Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (23)

Бобровият яз

До обедната почивка те се бяха отдалечили на десетина мили от хижата си и бяха направили петнадесет примки за белки, понеже придобиха ловкост и за направата на всяка следваща примка им трябваше по-малко време.

Следобеда продължиха, но рекичката се беше превърнала в жалка вада и те се бяха качили до висока, равна, доста блатиста местност. Както вървяха по течението на намаляващото поточе и все търсеха следи от зверове с ценни кожи, те непрекъснато прекосяваха водата. Най-после Куонаб спря, загледа се и посочи ручейчето, което вече не беше бистро, а размътено. Очите му блестяха, когато посочи с глава нагоре по течението и промълви тайнствената дума „бобър“.

Те прегазиха стотина крачки на запад през блато, гъсто обрасло с елши, и стигнаха най-после при вир с неправилна форма, проснал се сред върбалак и губещ се в блатисти гъстаци. Като продължиха по течението, те скоро излязоха при бобров яз — дълга извита стена от върбови клони и пръст, през която преливаха десетина поточета, съединяваха отново водите си под нея и образуваха ручея, по който бяха вървели.

Червенокрили дроздове се носеха на ята около вира. Виждаха се много патици, а на изсъхнало дърво, загинало от завирената вода, беше кацнала голяма синя чапла. Множество по-дребни твари се движеха или прелитаха по това оживено място, а далеч навътре към средата на вира се издигаше подобна на кубе купчина от съчки — жилище на бобри. По-нататък откриха още три. Не се виждаше никакъв бобър, но прясно прегризаните пръчки, плаващите клони с обелена кора и дългият, здрав, добре поддържан яз бяха достатъчни да подскажат на опитното око, че това бяха неоспорвани владения на голяма колония бобри.

В ония дни една от най-ценните беше кожата на бобъра. Това животинче се лови много лесно, та като откриха вира, все едно че бяха намерили торба злато. Двамата заобиколиха несигурните му брегове и Куонаб посочи много боброви пристани: те приличаха на малки докове, изградени от кал и камъни, с дълбоки дупки край тях, които водеха към водата. Тук-там на брега имаше куполообразни мравуняци с водещи към тях пътечки от вира, които показваха, както каза индианецът, че бобрите идваха тук в слънчеви дни да се излягат по мравуняците и оставяха пълчищата мравки да пъплят по тях и да ги пощят. На висок нос, врязващ се в неподвижната вода, намериха малка пита от кал с много силна миризма; това, както каза индианецът, беше „кастор каш“ — знакът, който между бобрите служи на същите цели, както белязаното дърво между мечките.

При все че вирът изглеждаше малък, трябваше да изминат четвърт миля, преди да стигнат горния край, и тук намериха друг яз и вир. Беше на малко по-високо равнище и в него имаше само едно боброво жилище. След това намериха други десетина вира на десет последователни стъпала. Жилища имаше само в първото и второто, но всичките явно представляваха части от процъфтяващата колония, защото навсякъде се виждаха прясно повалени дървета.

— Ъф, хубаво; може да хванем петдесет бобъра — каза индианецът и двамата разбраха, че са стигнали в Обетованата земя.

Ролф с удоволствие щеше да остане до вечерта да изследва вира и да си опита късмета да убие бобър, когато здрачът ги накара да го напуснат, но Куонаб рече:

— Само двайсет примки; трябваше да имаме сто и петдесет.

Тогава те отидоха при чудесен клон на сухо място, западно от вировете, белязаха едно голямо дърво, оставиха там примка и потърсиха най-лесния път да се прехвърлят през скалистите хълмове на изток с надеждата да стигнат друг поток, който да слиза към тяхното езеро.