Ърнест Томпсън Сетън
Ловци в северните гори (35)

Примки за зайци

Все по-дълбокият сняг около хижата се изпъстряше във всички гъстаци от безбройни следи на бели зайци. От време на време ловците ги виждаха, но не им обръщаха внимание. Защо им са зайци, когато имат предостатъчно елени?

— Искаш хванеш заек? — попита един ден Куонаб, когато Ролф се чувствуваше пак здрав.

— Мога да ударя някой с лъка си — отговори момчето, — но защо ни е, като си имаме предостатъчно елени?

— Моите хора винаги са ходили на лов за зайци. Понякога не могли да намерят елени, тогава зайците са били храна. Понякога във враждебна страна било опасно да ходят на лов, освен за зайци с тъпи стрели и тогава те били храна. Понякога само жени и деца оставали в стана, нищо за ядене, никакви пушки, тогава зайците били храна.

— Добре, ще видиш, сега ще ударя заек! — И Ролф взе своя лък и стрели. Намираше много бели зайци, но все в най-гъстата гора. Премерваше се отново и отново, но пречещите клони не даваха простор на лъка и отклоняваха стрелите. Минаха се часове, докато се върна с пухкаво бяло зайче.

— Ние не правим така. — Куонаб го заведе в гъстака, избра място, където имаше много следи, насече куп съчки и направи през това място плет с пет-шест отвора. На всеки от тия отвори направи примка от здрава връв, вързана на дълъг прът, закачен на чатал и нагласен така, че всяко дръпване на примката освобождаваше пръта, който на свой ред вдигаше високо във въздуха примката и хваналото се в нея животно.

На другата сутрин отидоха да видят плета и в четири от примките намериха увиснали снежнобели зайци. Когато ги вадеше от примките, Куонаб напипа у единия някаква бучка на задния крак. Той разряза кожата и извади чудноват на вид предмет, голям горе-долу колкото жълъд, сплескан, от месо, покрит с косми и приблизително с формата на голямо зърно боб. Той го загледа и като се обърна към Ролф, каза многозначително:

— Ъф! Намерили сме добро ловище. Това е Пийто-уаб-уз-уънс, вълшебно зайче. Сега имаме силна магия в хижата. Ще видиш.

Индианецът отиде при останалите две примки и прокара вълшебното зайче през двете. Когато дойдоха пак подир един час, намериха заек, хванал се в първата примка.

— Винаги е така — каза Куонаб. — Сега можем винаги да хващаме зайци. Едно време баща ми имаше Пийто-уаб-и-ъш, вълшебно еленче, и никога не пропускаше дивеч, освен два пъти. Тогава откри, че неговото хлапе Куонаб му откраднало голямата магия. То беше много умно индианче. То удряше по един мармот всеки ден в ония времена.

— Шшт! Какво е това? — Леко шумолене на клони и някакви отривисти звуци на животно в гората бяха обърнали вниманието на Ролф, пък и на Скукъм, защото той се втурна напред така, сякаш му предстоеше да извърши някакъв велик подвиг.

— Яп, яп, яп! — долетя ядният лай на Скукъм. Кой може да каже, че животните нямали език? Весело му „Йип, йип, йип!“ за открит на някое дърво тетрев или проточеното весело „Яу, яу, яу!“, когато въпреки всички заповеди подгонеше някой елен, съвършено се различаваха от ядното „Яп, яп!“, с което съобщаваше за качила се на дърво мечка, или „Рррряп-яп!“, с което гласно изразяваше омразата си към бодливото свинче.

Но сега това беше „Яп, яп!“, както лаеше, когато подгонеше на дърво някоя мечка.

— Има нещо на дървото — разтълкува лая му индианецът, докато вървяха по звука. Нещо на дървото! То се видя на Ролф цяла менажерия, когато стигнаха на мястото. Със стегната на врата му последна примка висеше безжизнено рисче-годиначе. На съседното дърво, около което обикаляше и джавкаше Скукъм, имаше свиреп стар рис, на чатала над него — още един млад рис, а по-високо — трети и всичките гледаха с неописуемо отвращение немлъкващото куче под тях. Всъщност майката го изразяваше от време на време с фучене, но никой от тях нямаше смелостта да слезе долу и да се изправи насреща му. Рисът има много хубава кожа и е лесна плячка. Индианецът свали майката с един изстрел. Сетне, щом успя да напълни отново пушката, едното, а после и другото малко също влязоха в торбата и като извадиха третото малко от примката, те се завърнаха натоварени в хижата.

Очите на индианеца светеха със странен блясък.

— Ъф! Ъф! Моят баща ми е казвал, това голяма магия. Сега виждаш, тя не изневерява.