Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (7)

Арфата на спомените и индианският тъпан

Рано сутрин и когато имаше роса, преди да използува своя тамтам, Куонаб го настройваше, като го загряваше над огъня. В мокри дни тъпанът така се отпускаше, че Куонаб стягаше ремъците от задната страна. Един ден, след като стегна ремъците му и го затопли, тъпанът прозвуча тъй пискливо, че Ролф се обърна да види какво има, когато — прас! — кожата се цепна. Но собственикът му каза само:

— Беше стар, аз направи нов.

Тая сутрин Ролф видя как се прави тамтам. Едно шест стъпки дълго парче от около пет пръста дебел младок на твърдата американска леска (хикори) беше разцепено и издялано до три пръста ширина и един пръст дебелина, изтънено към ръбовете, закръглено от едната страна и оставено плоско от другата. След това индианецът го огъна на обръч с плоската страна навътре, накисна го в гореща вода и сетне го държа на пара, за да го направи нечупливо, намали обръча до една стъпка и четвърт в диаметър и като изтъни двата края, стегна ги с ремъци от сурова кожа, накиснати във вода, докато омекнат.

Необработената еленова кожа е най-добра за опъване на тамтам, но понеже нямаше такава, Куонаб извади от своя склад под скалата стара телешка кожа. След като я остави да се разкисне през нощта в езерото, той намаза косматата страна с каша от негасена вар и вода. На другата сутрин беше много лесно да се остържат космите и след като махна от кожата всичките тлъстини и увиснали краища, Куонаб сложи обръча отгоре й, изряза кръг, пет-шест пръста по-широк от всички страни, и навърви по края му здрав ремък от сурова кожа, така че да може да го стегне, когато наложи кожата върху горната страна на обръча. След това на четири места опъна през задната страна ремъци така, че да се кръстосат в средата и да образуват нещо като осем реда спици. Над и под тия спици в средата прокара няколко пъти още един ремък, за да опъне кожата според желанието си. Щом изсъхна, кожата се изпъна силно и с втвърдяването си започна да издава почти метален звук.

Когато индианецът го заудря, Ролф почувствува, че той му влияе някак странно. Какво беше това, което откликваше в него? Момчето не знаеше, както войникът не знае, коя е тая сила в ритмичното, трептящото „трам-там-там, трам-там-там“ на големия тъпан, която завладява душата. Но в него има сила и умните хора не се спират да търсят причината, но приемат помощта й за постигането на целите си — царят, който командува войската, магьосникът, който иска да придаде насока на живота на червенокожите.

Куонаб запя безкрайната песен на минали времена, когато неговият народ — уабанаки, хората на утринната зора — потеглили на запад и с бой си проправяли път, докато завладели цялата страна до великия Шатемък, когото белите наричат Хъдзън. И песента будеше спомените му и го накара да разкрие сърцето си. Мълчаливият индианец, както крал Уилям Мълчаливият, е спечелил това име поради поведението си в известни моменти. Пред чужди хора индианците са мълчаливи, затворени и стеснителни. Помежду си те са като всички хора, някои от тях — много приказливи. И Ролф откри, че мълчаливият Куонаб в задушевната обстановка на своя стан можеше да бъде много откровен, когато човек съумееше да докосне правилната струна на душата му.

Песента на уабанаки накара Ролф да попита:

— Твоят народ винаги ли е живял на това място?

И после малко по малко научи цялата история.

Дълго преди да дойдат белите племето синауа победило и завоювало тия земи от Куинутекът до Шатемък; сетне дошли белите — холандци от Манхатън и англичани от Масачусец. Първо те сключили договори. После, през времето на мира, събрали войска и като се възползували от примирието и от зимното празненство, за което цялото племе се събрало в заобиколения със стени град Петукуапен, войниците обкръжили селището, а когато пламъците на подпалените им домове изкарали хората навън, ги избили като елени в снежните преспи.

— Там се е издигало селото на моите деди — и индианецът посочи равното място на около четвърт миля до скалистия хребет, проточил се по западния край на Стрикландовата равнина. — Там е била къщата на могъщия Амогерон, който бил толкова честен, че смятал всички хора достойни за доверие, та имал доверие дори на белите. Тоя път от север бил проправен от мокасини и там, където се разделя по посока на Кос Коб и на Мейанос, бил до глезените в кръв оная нощ; от оная ниска планина дотук снегът почернял от трупове.

— Колцина са загинали? Хиляда, повече жени и деца. Колцина нападатели са били убити? Никой, нито един. Пък и как ли са могли да бъдат убити? Това е било в дни на мир. Нашите хора не са били подготвени — не са имали пушки. Враговете са били в засада.

Избавил се само храбрият Мейн Мейано, същият, който ожесточено се противопоставял на главатаря, когато сключвали мира — „Безстрашния сагамор^[1]“ го наричали англичаните. Сега той повел открита война. Много, много скалпове вземал той. Не го било страх да излиза срещу двойно по-многоброен неприятел. Той побеждавал и побеждавал, докато станал безразсъдно смел. „Един индиански сагамор струва колкото трима бели“ — дръзко твърдял той и го доказвал непрекъснато. Но един злокобен ден, когато имал само томахок, той нападнал трима войници, облечени с броня и въоръжени с пушки и пистолети. Първия убил, втория осакатил, но за третия — капитан със стоманен шлем, от който томахокът отскачал обратно — било много лесно да се дръпне на десетина стъпки и да простреля храбрия Мейн Мейано в сърцето. Вдовицата му го погребала ей там при оная височина край пътя за Стамфорд, където той паднал. Остатъците от моя народ живели на реката, която носи неговото име, докато измрели всички, освен тия в шатъра на баща ми.

Тук ме доведе Кос Коб, баща ми, когато бях дете, както неговият дядо някога довел него, и ми показа мястото, където е била нашата столица Петукуапен. Там по равнината се простирала тя и там е пътеката, която била залята с кръв. Тук, в малката мочурлива гора, където земята била мека, кръволоците струпали нашите мъртъвци. Близо под тая скалиста планина край Азамък лежи изкланото племе. Нашите деца се качвали през месеца на дивите гъски на върха на тоя хълм, защото там най-рано поникваха сините очички на пролетта. Аз често отивам да ги търся и когато седя там, като че ли чувам писъка, който е долитал в нощта от горящия град, писъка на майки и невръстни деца, избивани като зайци.

Но аз си спомням и храбрия Мейн Мейано. Неговият дух идва да ми помага, когато седя и пея песните на моя народ — не бойните песни, а песните за една друга страна. Останал съм само аз. Още малко и ще бъда при тях. Тук живях и тук искам да умра. — Индианецът спря да говори и отново стана мълчалив.

Късно през деня той свали новия си тъпан от колчето, забито в стената, качи се мълком на върха на голямата скала, където се молеше, и думите на песента, която запя, бяха:

„Татко, ние блуждаем в тъма;

татко, ние не разбираме;

залутани в тъма, ние прекланяме глава.“