Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (25)

Пързалката на видрите

Беше вече късно и ловците останаха да нощуват във високата хладна гора. Скукъм скимтеше насън толкова силно, че един-два пъти ги събуди. Призори чуха вълчи вой и странно приличащия на него крясък на ушата сова. И наистина няма почти никаква разлика между отривистото начало във воя на вълчица и проточения крясък на совата. Както се ослушваше, полубуден, Ролф чу пърпорене на крила, което спря над главата му, а след това познато клокане. Той седна и видя Скукъм печално да вдига обезформената си глава и да се заглежда в редица черногръди тетреви на един клон горе, но нещастното кученце се чувствуваше твърде зле, за да прояви по-деен интерес. Не бяха лещарки, но сродни с тях птици, нови за Ролф. Докато разглеждаше накацалите гостенки, момчето забеляза Куонаб тихичко да става, да отива до най-близката върба и да отрязва дълга тънка пръчка, не по-малка от дванадесет стъпки. На върха й той направи къс клуп от връв. След това предпазливо се изправи под наблюдаващите го тетреви, глухари, и като посегна нагоре, надяна клупа на врата на първия. С рязко дръпване стегна клупа и смъкна глухаря от дървото, а другарите му само заклопаха от учудване, но не се опитаха да избягат.

Рядък силен удар прекрати мъките на пленника. Пръчката се протегна отново и втори, пак най-ниския глухар бе дръпнат долу и това се повтори, докато не бяха хванати три. Едва тогава другите проумяха, че имат много страшни съседи, и отлетяха.

Ролф се надигна от изумление. Куонаб хвърли трите птици край огъня и се залови да приготвя закуска.

— Тия кокошки са глупави — обясни той. — Тях можеш да ги ловиш по тоя начин, разбира се, ако имаш куче да ти помага, но лещарката не е толкова глупава.

Ролф изкорми птиците и както винаги хвърли червата на Скукъм. Нещастното псе! То представляваше наистина печална гледка. Погледна тъжно с изблещените си очи, безсилно размърда подутите си челюсти, но не докосна храната, върху която щеше да се нахвърли преди. Не ядеше, понеже не можеше да си отвори устата.

В стана ловците направиха тежък дървен капан и продължиха работата си, като бележеха дървета и слагаха примки, докато една миля по-нататък стигнаха до широко блато, обрасло с лиственици. Като го заобиколиха, намериха изтичащо от него ручейче, което ги доведе до спускаща се на изток падина. Навсякъде имаше следи от дивеч, но те бяха напълно изненадани от гледката, която се разкри пред тях, когато предпазливо навлязоха през гъсталака във високи широколистни подрасти. Един елен се вдигна от тревата и любопитно се втренчи в тях; после още един и още един, докато можеха да видят десетина. Вляво имаше още, а забележимо движение подсказваше, че има и други вдясно. Сетне белите им опашчици се вирнаха нагоре и всички с леки скокове се понесоха по склона, който се издигаше на север. Може да имаха пред очите си двадесет или тридесет елена, но общото впечатление от мяркащите се бели опашки беше, че гората е пълна с елени. Сякаш ги имаше там със стотици и радостта да видят толкова много прекрасни живи същества се подсилваше у ловците от съзнанието, че това е тяхно собствено ловище. Бяха наистина стигнали в земята на изобилието.

Поточето ставаше по-голямо със слизането им надолу; много извори и някои доста големи ручеи се вливаха в него. Ловците намериха няколко стари следи от бобри, но нови нямаше. Те оставяха примки на всяка четвърт миля или по-малко.

Потокът започна да се спуска по-бързо, докато навлезе в дълга тясна долина със стръмни глинести склонове и много вирове. Тук непрекъснато виждаха следи и белези от видри, а когато безшумно минаха един завой, който разкри ново протежение от потока, чуха силен плясък, после още и още.

Първата мисъл на ловците беше да вържат Скукъм, но един поглед им показа, че то не беше необходимо. Те тихичко оставиха товара си, а болното куче кротко легна до него. Тогава запълзяха напред с ловджийска предпазливост под прикритието на източен ветрец. Първата им мисъл беше за бобри, но не бяха видели наскоро знак, нито имаше нещо, което да прилича на бобров вир. Отмерените „пляс, пляс, пляс“ не бяха далеч напред. Можеше да е някоя мечка, която лови риба, или… това беше твърде неприятно, — някой човек, който изгребва вода от кану. А бавното „пляс, пляс“ продължаваше на пресекулки, не много равномерно.

