Дейвид Брин
Килн хора (32)

32. Бдителност

… или как Франки минава под дъгата, а после в нелегалност…

Изоставихме колата на „Универсални пещи“, която ни бе отпуснал вайс Енеас Каолин. Предполагахме, че е натъпкана с подслушвателни устройства.

Какво ли друго бе предприел магнатът? Тази мисъл се въртеше непрекъснато в главата ми. Спрях една рикша пред спусналия кепенците „Дъгоцветен салон“, скочих на мястото за пътници и казах на шофьора да ни закара на Четвърта улица.

— И дай повечко газ! — добави моят малък пороподобен приятел, изгарящ от желание да се разкара оттук. В една малка кесия палоидът носеше някои от находките, на които попаднахме, докато тършувахме зад бара, където царица Ирена бе крила някои от тайните си. Май вече кроеше планове как да продаде материалите на „законните им притежатели“ срещу „хонорар за откриването им“, без да се налага да се използва думата „изнудване“.

Водачът сви рамене, свали крещящите си тъмни очила от челото си и си ги сложи. Това разкри малки шикарни дяволски рогца — вероятно имплантиран компас-локатор, достатъчно евтин, за да се инсталира дори на дубъл-еднодневка.

— Дръжте се! — предупреди ни той, хвана ярема и се понесе напред на силните си, подобни на кози крака. Едва след като набра скорост над тридесет клика, включи малкия електромотор и вдигна керамичните си копита над земята.

— Към конкретно място ли сте се запътили? — попита през рамо приличащият на сатир шофьор. — Или благородният сив просто се разхожда? Пътува за събиране на спомени? Желаете ли една бърза обиколка на града?

Трябваха ми няколко мига, преди да се сетя, че в дома на Каолин бях пребоядисан в първокласния „емисарски“ нюанс на сивото. Водачът очевидно бе решил, че не съм тукашен.

— Познавам всички исторически и тайни местенца. Пазарчета, където продават контрабандни стоки, каквито няма да видите никога на изток. Алеи, където законът не важи и камерите са забрадени. Само плащате малка такса за поквара и подписвате писмен отказ от претенции. И попадате в рая на анархизма!

— Само до Четвърта — отговорих аз. — Ще ти кажа къде да спреш, като стигнем. — Разбира се, имах определена цел, но не трябваше да я казвам на глас. Не и когато по всяка вероятност бяхме под наблюдение — и отвън, и отвътре.

Той прие отговора ми с изсумтяване и нагласи визьора си, като нехайно държеше кормилото с пръст. През това време аз измъкнах телефона, който получих малко след подмладяването си.

— На кого ще звъниш? — попита палоидът.

— Ти как мислиш? На работодателя ни естествено. — В паметта бе заложен един-единствен номер.

— Но тогава… защо оставихме колата, ако…

Малките тъмни очи проблеснаха. Направо виждах как подозрителният малък ум на Пал напряга сили.

— Добре де. Предай на Енеас много поздрави от мен.

Бидейки евтин зелен — макар и пребоядисван в оранжево и сиво — не можех изразително да извъртя очи към небето. Затова просто го игнорирах. Телефонът изтананика мелодията си. Кой щеше да отговори? Един от блестящите му големи… иди пък истинският отшелник-трилионер, скрил се зад микробонепропускливите стъкла на кулата си в префърцуненото имение. Или някой компютърен аватар, който или щеше само да приеме съобщението, или щеше да се справи с рутинните решения, може би използвайки записани думи, изречени от собствения глас на Каолин.

Чаках. Когато си от глина, чакането си е съвсем в реда на нещата. Независимо от краткотрайността ми, нетърпеливостта е за онези, които имат да губят истински живот.

Междувременно Старият град минаваше покрай нас с цялата си смес от мръсотия и ярки цветове. По някои от старите сгради, порутени и извадени от списъка за поддръжка, имаше предупредителни знаци, забраняващи влизането на истински хора. Но навсякъде имаше тълпи, абсолютно нехайни за нестабилното си обкръжение — хора, направени за изпълнен с тежък труд ден, но все пак по-ярки от безцветните си създатели. Заетите разноцветни мравки, благодарение на които цивилизацията продължава да съществува, непрестанно влизаха и излизаха от фабрики и работилници, мъкнеха тежки товари, бързаха за поверителни срещи и изпълняваха спешни поръчки, тичайки на дългите си крака.

