Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (17)

С кану нагоре по Хъдзън

Има само един вид хора, които не мога да преценя какво представляват; това са хората, които мълчат и не казват нищо.

Из мъдростите на Сай Силван

Един заселник на име Хълет имаше плоскодънка, която всички съседи вземаха на заем, когато станеше нужда да прекарат някой впряг оттатък езерото. В деня на заминаването конете и фургонът на холандеца, ладията и хората се качиха сутринта на плоскодънката, Скукъм зае полагащото му се място на носа и всичко беше готово за „сбогом“. На Ролф му се виждаше трудно да изговори тая дума. Добрата майка-холандка беше спечелила сърцето му, а децата му бяха станали като братя и сестри.

— Ела пак, момче, ела да ни видиш скоро.

Тя го целуна, той целуна Анет и трите по-малки Ван Тръмпъровци. Те се качиха на плоскодънката и се заловиха за прътите, докато стигнаха в по-дълбоки води. Тогава хванаха греблата. Излезлият източен вятър им даде възможност да използуват чергилото на фургона, което опънаха като платно, и след два часа плоскодънката благополучно пристана на западната страна, където имаше дюкян и започваше коларският път към реката Скрун.

Когато се приближиха до вратата, видяха някакъв човек с вид на нехранимайко, облегнал се на стената с ръце в джобове. Помътените му очи измериха новодошлите с презрителна враждебност в погледа. Когато минаваха край него, той плюна сдъвкан тютюн върху кучето и пред краката на хората.

Старият Уорън, собственикът на дюкяна, не изпитваше особени симпатии към индианците, но беше много добър приятел на Хендрик и много държеше на търговията с кожи, тъй че новите ловци бяха приети любезно. Дойде време за уреждане на сметките. Пшенично и овесено брашно, свинско месо, картофи, чай, тютюн, захар, сол, барут, куршуми, сачми, дрехи, влакно за въдици, дебел свредел, пирони, ножове, шила, игли, пили, още една брадва, няколко тенекиени чинии и тиган бяха избрани и писани на сметката на Хендрик.

— Ако бях на ваше място, бих взел една рамка за прозорци. Ще ви дойде много добре при студено време.

Търговецът ги заведе в една барака, където имаше куп готови прозоречни рамки с по шест стъкла. Така и това неудобно за носене нещо бе добавено към техния товар.

— Не мога ли да ви продам една чудесна пушка? — И Уорън сложи на тезгяха нова малокалибърна пушка от най-нов образец. — Само двадесет и пет долара. — Ролф поклати глава. — Една част в брой, а останалото ще ми дадете в кожи идущата пролет.

Това беше голямо изкушение за Ролф, обаче той от ранна възраст изпитваше ужас от дългове. И твърдо заяви:

— Не!

Но сетне много пъти съжаляваше за това! Оставащата малка разлика в сметките уредиха в брой.

Когато подреждаха и избираха, отвън се чу страхотно изквичаване и след миг Скукъм пристигна куцешком, заскимтял, сякаш беше на умиране. Куонаб веднага изскочи навън.

— Ти ли ритна кучето ми?

Изражението на разтакаващия се негодник се промени, когато погледна индианеца в лицето.

— Не! Не съм го пипал. То се надяна ей на онова гребло.

Това бе явна лъжа, но беше по-разумно да я приеме и Куонаб отново влезе вътре.

После непознатият грубиянин застана на вратата и изръмжа:

— Слушай, Уорън! Няма ли да ми дадеш тая пушка? Мисля, че моята дума не струва по-малко от думата на всички други.

— Не — рече Уорън, — казах ти, не!

— Дано да пукнеш тогава и няма да видиш от мен и за счупена пара кожа от тия, дето съм струпал лани.

— Нито искам да видя — беше отговорът; — аз вече знам колко струва твоята дума.

Непознатият се измъкна навън.

— Кой е той? — попита Хендрик.

— Зная само, че името му е Джак Хоуг; пада малко нещо ловец и много нещо нехранимайко: замъкна ме миналата година. Не е от тия места. Казват, че бил от западния склон на планината.

Те узнаха от Уорън много нови подробности за предстоящия им път и преди всичко важното указание, че устието на реката Джисъп се познавало по орлово гнездо на изсъхнал бор.

