Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (73)

Ролф поставя рекорд

Дванадесет мили бяха отминати, когато се показа първият студен проблясък на зората и светнал през пътеката пред него, се ширна могъщ неспирен поток. Воден сега от познатите очертания на върха Гудинау, той се насочи към него, към царственото течение на Хъдзън. Там, на закътано място го чакаше неговият сал с гребло и прът и той се отблъсна от брега с цялата сила на младите си мишци. Подхвърляни и накланяни от устрема на пролетните води, салът и смелият му кормчия много пъти се обърнаха и няколко пъти се завъртяха, но дългият прът почти навсякъде намираше дъното и не се минаха и десет минути, когато пътникът скочи на брега, върза сала и пое напред бегом, ходом, пак бегом.

През височините Вандерхакър, през горите на Бориъс. Туп, туп, пляс, туп, туп, измъчен и мокър, но як и неудържим, туп, туп, туп, туп. Яребици изхвърчаха изпод краката му, сивите елени пръхтяха, пантерата бягаше настрана. Туп, туп, троп, троп и хребетът Уошбърн засиня срещу фона на изгряващото слънце. Туп, туп, се спусна той по полегатия, равен, дълъг цяла миля склон и когато богът на деня озари горния ръб на планината, Ролф беше вече до кафявите води на Тахауъс и беше изминал осемнадесет мили.

До реката спря да се напие. Един мъжки глухар в ярка пролетна премяна предизвикателно се переше на паднало дърво. Ролф вдигна пистолета, гръмна и окачи обезглавената птица на един клон, докато накладе огън: овесена питка, глухарят и речна вода бяха неговата закуска. Вътрешният му подтик беше да тръгне веднага пак. Разумът подсказваше: „Не бързай“. Той почака петнадесетина минути. И тогава тръгна отново, в началото бавно, след малко ускори хода си. Подир половин час вече вървеше с бърза широка крачка, а след един час тичаше с равномерното „троп, троп“, което се забавяше само по височините и в блатата. След още един час беше на хребета Уошбърн и далеч на изток видя езерото Скрун, което дава началото на реката Скрун, и както крачеше нататък в изблик на сила, сърцето му преливаше от радост. И пак сив вълк запрепуска по дирята му, но куриерът се засмя без помен от страх. Като че ли познаваше тоя звяр по-добре сега, познаваше го като брат, понеже той не издаваше никакъв враждебен звук и сякаш само потичкваше и потичкваше заради удоволствието да тича заедно с куриера, както някоя лястовичка или антилопа се носят наред с хвърчащ влак. Цял час или повече тича вълкът наравно с него, сетне го остави, сякаш приятната разходка бе свършила, а Ролф продължи напред и все напред.

Пролетното слънце се издигна нависоко, денят стана топъл по пладне. Реката Скрун тъкмо до езерото бе на пътя му и той спря да си почине. Тук с последната си овесена питка и малко чай се нахрани за последен път. Беше изминал тридесет и осем мили, откакто бе станал. Дрехите му бяха изпокъсани, мокасините — съдрани, но краката бяха яки, намерението — непреклонно. Само двадесет и две мили още и дългът му щеше да бъде изпълнен, почестите — спечелени. Какво трябваше да направи? Да тръгне веднага пак? Не, беше решил да си почине един час. Той напали хубав огън край малък вир и като си направи гъба от много еленски мъх, хубавичко се разтърка. Извади иглата, която винаги държеше под ръка, и сложи в ред мокасините; изсуши дрехите си и полежа на гръб, докато часът почти изтече. Тогава се стегна за последния преход. Беше уморен наистина, но съвсем не изтощен и желязната воля, която беше ставала все по-силна от година на година, му даваше несломимата си поддръжка.

Той пое напред бавно, скоро след това с широка крачка, а най-после с прочутия тежък тръс на разузнавачите. Небето най-сетне бе почерняло от облаци и яростният, виещ източен вятър докара дъжд. Ръмежът замрежваше пътя пред него. След това отгоре му се изсипа пролетен порой и го измокри до кости, но пощата, която носеше, беше добре запазена и той тичаше и тичаше напред. Сетне големите, дълбоки блата, обрасли с елша, препречиха пътя му, но воден само от компаса, Ролф навлезе в тях и продължи все на изток. В най-гъстата част напредваше едва по миля на час, но не се спираше: мокър и с подбити крака, потен и изпокъсан, упорито вървеше напред. До три часа беше изминал само някакви си седем мили. След това стигна равното и рядката гора на Тъндърболт и ходът му премина в тичане: туп, туп, туп с шест мили в час, защото му оставаха само петнадесет мили. Стегнат, с висок дух, носач на добри вести, той не се спираше, не се забавяше, а само вървеше напред и напред.

Троп, троп, троп, троп — без край, неуморно, час подир час. В пет беше на Тъндър Крийк, само на осем мили от целта. Краката му бяха уморени, петите подбити, капнал бе до кости, но сърцето му бе изпълнено с радост.

„Новини за сражение, новини за победа“ носеше той и тая мисъл му даваше сили. След като мина още пет мили, местността пред него бе вече позната и пълна с добри пътища, но куриерът беше тъй уморен! Той крачеше, не можеше вече да тича, слънцето клонеше ниско на запад, краката му кървяха, умът и краката му бяха изтощени, но той крачеше и крачеше напред. Отминаваше жилища и не им обръщаше никакво внимание.

„Влез да си починеш“ — извика някой, който видя в него само един уморен пътник. Ролф поклати глава, но не отвърна нито дума и продължи напред. Една миля… само една къса миля, — той трябва да издържи. Страхуваше се, че ако седне, не ще може да стане. Най-после видя пред себе си форта. Тогава, събрал всичките си сили, премина в тръс, немощен, тъй немощен, че ако паднеше, надали би могъл да се изправи, и бавен, но по-бърз от обикновения ход. И тъй, когато червеното слънце залезе, Ролф мина през портата. Нямаше право да съобщи новините никому, освен на генерала, но те ги прочетоха в очите му. Стражите радостно се развикаха. Все още потичкващ, макар и със залитане, Ролф бе удържал на думата си, беше изминал пътя, беше донесъл новините и беше стигнал благополучно целта си.