Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (16)

Животът при холандския заселник

Индианците спяха в разкошния хамбар, направен от цели дървета, и имаха одеяла, много сено и покрив. Бяха повече от доволни, защото сега, на границата на пущинака, бяха много близо до всякакви диви зверове. Не минаваше нито ден, нито нощ, без да им даде доказателство за това.

Единият край на хамбара беше отделен за кокошките. Там работният персонал от десетина кокошки изпълняваше служебните си задължения, които през първата нощ от „посещението на кафявите ангели“ се състояха в безмълвно дремане, когато изведнъж кокошките и новите работници бяха събудени от кресливо кудкудякане, което скоро секна. Сякаш една кокошка беше сънувала лош сън и паднала на земята, а след това отново се качила на пръта и заспала. Но на другата сутрин тялото на един от тия високоуважавани филиали на фабриката за яйца беше намерено в ъгъла, отчасти изядено. Куонаб изследва обезглавената кокошка и земята наоколо и изрече думата „норка“.

Ролф каза:

— Защо да не е скункс?

— Скунксът нямаше да може да се покатери до пръта.

— Тогава невестулка?

— Невестулката щеше само да й изсмуче кръвта и да убие три или четири.

— Ами миеща мечка?

— Мечката щеше да я отнесе, същото щеше да направи и лисицата, и дивата котка, а бялката нямаше да се вмъкне в сградата нощем.

Нямаше съмнение, първо, че е била норка, и второ, че се крие някъде около хамбара, докато пристъпите на глада я накарат да влезе отново в кокошарника. Куонаб затисна остатъците от кокошката с два-три големи камъка така, че да може да се стигне само от една страна и сложи там на пътя капан.

Тая нощ бяха събудени отново, тоя път от страхотни писъци и съчувствено въпросително кудкудякане на кокошките.

Те скочиха и побързаха вътре с фенер. Тогава Ролф видя гледка, от която му настръхна косата. Норката, едър мъжкар, се беше хванала с едната си предна лапа. Тя се гърчеше и беснуваше, нахвърляше се ту върху капана, ту върху мъртвата кокошка, ту върху собствената си, попаднала в капана лапа и от време на време спираше, за да нададе пронизителни крясъци, а след това отново нападаше капана със сляпа животинска злоба, чупеше острите си бели зъби, дъвчеше безмилостния метал с изпонаранени и кървави челюсти, пенеше се, ръмжеше и лудееше. Когато влязоха враговете й, тя обърна към тях отвратителната си муцуна с неописуем страх и омраза, ярост и ужас. От светлината на фенера в очите й блесна зелен огън. Тя се задърпа в нови усилия да се отскубне. Във въздуха се носеше мускусната й миризма. Безсилната ярост, вложена в тая борба, представляваше картина, която остана жива в паметта на Ролф. Куонаб взе тояга и с един удар сложи край на тая сцена, но Ролф не можа никога да я забрави и никога след това нямаше желание да участвува в лов, когато трябваше да се използуват капани с безмилостни стоманени челюсти.

Подир една седмица изчезна още една кокошка и вратата на кокошарника зееше отворена. Куонаб изследва внимателно земята във и пред сградата и каза: „Миеща мечка.“ За миещи мечки е много необичайно да се вмъкват в кокошарници. Обикновено това го правят отделни мечки с извратен вкус, но започнат ли веднъж, непременно идват пак. Индианецът отсъди, че мечката можеше да дойде пак следващата нощ и приготви клопка. Той прекара въже от резето на вратата до едно дърво и закачи на въжето тежест, тъй че вратата да се затваря сама, а за да може и сама да се заключва, подпря с дълъг прът отвътре. След това задържа вратата отворена с една дъска, сложена така, че щом влезеше, мечката трябваше да стъпи на нея вътре и с това да освободи вратата. Ловците смятаха, че ще чуят, когато вратата се затвори през нощта, но толкова много им се спеше, че не разбраха нищо до другата сутрин. Тогава откриха, че въжето беше затворило вратата, а вътре, свила се в един от полозите, седеше злобна, настръхнала стара мечка. Колкото и да е странно, не беше пипнала втора кокошка. Щом се видяла в плен, беше променила намеренията си, а скоро след това кожата й бе разпъната в края на хамбара, а месото висеше закачено в килера.

— Това бялка ли е? — попита малката Анет. А когато й казаха, че не е, за да обясни разочарованието си, каза, че старият Уорън, собственикът на дюкяна, й обещал синя памучна рокля срещу кожа от бялка.

