Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (51)

Пак при Ван Тръмпърови

— Нибоуака! — Куонаб винаги го наричаше „Нибоуака“, когато се чудеше на неговата прозорливост. — Какво ще правим с лодката и нещата?

— Мисля, че ще е по-добре да оставим всичко тук. Калън ще ни услужи с кану.

Те метнаха на рамо пушките, Ролф стисна своята с ръка, запътиха се пеша по пътеката за пренасяне лодките на гръб и след по-малко от два часа бяха при Калън.

— Ами, разбира се, можете да вземете лодката, но елате първо да си хапнете — любезно ги покани Калън според обичаите на тоя затънтен край. Обаче Ролф нямаше търпение и искаше да продължи. Те пуснаха лодката във водата и греблата им се замяркаха бързо по езерото.

Мястото му се видя приятно познато, когато се приближиха. Родитбата на нивите беше доста добра; родитбата на пилетата при хамбара беше добра; а родитбата на дечурлигата пред вратата на къщата беше чудесна.

— Майн хемел, майн хемел! — развика се старият Хендрик, когато те стигнаха пред вратата на обора. В следващия миг той им друсаше ръцете и се усмихваше с широка усмивка. — Влизайте, влизай, момче. Хей, Марта, тук Ролф и Куонаб. Майн хемел, майн хемел! Колко се радвам!

— Къде е Анет? — попита Ролф.

— Ах, бедна Анет, тя треска има малко; не много, само малко. — И той ги отведе в един ъгъл, където на нисък одър лежеше Анет, слаба, бледа и отпусната.

Тя едва се усмихна, когато Ролф се наведе и я целуна.

— Ето на, Анет, аз се върнах да те видя. Искам да те заведа в дюкяна на Уорън да си избереш плат за рокля. Виж, донесох ти първата си бялка и ти направих ей тая кутия. За иглите, с които е украсена, трябва да благодариш на Куонаб.

— Бедно дете, тя болна цяла пролет. — И Марта пропъди с китка острица мухите и комарите, които с бръмчене се въртяха над малката.

— Какво й е? — разтревожено попита Ролф.

— Това ние не знае — беше отговорът.

— Може да има някой, който може да каже — и Ролф погледна индианеца.

— Ах, разбира се! Не ви разказа аз, че винаги… то е така. Винаги, аз иска нещо много. Аз моли добрия господ и винаги, винаги, два пъти сега, той ми прати със следващата лодка. Ах, колко аз благодарен. — Очите на добрия холандец се наляха със сълзи на признателност.

Куонаб коленичи пред болната. Той допря горещата й суха ръка, забеляза учестеното й пресекливо дишане, блестящите очи, недокоснатата купичка с качамак до леглото.

— Блатна треска — рече той. — Аз донеса добро лекарство.

Той тихо излезе и се запъти към гората. Когато се върна, носеше връзка змийски корен, от който направи чай.

Анет не искаше да го опито, но майка й настоя да сръбне няколко глътки от чаша, държана от Ролф.

— Уа! Това не добре — и Куонаб огледа задушната, пълна с мухи стая. — Аз трябва направи шатър. — Той повдигна завивките на леглото. Три-четири едри, плоски, кафяви гадинки бавно запълзяха да се скрият от светлината. — Да, аз направи шатър.

Беше вече късно и всички тръгнаха да си лягат; новодошлите в хамбара. Едва бяха влезли, когато писъците на кокошките придадоха познат обрат на събитията. Когато изтичаха на мястото, оказа се, че не е норка, нито миеща мечка, а Скукъм, заловил се за старите си пакости. При появяването на господарите той побърза да избяга с виновен вид и клекна под кола, за който го връзваха едно време и за който бе скоро вързан пак.

Сутринта Куонаб се зае да прави шатър, а Ролф каза:

— Трябва да отида при Уорън да взема захар.

Захарта беше отчасти истинският повод, а отчасти служеше за прикритие. Щом чу името „блатна треска“, Ролф си спомни, че в Рединг за най-добър лек се смяташе йезуитската кора (станала известна по-сетне като хинин). Беше виждал майка му да я дава на болни много пъти и доколкото му беше известно, всякога с успех. Всеки търговец в покрайнините (или в затънтените гори, то е едно и също) държи и известен набор от лекарства и след два часа Ролф напусна дюкяна на Уорън с двадесет и пет фунта захар от кленов сок и шише хининов екстракт в торбата си.

— Казваш, че я мъчат мухите. Защо не вземеш от тоя нов плат за завеса? — И търговецът вдигна мрежест плат против комари, първият, който Ролф виждаше. Положително това беше добро хрумване и едно парче от десет ярда беше най-интересната добавка към покупките му. Стойността на всичко бе писано на сметка и след още два часа той беше отново при Ван Тръмпърови.

На сенчестата страна на къщата Куонаб беше направил малък шатър от чаршаф. Детето лежеше на ниско легло от борови клони. Близо до входа тлееше огън от кедрови дърва и мързеливият ветрец обвяваше всяка пролука в шатъра с благоуханния му дим.

До възглавието на леглото с кокоше крило в ръка, за да пази от промъкналите се няколко комара, седеше индианецът. Очите на детето бяха затворени, то спокойно спеше. Ролф се примъкна тихичко напред и сложи ръката си върху нейната — тя беше хладна и влажна. Той влезе в къщата с покупките си. Майката го посрещна с радостен поглед: Да, на Анет й било малко по-добре; тя спяла тихо, откакто я изнесли навън. Майката не могла да разбере. Защо индианецът искал тя да е заобиколена с борови вейки? Защо е тоя кедров пушек? И защо е тая чудновата песен? Да, ето я пак. Ролф излезе вън да види и чуе. Индианецът лекичко удряше с пръчка, обмотана с парцал, тенекиен тиган и пееше песен. Думите, които Ролф научи по-сетне, бяха:

„Ела, Калъскап, изпъди вещиците,

дошли да сторят зло на скъпото дете.“

Анет не се помръдваше и дишаше леко, унесена в сладка, успокояваща дрямка, първата от дни насам.

— Няма ли тя по-добре в къщата да е? — пошепна разтревожената майка.

— Не, остави Куонаб да прави каквото си знае. — И Ролф си зададе въпрос, дали някой бял е седял до малкия Уи-уиз, за да пъди мухите от смъртното му ложе.