Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (26)

Връщане в хижата

В другия край на дългото блато реката извираше отново, сега много по-голяма, и ловците продължиха работата си. Когато се свечери, бяха направили едно на друго петдесет капана и пак се спряха да нощуват под открито небе.

На другия ден Скукъм беше толкова зле, че те започнаха да се тревожат за живота му. Не беше ял нищо след злощастната схватка. Можеше да пие по малко, та Ролф свари една тенджера супа и когато тя поизстина, нещастното псе успя да преглътне малко от течността след половин час търпеливи усилия.

Сега те бяха на път към дома. От върха на един хълм видяха отдалеч езерото си, макар и да беше най-малко на пет мили. Те заслизаха надолу по потока, като продължаваха да слагат капани на подходящи места и да се натъкват на следи от дивеч по калните места. Рекичката навлезе най-сетне в доста широко поле, обрасло с широколистна гора. Тук в нея се вливаше друго поточе, идващо от юг, и двете заедно образуваха малка рекичка. Оттам нататък като че ли се озоваха в царството на дивеча. Следи от елени се виждаха навсякъде по земята и те вдигаха по някой елен на всеки няколко минути. Сенчестата дъбова гора бе заградена и прошарена с блата, обрасли с кедър — любими места на елените зиме, — и след като извървяха две мили, индианецът каза:

— Хубаво! Сега знаем къде да идваме, когато ни дотрябва месо.

При един широк кален брод минаха край изумително много следи, повечето от елени, но имаше и няколко от пантера, рис, пекан, вълк, видра и норка.

След обяд стигнаха при езерото. Потокът, доста широк тук, се вливаше в него около четири мили южно от стана. Те оставиха капан близо до устието му и продължиха покрай брега, като правеха по един тежък дървен капан на всяка четвърт миля току над равнището на високите води.

Когато дойдоха до мястото, където Ролф бе убил първия си елен, свърнаха настрана да го видят. Сивите сойки бяха изкълвали доста от оставеното месо. Никакъв едър звяр не го беше докоснал, а въпреки това намериха наоколо дири и от вълци, и от лисици.

— Ъф — каза Куонаб, — подушват го и се приближават, но познават, че тук е идвал човек. Не са много гладни, затова се държат на разстояние. Тук е хубаво за капан.

Така направиха две примки с мършата на половин път между тях. След това — още един-два капана и стигнаха у дома си тъкмо когато се смрачи и заваля силен дъжд.

— Добре — каза Куонаб, — примките ни са готови. Ние свършихме цялата работа, която пръстите ни нямаше да могат да свършат, когато времето е много студено и земята е толкова твърда, че да не може да се забият в нея колове. Сега капаните може да поизветрят, докато ги обиколим пак и ги запънем. Но ни трябва още силно биле, ловджийска вълшебна настойка.

На другата сутрин Куонаб излезе с въдица и рибарско копие и скоро се върна с млада щука. Той я наряза на ситно и напълни с парчетата едно шише, запуши го и го закачи на топлата, слънчева стена на хижата.

— От това ще стане вълшебна настойка, която ще подлъже всяка мечка — рече той и остави слънцето да направи останалото.