Дейвид Брин
Килн хора (74)

74. Импресионизъм

… или овладяване на по-възвишено изкуство…

Двамата с Клара напуснахме верандата на каменното имение на Енеас Каолин и тръгнахме през розовата градина и гълъбарника към поляната, на която Пал и истАлбърт се забавляваха с хвърчилото си.

Както и се очакваше, те бяха привлекли вниманието — не на охраната, а на хората, живеещи в малките къщички, сгушени зад хълма, построени за слугите и семействата им. Децата зяпаха или тичаха с възторжени викове.

Дори и днес има нещо особено в едно добре водено хвърчило.

Пал очевидно бе на върха на щастието, управлявайки хвърчилото от инвалидния си стол. Макар че големите му осигуряваха достъп до света, никога не съм виждал някой от тях да му донася толкова проста радост. Караше крилете да се изравнят точно както трябва, след това пускаше хвърчилото да се издига и да пикира в смешни атаки, изтръгващи писъци от децата и родителите им.

Само една двойка възрастни не изглеждаше щастлива. Продължаваха да гълчат трите си момчета й се опитваха да ги задържат да не отиват при другите деца. Усетих в тях духовна нищета. Но засега децата не страдаха от нея — тичаха, и крещяха също като другите.

Обърнах се към платинения дубКаолин, който ни придружи, след като оригиналът му прекъсна връзката.

— Това ли са наследниците?

Дубълът мрачно кимна.

— Племенници. Синове на сестра ми. Тя умря преди три години.

Тази истина бе част от цената, която поискахме с Клара.

— Те знаят ли?

ДубКаолин поклати глава.

— Майка им ми остави… остави на Енеас… пълната власт на попечител. Не можете да се намесвате.

Клара въздъхна.

— Е, засега само ще запомним онова, което знаем. Ще наблюдаваме.

— Не се и съмнявам.

В гласа на голема не се долавяше никакъв признак на обида или примирение. Щях да се чувствам по-добре, ако имаше.

Отне ни известно време да приберем Пал, истАлбърт и малкия пор-шпионин. Оставихме хвърчилото на децата.

На обратния път с лимузината си мислех за нашата „победа“. Въпреки че притесних великия Каолин и измъкнах истината, не се чувствах в особено приповдигнато настроение. Може би ако живеехме във времето преди Голямата дерегулация, щяхме да го обвиним във всякакви престъпни деяния — измама, изнудване, грабителство… Но всички те сега бяха обект на граждански иск и повечето от жертвите му с радост биха се отказали от предявяването му.

Най-многото, което можехме да направим, бе да го принудим да се охарчи малко повече. И да осуетим най-лошите части от плана му.

Пръсналият се екип на проекта „Зороастър“ щеше да се събере отново, заедно с външни критици и под наблюдението на някоя неутрална фондация. Цел — новите технологии да се реализират по възможно най-малко обезпокоителен ред, а не по най-объркващия. Макар че в действителност голяма част от социалната война на Каолин изглеждаше неизбежна. Очакваха ни интересни времена.

Друга фондация, щедро финансирана от „Каолин Грант“, щеше да се занимава с „мистичните“ интереси на Йосил Махарал. Не тайно, а под погледа на милиони вярващи, убедени, че някои граници не бива да бъдат прекрачвани. Сякаш някога са успявали да задържат подобно прекосяване.

За горката Риту щяха да се полагат грижи и тя щеше да бъде много богата, когато излезе от клиниката. Докторите дори заговориха дали да не я научат да си сътрудничи с „рехабилитираната“ личност на Бета. Би могла да се появи изключително интересна нова личност… и светът щеше да се погрижи да държи очите си отворени и да е нащрек.

Колкото до новите клиенти на Каолин, услугите му за утрешния ден щяха да бъдат приети с отворени обятия от онези, които разполагат с всичко друго, освен с време. Но тъй като новите дубъл-технологии не можеха повече да се запазят в тайна, всеки щеше да получи ясна представа за какво става дума. Тогава нека наследници, юристи, адвокатски кантори и съдилища решават проблемите. Може би елитът ще подкрепи еманципатите и дубъл-безсмъртието ще бъде обявено за законно. А може би не.

Докато всичко става съвсем открито, то не е работа за детектив. Нали?

Пал поиска да го оставим при Храма на ефемералите. Имаше среща с лечителката-доброволка Алекси, която ме бе поправяла на два пъти, когато бях зелен. Старият огън, както призна Пал, едва ли щял да пламне.

Може би. Но кой може дълго да отказва компанията на Пал? Половината от него бе по-жива от повечето мъже, които познавам. Със сигурност се очертаваха забавления.

Малкият голем-пор се съгласи. След като докладва какво бе видяла, катерейки се по стените на имението, моята малка версия реши, че може да провери какви забавления е в състояние да му предложи светът през втората половина от живота му — през следващите дванадесет часа. Така че скочи на рамото на Пал и двамата заедно тръгнаха по рампата, оставяйки у мен старото усещане за déjà vu.

