше се много по-зрял и по-як. Чувствуваше се не само по-малко чужд, но и положително по-близък до живота, реката, лодката и другарите си; и, доволен от победите си, той сложи ръка върху дремещия наблизо Скукъм, което само предизвика в отговор свирепо ръмжене, след което тая важна твар стана и се премести на отсрещната страна на огъня. Никога още дребното псе не бе изразило по-преднамерено презрението си към високия мъж.

— Не бива да се държите така със Скукъм; трябва да изчакате, докато той е готов — каза Ролф.

Пътуването нагоре по Хъдзън със „слабите“ му води и „премъквания“ беше почти същото, както и преди. Сетне стигнаха при орловото гнездо и пълноводната река на Джисъп и без особени произшествия доплаваха до хижата. Чувството, че са „у дома“, обзе целия стан и всички се развеселиха.