— До това място се придържайте в главното течение и не забравяйте, че идущата пролет ще купя от вас кожите.

Пътуването по Петмилевата пътека беше бавна работа. Изминаването на това разстояние им отне повече от два часа, но късно през деня стигнаха до реката Скрун. Тук холандецът каза:

— Сбогом. Елате пак някой път.

Скукъм изръмжа на фермера за сетен път и Ролф и Куонаб останаха сами в пустошта.

Слънцето беше залязло, затова те се заловиха да си приготвят стан за през нощта. Умният пътник винаги приготвя легло и подслон, докато е още светло, ако има възможност. Докато Ролф палеше огън и закачваше котлето, Куонаб избра равно сухо място между две дървета и го настла със смърчови вейки, за да направи леглата, а най-накрая направи висока палатка, като метна брезента от шатъра през прът, сложен между дърветата. Краищата на брезента затиснаха със зелени дървета, отсечени на бърза ръка за тая цел, и сега бяха защитени от лошо време.

Чай, картофи и пържено свинско, кленов сироп и сухари — това беше вечерята им, след което дойде време за пушене. Куонаб взе върбово клонче, което беше прибрал през деня, и започна да го дялка към единия край, като оставяше накъдрените стърготини на пръчката. Когато те се събраха в рехава топка, подържа ги над огъня, докато се препекоха и станаха кафяви, след това ги стри между дланите си с малко тютюн, напълни лулата и скоро бе обгърнат от аромата на тоя горски пушек, наричан от мнозина, които не знаят откъде и как идва, „индианска миризма“. Ролф не пушеше. Беше обещал на майка си, че не ще пропуши, докато не стане мъж, а нещо будеше спомена за нея с непреодолима сила: това бяха леглата, които бяха направили от благоуханни балсамови вейки. „Чо-ко-тунг“, или „мехуресто дърво“, както го наричаше Куонаб. Майка му имаше малка възглавничка на кушетката, донесена от север — възглавничка от „северен смърч“, както я наричаха, понеже беше напълнена с игли от смърч, какъвто не растеше в Кънетикът. Като малко дете Ролф беше пъхал безброй пъти топчестото си носле в тая торбичка, за да вдъхне идващия от нея чудесен аромат, и така той беше станал свещена миризма на всичко, което му е било скъпо в детството, и никога не загуби въздействието си върху му. Миризмата никога не загубва въздействието си. О, всемогъщо ухание, което нахлува през ноздрите и може да стигне и да трогне душата! О, царице на спомените, които са господар на душата! Колко много трябва да се пазим да не позволим на греховна мисъл да се свърже с някоя често срещаща се, обичана от нас миризма! Щастливи са наистина ония, които намират някой десетократно чист и непорочен аромат като тоя на смърча и дъхът му става господар на техните настроения и чрез мислите, които събужда, упражнява цялата си сила да облагородява, изпълнен със сладост и спокойно щастие. Така действуваше на Ролф вълшебното дърво.

Балсамовата ела беше свещеното дърво на спомените му. Уханието й никога не му изневеряваше и той спа тая нощ, заобиколен от въздействието му.

Тръгването сутринта не беше лесна работа. В тоя първи ден трябваше да се подредят толкова много неща. Товарът да се раздели на две, да се разпределят по нов начин вещите в ладията или да се сложи един или друг вързоп по-нависоко, в случай че лодката протече. Тежките предмети, като брадви и тенджери, трябваше да се вържат за ладията или за вързопи, които ще плувнат, ако те се преобърнат. Самото кану трябваше да се насмоли на едно-две места, но те потеглиха след три часа и започнаха плаването си надолу по Скрун. Това бе първото пътуване на Ролф по вода. Наистина беше се опитвал да кара лодка по Пайпстейвското езеро, но то е било само преминаване от бряг до бряг. Това беше истинско пътешествие. Той не можеше да се начуди колко чувствителна е крехката им съдинка, колко лесно се уравновесява, колко бързо се подчинява на всяко движение на веслото, как сякаш сама се отбива от скалите и колко неприятно се извиват нагоре ребрата, когато дъното застърже по някое дърво. Това бе нов свят за него. Куонаб го учеше никога да не се качва в ладията, докато не е плувнала; никога да не се изправя и да не се движи в нея, без да се хване за борда; никога да не прави резки движения; Ролф разбра също, че е по-лесно да гребеш, когато имаш под себе си шест стъпки вода, отколкото когато тя е само една педя.

