Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (14)

Общинският съветник Хортън се появява при скалата

По Азамък лятото беше в разгара си. Песните на дрозда отиваха към своя край и множество млади червеношийки с шарени пера се събираха да дърдорят всяка вечер в най-гъстите кедри. На Пайпстейвското езеро се появиха едно-две люпила патета.

Ролф беше прекрасно свикнал с живота си във вигвама. Сега знаеше точно как да нагласи душника, та да изтегля всичкия пушек, независимо от посоката на вятъра. Научил беше белезите на залеза, които показват каква промяна във вятъра може да донесе нощта. Познаваше, без да отиде на брега, дали отливът е само леко спадане на водата без особени изгледи, или е силно понижение на водното равнище, което ще открие най-богатите находища на стриди. Свикналите му пръсти му подсказваха от пръв допир дали на заложената за през нощта въдица има костенурка или едра риба; а по звученето на тамтама познаваше, когато наближаваше буря.

Научен да не стои без работа, той беше направил много подобрения в стана, доста значителни, между които беше да събере и изгори всички отпадъци и смет, които привличаха пълчища от мухи. Беше се нагодил към живота в стана отчасти, като го беше променил да стане по-пригоден за него и вече не гледаше на престоя си там като на временна промяна. Нито знаеше, нито помисляше кога ще му дойде краят. Съзнаваше само, че животът му е така приятен, както никога преди. Ладията му беше отминала безброй бързеи и сега плаваше по гладки, спокойни води, но това беше бързият преход пред стръмния водопад. Затишие в тътена не означава края на войната, а подготовка на ново нападение. И, разбира се, то дойде оттам, откъдето най-малко можеше да се очаква.

Общинският старей Хортън се ползуваше с добро име сред жителите на градчето; беше разумен човек с добро положение и добро сърце. Той беше собственик на всичките гори по Азамък и така се падаше хазаин на индианеца, който живееше в земите на своите деди. И Ролф, и Куонаб бяха работили за Хортън и затова го познаваха добре и го обичаха заради добротата му.

Една сряда сутрин към края на юли Хортън, гладко обръснат и едър, се появи пред вигвама под скалата.

— Добро утро на двама ви! — След това, без да губи време, заговори за каквото беше дошъл. — Напоследък възникнаха много спорове и критики от страна на стареите, загдето се допуска бяло момче, син на родители християни, внук на свещенослужител, да напусне християните и християнската църква и да се събере да живее с езичник, да стане, тъй да се каже, направо варварин. Наистина аз не съм съгласен с тия, които, без да се замислят, са готови да нарекат безбожник такъв добър човек като Куонаб, за когото с положителност зная, че съобразно с ограничената си просветеност все пак се моли всеки ден по свой начин. Въпреки това стареите, съдиите, свещенослужителите, народът изобщо, а най-вече Мисионерското дружество са дълбоко загрижени по тоя въпрос. Те отправят обвинение дори и срещу самия мен и много рязко ме корят в липса на ревностност, загдето позволявам такава нечестива твърдина на сатаната да съществува в собствените ми владения и да давам подслон на човек, тъй да се каже, избягал от милостта божия. Затова не по собствена воля, а като пратеник на общинския съвет, събранието на стареите и Дружеството за разпространяване на вярата между езичниците трябва да ти съобщя, Ролф Китеринг, че понеже нямаш сродници и си непълнолетен, всъщност си под опеката на енорията и поради това беше наредено да станеш член от семейството на достопочтения старей Езекил Пек, семейство, изпълнено с достойно за уважение благочестие и истинска вяра; бих казал, един човек, който, въпреки привидната си студенина и строгост, е много разумен по всички въпроси, отнасящи се до църквата, и мога да кажа в известна степен дори прочут заради някои бележки, направени от него върху краткия катехизис. Хайде сега, мойто момче, няма защо да добиваш вид на жребче, което опитва за пръв път камшика. Ще си имаш добър дом, проникнат от дух на най-превъзходно благочестие, което ще те заобикаля непрекъснато.