Върнахме се при колата и там ни чакаше изненада. Вътре седеше истАлбърт и ни чакаше. Усмихваше се. И го виждахме съвсем ясно! Въпреки че стояхме отвън, на тротоара.

Всъщност цялото купе на лимузината бе напълно прозрачно, а не само по едно малко движещо се кръгче за всеки пътник.

— Божичко! — промърмори Клара. — Това означава, че гледа навсякъде, във всички посоки едновре…

— Да, зная.

Всъщност като го погледнеш внимателно, това не може да е никаква изненада.

Хванах я за ръката и погледнах назад към Пал и най-малкия Албърт, които влизаха в храма заедно под розетата, покрай всички наранени, счупени и отхвърлени буци, които всеки ден се събират тук, за да потърсят спокойствие и надежда, че ще отидат на място, където всяка душа е добре дошла.

— Сега накъде? — попита автоматизираният шофьор на лимузината.

Погледнах към собственичката си, към жената, която обичах.

Тя на свой ред погледна към истАлбърт. Вниманието му можеше да бъде насочено навсякъде едновременно — истинско всеусещане, — но усмивката му сякаш бе предназначена единствено за нас.

— Вкъщи — каза той с ясен глас. — Време е всеки да се прибере вкъщи.

Засега „вкъщи“ означаваше плаващия дом на Клара, само на километър от площад „Одеон“… а имах чувството, че са изминали години, откакто бях изминал това разстояние под водата, като мислех, че ще бъда на седмото небе, ако разкрия прочутия похитител на дубъли Бета.

Е, добре. Седмото небе е състояние на духа. Вече го зная.

Йосил Махарал ни бе направил добрина — принуди ни двамата с Клара най-после да заживеем заедно. Вярно, липсваха ми домът и градината, но затова пък и двамата бяхме изненадани един от друг от склонността си да правим компромиси във всичко, когато сме под един покрив. Дори когато е толкова тясно. Дори когато съм двама.

Съжителството бе странно дори по съвременните критерии. Искам да кажа, че с тези хиперкачествени тела и оборудване можех да издържа доста време. Както и истАлбърт. Две половини на съпруга на Клара. Способен да създаде деца. Способен да ги отгледа. Но в две отделни тела.

— Доста удобно — каза тя, като погледна на това от позитивната му страна. Но аз бях загрижен. Трябваше да се балансира с кариерите, нейните нови задължения с Додекаедъра, няколко вида биологични и керамични часовници, двама половин мъже за обичане… и без място на лодката за всички сиви, абаносови и други, които щяха да ни потрябват.

Време беше да се сдобием с къща. Най-после можехме да си го позволим.

ИстАлбърт беше в малката предна каюта и се мотаеше около впечатващото устройство. Потиснах импулса си да го спра. Макар че приличаше на дете с постоянната си разсеяност, той не беше глупак. Всъщност точно обратното.

— Вечерята се готви. — обяви домашният компютър. — Подредих също така четиристотин седемдесет и две съобщения за теб и петстотин и двадесет за господин Морис. Освен това се обадиха от университета, за да те уведомят, че не си минала нито един от курсовете от последния семестър.

Клара изруга. Животът на студент и воин на повикване беше още едно нещо, което щеше да се наложи да се променя. Добре дошла в света на работещите по цял ден професионалисти, скъпа. C’est la vie.

Бръмчене откъм носа привлече вниманието ни. Машинарията загряваше. Клара погледна към мен, сякаш казваше: „Внимавай да не се нарани“.

Забързах напред и чух истАлбърт да си тананика щастливо. „Всички сме бозони в прахта“ или нещо подобно. Когато влязох, го заварих да лежи, положил главата си — главата ни — между пипалата на тетраграматрона — те нежно го обгръщаха от всички страни. Забелязах, че трансферът е превключен на РАЗТОВАРВАНЕ. Гледах го няколко секунди и накрая го попитах:

— Сигурен ли си?

Последния път, когато бе опитал, даваше заето. Органичният мозък бе пълен, или зает изцяло, от нещо невъобразимо огромно. Нямаше място. Нямаше никакво място за мен.

За първи път от Урака Меса — или откакто душевните ни пътища се разделиха в онзи вторник — усетих пълно внимание от тези очи, органичните очи, способни да издържат тридесет хиляди дни, ако не и повече.

— Тя е твоя, Пинокио — чух да произнася собственият ми глас. Имаше и нещо друго — нещо, което сякаш казваше „на добър час“.

Сега щеше да има място. Празни листа. Дом, където да оставя всичко, което бях и което съм станал. Всичко необходимо, за да стане непокорният малчуган истинско момче.

Клара ще се изненада.

Легнах на другата маса, онази с рециклиращата кофа под нея, и си пожелах приятно пътуване.

След което още веднъж положих глинената си глава, за да започна да живея отново.