Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (53)

Пътуването до големия град

Загубен човек е оня, който не е цар в някое ъгълче.

Из мъдростите на Сай Силван

Децата още не бяха станали, когато Ролф тръгна на път сутринта. Той зърна Анет, която все още спеше под червения чадър, но платът и пиринчените копчета бяха паднали на пода. Момчето се качи в лодката. Мъртвото затишие на ранната утрин цареше над водата и ладийката се плъзгаше и летеше към отсрещния бряг. След половин час той пристана пред Калънови. След малко повече от час ту ходене, ту потичкване беше при Уорън, готов за работа. Когато Ролф влезе, як и пъргав, поруменял, със сини очи, блеснали от мисълта, че ще види Олбъни, търговецът неволно се възхити от него, особено когато си спомни всичките им срещи — срещи, при които бе успял да долови проницателен млад ум, умеещ да преценява и бързо да взема решения.

Загледан в жилавото, червенобузо момче, Уорън попита:

— Слушай, Ролф, ти индианец ли си?

— Не.

— Мелез ли си?

— Не, аз съм янки, казвам се Китеринг; аз съм се родил и пораснал в Рединг, Кънетикът.

— Май наистина на такъв ми изглеждаш. Първо те взех за индианец; много мургав ми се видя тогава (и Ролф се засмя вътрешно, като си спомни за ореховата боя), но трябва да ти кажа, че се радваме, дето си бял. Хей, Бил, това е Ролф, Ролф Китеринг, той ще върви с теб в Олбъни.

Бил, полубезделник, с ръце и крака, които изглеждаха като разглобени, на средна възраст, дюстабан, с остри сиви очи, вдигна глава от денка, който връзваше в момента.

Тогава Уорън дръпна Ролф настрана и обясни:

— Тоя път изпращам всичките си кожи. Десет бали по шейсет фунта всяка, горе-долу цялото ми състояние. Искам да ги закарате право при Вандам и да не ги оставяш ни денем, ни нощем, докато не му ги предадеш. Той е близо до пристанището. Казвам ти го по две причини. Реката гъмжи от крадци и пирати. На тях чудесно би им дошло да отмъкнат някой вързоп кожи за петстотин долара. Освен това няма друг като Бил на реката и е верен като куче, но има слабост към чашката, а пийне ли си, свършено е с него. А пък съм забелязал, че ти никога не си приел да пиеш тук. Та недейте спира в Трой, а когато стигнете в Олбъни, вървете право при Вандам. Ще имате писмо, в което всичко ще бъде обяснено, и той ще ви снабди със стоките, които трябва да докарате тук. Той ми е нещо като съдружник и нареди ли нещо, все едно че съм го наредил аз. Струва ми се, че би трябвало да отида сам аз, но това е времето, когато всички ми носят кожи, и трябва да съм на мястото си, за да се пазаря, а пък има твърде много молци, та да рискувам да ги държа още в склада.

— Да речем, че Бил поиска да спрем в Трой? — каза Ролф.

— Няма да поиска. Той е разбран, стига да е трезвен. Аз съм му дал писмото.

— Не би ли могъл да дадеш писмото на мен, за всеки случай?

— Боже, Бил ще се ядоса и ще ме напусне.

— Той няма да знае.

— И това е вярно, ще ти дам.

И тъй, когато те потеглиха, от външния джоб на Бил демонстративно стърчеше важно писмо с нареждания. Ролф, без да знае никой друг освен Уорън, носеше дубликат, увит в мушама и скрит във вътрешен джоб.

Бил наистина беше незаменим на реката, добър и благ стар ловец, много по-силен, отколкото изглеждаше. Той знаеше какво струват кожите и колко е опасно да ги измокриш и не рискуваше да плава по съмнителни бързеи. Това означаваше много пренасяния на гръб и много тежък труд.

Интересно дали хората си дават сметка какъв тежък труд е пренасянето на товара и лодката по суша? Нека тоя, който иска да разбере, нагърби петдесетфунтов чувал с брашно и измине четвърт миля по равно в хладно време. Освен ако се е упражнявал, товарът ще му се види тежък много преди да е изминал половината път. Да речем, че вместо да е чувал с брашно, товарът има остри ъгли, носачът скоро ще се измъчи. Да речем, че носената тежест е двойно по-голяма; тогава напрежението е много по-голямо от двойно. Да речем най-сетне, че пътят не е четвърт миля, а цяла миля и не върви по равно, ами през блата, камънаци, паднали дървета и коренища, и времето не е хладно, а задушен летен ден в гора с комари, забиващи се във всяко голо местенце по тялото, а двете ръце са заети да крепят товара или да се хващат за клони при изкачване по стръмнини, тогава ще имаме известна представа за ужасите на пренасянето на гръб; а те бяха много, тия пренасяния, и всяко означаваше шест преминавания на пътя със и пет без товар за всеки от лодкарите. Какво чудно тогава, че хората рискуват да преплават някой бесен бързей, вместо да пренасят товара и лодката през пълни с насекоми гори.

Това беше тежко доказателство за верността на Бил и колко пъти заобикаляха те пеша бързеи, по които той беше минавал с лодка, защото в тоя случай под клетва му беше поверена тая ценна стока — кожи.

Смяташе се, че разстоянието от Уорън до Олбъни е осемдесет мили. Но имаше много спиране и пренасяне, което значеше голямо бавене, и се мина цяла седмица, преди Бил и Ролф да отминат селищата Гленз Фолз, Форт Едуард и Скюлървил и да прекарат тежко натовареното си кану по спокойната река край малкото градче Трой. Безделници им подвикваха от брега, но Бил остана глух за всички съблазни и те продължиха нататък, щастливи пред мисълта, че сега е дошъл краят на тревогите им. Сетният бързей бе отминат, широкият воден простор ги водеше към тяхното пристанище.