— Ти ще получиш първата бялка, която убия — каза Ролф.

Животът при Ван Тръмпърови не беше неприятен. Майката се изправи на крака за една седмица. Анет пое грижите за бебето и за предшествениците му. Хендрик старши постепенно превъзмогваше затрудненията си благодарение на неочакваните помощници, а благите отношения правеха тежката работа да не е чак толкова тежка. Плахостта, която всички изпитваха отначало спрямо индианците, изчезна, особено спрямо Ролф, — той се оказа толкова общителен, — и холандецът, след като доста се чуди на комбинацията на кафявата кожа и сините очи, реши, че Ролф е мелез.

Август не беше неприятен за момчето, обаче Куонаб положително започваше да се притеснява. Той можеше да работи една седмица не по-зле от всеки бял, ала неговата раса не се беше издигнала до висотата на търпеливия, упорит, траещ цял живот труд.

— Колко пари имаме сега, Нибоуака? — беше един от въпросите, който издаде притеснението му към средата на август.

Ролф направи сметка: за половин месец за Куонаб петнадесет долара, за самия него десет, за намирането на кравите два долара, или всичко двадесет и седем долара. Това не стигаше.

Подир три дни Куонаб взе да пресмята наново. На другия ден каза:

— Трябва да изпреварим с два месеца замръзването на водата, за да намерим хубаво място и да си направим колиба.

Тогава Ролф направи наистина умно нещо: отиде при дебелия Хендрик и му разправи всичко. Каза му, че искат да си набавят кану и снаряжение и да потърсят ловен участък, без да посегнат на заетите вече от други, защото ловният закон е много строг: дори и смъртно наказание не се смята за прекалено сурово в известни случаи на навлизане в чуждо ловище, в случай че ощетената страна е готова да играе ролята на съдията, съдебните заседатели и палача. Ван Тръмпър можа да им помогне доста много по въпроса за ловищата. Нямало смисъл да се опитват към Върмонт, нито някъде в близост на езеро Шамплен или край езеро Джордж, нито си струваше труда да отиват на далечния Север, понеже там ходели французите, а те били известни като страстни ловци. Тъй че окръгът Хамилтън бил по-многообещаващ от всичко друго, но бил почти недостъпен, отдалечен от всички големи водни пътища, а по суша, разбира се, изобщо нямало път. Именно в неговата недостъпност се криела причината, по която бил малко известен.

Дотук всичко беше добре, но жизнерадостният Хендрик бе неприятно изненадан да научи, че новите му помощници се готвят да го напуснат веднага. Най-после им направи следното предложение: ако останат до първи септември и така оставят всичко „в добър ред за зимата“, освен уговорените надници, ще им даде ладията, една брадва, шест капана за норки и капана за лисици, който и сега виси в хамбара, и ще ги закара с фургона си чак до Петмилевата пътека, където се пренасят лодките от езерото Джордж до река Скрун, по която може да слязат до вливането й в горното течение на Хъдзън и като отидат нагоре по него четиридесет мили през прагове и тежки места с пренасяне на лодката на гръб, ще стигнат до блатиста река. Реката се влива от югозапад и десет мили плаване нагоре по нея ще ги изведе на езерото на Джисъп, което е две мили широко и дванадесет мили дълго. Това място изобилствувало с дивеч, но било толкова трудно да се стигне, че било изоставено след смъртта на Джисъп.

Имаше само един възможен отговор на такова предложение — те останаха.

В свободно време Куонаб донесе ладията до хамбара, махна няколко тежки парчета кора и брезент и няколко масивни дъсчени седалки, поправи ребрата и когато я изсуши и насмоли, теглото й стана под сто фунта — поне четиридесет фунта по-малко от онова подгизнало нещо, с което беше прекосил езерото в деня на идването им в стопанството.

Настъпи септември. Рано сутринта Куонаб отиде сам при езерото. Там седна на върха на един хълм, обърнат към изгрева, и запя песента на новата зора, като удряше не тамтам — той нямаше тамтам, — а пръчка в пръчка. А когато изгревът заля земята, пак запя песента на ловеца:

„Татко, насочи стъпките ни,

заведи ни на добро ловище.“

След това затанцува под звуците на песента с лице, обърнато към небето, със затворени очи, а краката му почти не се вдигаха, но се движеха ритмично. Така направи три обиколки под звуците на песента си за трите слънчеви кръга, свещения брой. Лицето му светеше и никой не би могъл да го види тогава, без да разбере, че това е истинско преклонение от все сърце пред един истински бог, който е във всичко, сътворено от него.