Сега като че ли беше само на трийсетина крачки напред, и то в потока.

С най-голяма предпазливост те допълзяха до ръба на глинестия бряг и насреща си видяха гледка, рядко виждана от човек. Там имаше шест видри; две явно възрастни, и четири, изглежда малките на тая двойка, се бяха увлекли в безкрайно весела и човешка игра — да се пързалят надолу по стръмна глинеста пързалка и да се цамбуркат в дълбокия вир под нея.

„Пльок!“ — цопна най-голямата, вероятно бащата, изчезна във водата, появи се отново на края, измъкна се и се качи по гладкия склон до върха на високия двадесет стъпки бряг. „Пляс, пляс, пляс“ — цопнаха три от малките; „пляс, пляс“ — почти едновременно се хвърлиха майката и четвъртото малко.

„Хързул!“ — пусна се пак мъжката видра и мократа й кожа навлажняваше и търкаше дългия глинен улей и го правеше все по-гладък и по-хлъзгав.

„Пляс, пльок, пляс… пляс, пльок, пляс“ — весело се пускаше семейството видри, изтичваше пак нагоре по брега, сякаш всяка се мъчеше да се качи първа и да се плъзне по улея по-често от другите.

Игривостта и грацията, очевидното добро настроение, неподправената веселба във всичко това бяха неотразимо забавни. Ловците се любуваха с удоволствие, което показваше колко близки са един на друг естественикът и ловецът. Разбира се, през ума им минаваха алчни помисли, свързани с тия лъскави кожи, но септември още не беше минал и кожите на видрите не бяха качествени.

„Хързул, пльок, пляс!“ — продължаваше безгрижното семейство с явно ненаситна наслада и веселие. Пързалката ставаше все по-хлъзгава, а видрите като че ли бяха неуморими. Но изведнъж се чу силно, макар и малко приглушено изджавкване и Скукъм, забравил всякаква предпазливост, с един скок се намери на брега, за да вземе участие в цялата работа.

С редица резки, птичи писукания старите видри предупредиха малките си. „Пляс, пляс, пляс“ — всичките се хвърлиха във вира, но се появиха веднага, плувайки с глави над водата, защото бяха само леко разтревожени. Това беше твърде много за Куонаб: той вдигна кремъклийката си; „Щрак! Прас!“ — изгърмя тя, насочена към старата мъжка видра, но животното се гмурна, щом чу щракването, и се отърва. Ловците се втурнаха надолу по брега, последвани от Скукъм, за да нападнат видрите във вира, понеже беше малък и плитък и освен ако имаше някоя дупка, която водеше от него, видрите бяха като в капан.

Но животните разбраха безизходното си положение. И шестте изскочиха от вира и хукнаха по откритата камениста рекичка. Старите надаваха високи писъци, които звучаха като вопли. Те се плъзгаха под паднали дървета и клони, провираха се под коренища и през плитчини, преследвани от ловците, и двамата въоръжени с тояги, и от Скукъм, на когото изобщо липсваше всякакво оръжие.

Видрите като че ли знаеха къде отиват и изпревариха всички, освен кучето. Забравил за собственото си състояние, Скукъм беше почти настигнал една от малките видри, когато майката се завъртя и със съскане и ръмжене се нахвърли отгоре му. Скукъм има късмет да се отърве само с едно леко захапване, защото видрата е опасен противник. Но нещастното куче побягна с вой обратно при двата вързопа, които изобщо не е трябвало да напуска.

Ловците видяха пред себе си едно протежение от рядка гора, през която Куонаб можеше да изтича напред и да пресрещне видрите, които продължаваха да бягат по леглото на реката, преследвани от Ролф, който напразно се мъчеше да ги удари с тоягата си. След няколко секунди семейството стигна при Куонаб и човек би казал, че е попаднало в капан, но няма по-отчаян нападател от видра, когато защищава малките си. Без да се уплашат, двете стари видри едновременно се нахвърлиха върху индианеца. Изненадан донемай-къде, той не улучи с тоягата си и отскочи на страна, за да избегне челюстите им. Семейството се втурна край него и подгонвано от непрекъснатите писъци на майката, се мушна под купища повалени дървета, а оттам в обрасло с върби блато, което се разширяваше в изоставен бобров вир, и се загуби в безмълвната пустош.