Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (66)

Урок по дебнене

— Участвувал ли си някога в бой, Куонаб?

— Ъф! В революцията^[1], бях разузнавач на генерал Гейтс.

— Ако съдим по хорските приказки, не е изключено да ни повикат, преди да изтече една година. Какво ще правиш?

— Ще се бия.

— Като войник?

— Не! Като разузнавач.

— Може да не ни искат.

— Разузнавачи винаги трябват — отговори индианецът.

— Струва ми се, че аз би трябвало да започна да се обучавам.

— Ти се обучаваш.

— Как така?

— Разузнавачът е всичко, каквото е една армия, но всичкото в един човек. И той няма нужда да върви в крак.

— Разбирам, разбирам — рече Ролф и си даде сметка, че разузнавачът е само един обучен ловец, принуден от войната да издебва враговете на отечеството си вместо горските зверове.

— Виждаш ли ей тоя там? — попита индианецът и посочи рогач, който търсеше червени боровинки на откритата поляна отвъд реката, където тя водеше началото си от езерото. — Сега ще ти покажа какво е разузнаване. — Той хвърли поглед към пушека от огъня, видя, че вятърът отговаря на плана му, и добави: — Виж! Вземам лъка си. Няма прикритие и пак ще се доближа и ще ударя тоя елен.

Тогава започна нещо, което беше ново за Ролф и което показваше, че индианецът бе наистина постигнал най-голямо съвършенство в горския лов. Той взе лъка си и три хубави стрели, върза една връв около челото и втикна в нея разни клончета и лози, тъй че главата му заприлича на обрасла с треви чучка. След това излезе през вратата на хижата и закрит от последните храсти по края на гората, стигна до откритата равнина. На двеста крачки от него еленът душеше между тревите и от време на време вдигаше великолепната си глава и подобната на колона шия, за да се огледа. Нямаше никакво прикритие, освен стелещи се треви. Ролф подозираше, че индианецът ще подмами рогача с някое изсвирване или някакъв зов, защото дебелият врат показваше, че еленът беше войнствено настроен.

Индианецът лежеше, проснал се по гърди. Коленете и лактите му като че ли бяха добили сръчността на стоножка; главата беше просто куп растителност. Той пропълзя безшумно двадесет и пет крачки и стигна до открития, полегат бряг и широката четиридесет крачки река, покрита с равен блестящ лед, всичко право пред очите на елена; как ли щеше да измине това разстояние?

Белоопашатият елен се отличава с една особеност, на която разчиташе индианецът: когато наведе главата си да пасе, дори да не е скрита, еленът не вижда отдалечени предмети; преди да си вдигне главата, той вдига или помръдва опашката си. Куонаб знаеше, че стига да не изпусне от погледа си опашката, може да се запази да не го види главата. С една дума, само зле пресметнато движение или някой полъх на вятъра може да го издаде.

Откритият лед беше, разбира се, тежко изпитание и ловецът можеше да не сполучи, ако дългата му фигура не изглеждаше като едно от дърветата, които лежаха полупотопени и замръзнали в потока.

Като наблюдаваше неотстъпно неспокойните глава и опашка, той нагаждаше приближаването си, напрягаше сили и се движеше бързо, когато главата беше наведена, но предупреден от трепването на опашката, тозчас се превръщаше в дърво и не помръдваше нито един мускул. Прекосеше ли веднъж леда, опасността да бъде видян намаляваше, но да бъде подушен порастваше, защото еленът се движеше насам-натам, и Куонаб наблюдаваше пушека от хижата, за да се съобразява с посоката на вятъра. Така той се доближи на петдесетина крачки, а еленът продължаваше да души пред себе си, лакомо да хрупа малкото боровинки, които намираше над замръзналия мъх, и се придвижваше към малко по-високо прикритие. Тревата беше сега висока близо две педи и Куонаб се движеше малко по-бързо. Рогачът намери място с повече боровинки под една чучка и се отпусна на колене, за да ги опасе, а Куонаб се възползува от случая и напредна с десет крачки, преди опашката да го предупреди. След като беше спрял толкова дълго да се храни, еленът се огледа особено продължително и се запъти към гората, поради което индианецът загуби всичко, което беше спечелил. Но погледът на лакомника падна върху един червенеещ кичур, сетне върху друг; така еленът направи завой, докато се породи опасност Куонаб да бъде издаден от вятъра; после той наведе глава и Куонаб отпълзя десетина крачки назад, за да остане срещу вятъра. Веднъж еленът вдигна муцуна и подуши с раздути ноздри сякаш старият му приятел му беше изпратил предупреждение. Но скоро като че ли се успокои, защото наоколо не се виждаше враг, и пак затърси насам-натам, забил нос в земята, а Куонаб пак напредна с десетте загубени крачки. Мъжкарят отиваше сега към по-високото прикритие и пак съблазнителен кичур боровинки под нисък гъст храст го накара да коленичи, за да може по-лесно да го стигне. Куонаб се плъзна бързо напред, дойде до необходимата граница от двадесет и пет крачки, вдигна се на едно коляно, силно опъна кедровия лък. Ролф видя как еленът се метна нагоре във въздуха, после се втурна с големи високи скокове към гората; заля го вълна на разочарование, но Куонаб се изправи с вдигната дясна ръка и се провикна:

— Хо… хо!

Той знаеше, че тия скокове бяха неестествено високи и преди гората да го погълне, еленът падна… вдигна се… и отново падна, за да не се вдигне вече. Стрелата беше пронизала сърцето му.

Тогава Ролф се втурна напред с пламнали очи и преливащ от гордост, за да потупа приятеля си по гърба, и възкликна:

— Никога не съм смятал, че е възможно такова нещо; най-големият ловен подвиг, който съм виждал; ти си цяло чудо!

На тия думи индианецът тихо отговори с усмивка:

— Хо! Че аз тъй хванах единайсет британски часовои през войната. Дадоха ми медал с лика на Вашингтон.

— Така ли! Че как никога не съм чул за това? Къде е той?

Лицето на индианеца помрачня:

— Хвърлих го подир кораба, който отвлече моята Гамоуини.