„Като жребче, което опитва за пръв път камшика“ ли! Ролф се олюля като улучен елен. Да стане отново момче за всичко беше възможно, но не и привлекателно. Да напусне Куонаб тъкмо когато горският свят се разкриваше пред него, беше ужасно; но да промени всичко това срещу робия в благочестивото семейство на стария Пек, чиято безсърдечна жестокост беше пропъдила всичките му собствени деца, бе сбор от нещастия, който го разбунтува.

— Няма да отида! — изтърси той и загледа предизвикателно дебелия и отзивчив старей.

— Хайде, Ролф, такива думи са непристойни. Пази се прибързани приказки да не те въвлекат в прегрешение. Това е нещо, на което майка ти би се радвала. Бъди разумен, скоро ще разбереш, че всичко е било за твое добро. Аз винаги съм те харесвал и винаги ще бъда за теб приятел, на когото ще можеш да разчиташ. Ще постъпя не според дадените ми нареждания, а както ми подсказва сърцето, и ще ти кажа още, че не е нужно да дойдеш още сега, няма нужда да отговориш сега, но да го обмислиш. Все пак помни, че идущия понеделник сутрин или преди това ще трябва да се явиш при старея Пек, и се боя, че ако не го сториш, следващият пратеник ще бъде много по-неотстъпчив от мен. Хайде сега, Ролф, бъди добро момче и помни, че в новия си дом поне ще живееш сред хора, които прославят бога.

След това с дружеско кимване, но с печално изражение едрият, облечен с черно пратеник се обърна и си тръгна.

Ролф бавно, безсилно се отпусна на един камък и се втренчи в огъня. Подир малко Куонаб стана и се залови да приготви обеда. Обикновено Ролф му помагаше. Сега не правеше нищо и само мрачно се вглеждаше в тлеещия огън. След половин час храната беше готова. Той яде малко и отиде самичък в гората. Куонаб го видя да лежи на една плоска скала, загледан в езерото, и да хвърля камъчета във водата. По-късно Коунаб отиде в Мейанос. Когато се върна, видя, че Ролф е насякъл голям куп дърва, но двамата не размениха нито дума. Изражението на мрачен яд и бунт на лицето му постепенно се сменяше със сковано отчаяние. Никой от двамата не можеше да отгатне какво минава през ума на другия.

Вечерята мина в мълчание. Сетне Куонаб пуши цял час и двамата седяха загледани в огъня. Пъстра сова изкряска и се закикоти над главите им и накара кучето да скочи и да се разлае от тоя звук, на който обикновено нямаше да обърне никакво внимание. После отново настъпи тишина и в един миг червенокожият даде гласен израз на скрития ход на мислите си:

— Ролф, хайде да отидем в северните гори!

Това беше изненадващо предложение. Ролф все по-добре и по-добре разбираше колко много значеше тая долина за Куонаб, който се прекланяше пред паметта на своите деди.

— И да оставим всичко това? — отговори той, като обгърна с движение на ръката скалата, индианската пътека, мястото на изчезналия Петукуапен и гробовете на племето.

В отговор на това очите им се срещнаха и от широките гърди на индианеца се изтръгна една-единствена дума:

— Ъф!

Една сричка, изречена с дълбок заглъхващ глас, но колко много говореше тя за бавно породилата се и закрепнала привързаност, за борбата, продължила от сутринта, когато стареят дойде със злокобната вест, и за победата, спечелена от дружбата.

Ролф долови всичко това и нещо задави за миг гърлото му, сетне рече:

— Аз съм съгласен, ако наистина си го решил.

— Ъф! Аз отивам, но някой ден аз се върна.

Настъпи дълго мълчание, после Ролф попита:

— Кога ще тръгнем?

И получи отговора:

— Утре вечер.