За един час изминаха пет мили и навлязоха в Хъдзън. Тука трябваше да се напънат истински, да гребат срещу течението. Не след дълго стигнаха до плитко място, където имаше толкова малко вода, че лодката едва можеше да плава. Те скочиха във водата и заджапаха по реката, като от време на време отместваха по някой камък, докато дойдоха до дълбоки води в горния край и пак заработиха весело с греблата. Скоро се видяха пред непроходим бързей и Ролф за първи път вкуси сладостта на истинско премъкване на товара на гръб. Щом видя буйни води напред, Куонаб започна да наблюдава брега, защото първият въпрос беше „Къде да пристанем?“, а следващият: „Докъде ще носим?“ Няма бързеи по главните реки в умерения пояс на Америка, които не са били заобикаляни по суша горе-долу от векове. Никой лодкар не пренася лодката, без да пресметне най-грижливо кога, къде и как да пристане. Следователно изборът на мястото е резултат на грижливо обмисляне. Той не може да не остави някакъв белег на това място, колкото нищожен и да е той, а следващият търси тоя белег, за да си спести време и труд.

— Ъф! — беше единственият звук, който Ролф чу да се изтръгне от другаря му, и ладията се насочи към плосък камък във вира под бързеите. След като слязоха на брега, те намериха следи от стар огън. Наближаваше вече пладне, затова Ролф сготви обяда, докато Куонаб нагърби лек вързоп и тръгна напред да проучи пътеката. Тя не личеше ясно. Явно не е била използувана една-две години, но в тая работа има известни ръководни правила. Пътеката не се отдалечава от водата, освен пред някое голямо естествено препятствие и обикновено е най-лесният път, който може да се види. Куонаб през цялото време поглеждаше реката, защото плавателни води бяха най-важното нещо, и след стотина крачки пак се озова на речния бряг на добро място за приставане над бързеите.

След като се нахраниха и индианецът изпуши своята лула, те се заловиха за работа. На няколко пъти двамата пренесоха всичките си вещи, сетне пренесоха лодката и я вързаха край брега.

Шом наместиха товара, продължиха нататък, но подир половин час, след като минаха пак през плитко място, видяха нов бързей, не стръмен, но твърде маловоден за ладията, дори ако двамата слезеха да газят. Тук Куонаб направи това, което французите наричат demi-charge. Занесе половината товар на брега. Тогава двамата нагазиха, хванаха лодката за двата края, премъкнаха я през бързея и я натовариха отново в горния му край. Като погребаха малко напред, стигнаха до място с много бързи, две-три стъпки дълбоки води, които течаха между бреговете, гъсто обрасли с елши. Индианецът слезе на брега, отсече два леки, здрави пръта и като застанаха единият на носа, другият на кърмата, изминаха стъпка по стъпка буйното течение, докато стигнаха благополучно над него.

Наложи им се да предвижват своето кану и по още един начин. Стигнаха до голямо протежение гладко, дълбоко и много бързо течение — почти бързей, едно от тия места, които са истинско удоволствие, когато плаваш надолу по реката. То се различаваше от предишното по това, че бреговете му не бяха скрити от елши, а бяха голи и каменисти. Тоя път Куонаб извади от бойната си торба дълго яко въже. Единият край върза не за носа, а за предната част на ладията, а другия — за ремък от еленска кожа, който стегна през гърдите си. Сетне Ролф остана на кърмата да управлява, а индианецът задърпа по брега, докато ладията не беше „премъкната“ благополучно нагоре през „буйните води“.

Така те си проправяха път нагоре по трудната река ден след ден и понякога изминаваха само по пет мили за дванадесет часа тежко пътуване. Бързеи, плитчини, пренасяне по суша, буйни води се срещаха безброй и преди още да изминат петдесетте мили до устието на реката на Джисъп, много добре разбраха защо тоя край се посещаваше толкова малко.

Пътуването направи Ролф изпечен лодкар и когато вечерта на петия ден видяха огромно орлово гнездо върху изсъхнал бор, който се издигаше на брега на дълго блато, двамата с радост почувствуваха, че са стигнали на собствена своя земя.