Движението за миг се обърка и ни принуди да заобиколим открита строителна площадка, над която се рееше ярък холонадпис:

ГРАДСКИ ДУБЪЛ-ТРАНЗИТЕН ПНЕВМОТРЪБЕН ПРОЕКТ — ПАРИТЕ ОТ ВАШИТЕ ДАНЪЦИ В ДЕЙСТВИЕ

Блестящ дисплей отброяваше времето до деня, когато глинените хора и други товари щяха да бъдат изпращани до всяка част на града по разширена мрежа безвъздушни тръби, свързващи всеки адрес, подобно на безбройните самонасочващи се пакети с данни по интернет — напълно автоматично и почти безплатно. Шофьорите на маршрутни и бронтовози се оплакваха, че завършените етапи от проекта вече са ги лишили от най-доходоносните курсове. Отделни саботажи от време на време забавяха работата и напомняха на народа за старите дни на лудитите, когато профсъюзите водеха истински улични битки срещу дубъл-технологиите. Една неотдавнашна експлозия дори разруши намираща се недалеч сграда, разби на парчета повече от четиристотин голема и пръсна стъкла достатъчно далеч, за да нарежат един истински човек на цели три преки от нея. Наложи се да му направят шест шева. Това бе най-големият скандал.

Независимо от неуморното обществено мнение „Универсални пещи“ и останалите дубъл-производители лобираха здраво за инсталирането на тръбите във всеки град. Как по-добре да се увериш, че клиентите ти ще получават милионите си заготовки бързо и да им съдействаш да оползотворят, възможно най-пълно всеки впечатан ден? Колкото по-малко време големът прекарва в транспортиране или в хладилника, толкова повече клиенти ще имат чувството, че не са си хвърлили парите, на вятъра. И ще си поръчват още повече заготовки.

Под надписа се трудеха нискокачествени епсилон-модели — мъкнеха кошници с пръст на изпъстрените си с петна зелени гърбове. Други се спускаха надолу с части от керамична тръба, пригодена да издържа на високи налягания. Епсилоните дори не получават пълна впечатана личност. Никакви души и никакви рефлекси на сьомгата — само желание за работа и работа, и работа — докато рециклиращият контейнер не ги повика.

Сякаш виждах сцена от научнофантастичен кошмар, по-лош и от „Метрополис“ на Фриц Ланг — роби и работници, трудещи се за намиращите се някъде далеч господари, докато не умрат — обречени и неоплакани от никого. От друга страна, гледката изглеждаше великолепна! Свят на свободни граждани, отделящи малки части от себе си — с които лесно могат да се разделят, — които да се заемат с цялата необходима черна работа, за да могат всички да прекарат органичния си живот; в забавления и учене.

Кое от двете бе истина?

И двете едновременно?

А трябваше ли да ми пука изобщо?

Изненадах се от собствените си мисли.

„Това ли става с мозъка на дубъл, който е просъществувал повече от един ден? Нима презареждането с elan те прави мечтател и философ? Дали причината е в събитията, на които бях свидетел при Ирена?

Или защото съм франки?

Хайде, Каолин. Вдигни проклетия телефон!“

Всъщност мълчанието му ми даваше известна надежда. Може би Енеас не го беше особено грижа за нас двамата с палоида. Може да е прекалено зает, за да си прави труда да ни проверява.

А, но „зает“ не означава това, което е означавало навремето. Богаташът може да впечата достатъчно скъпи дубъли, за да държи всяка работа под око. Значи имаше някаква друга причина.

Строителната площадка се намираше на една пресечка зад нас, когато водачът внезапно зави, като сипеше ругатня след ругатня. Стиснах здраво седалката, готов за катастрофа, но движението си беше съвсем наред. Не, просто шофьорът се гневеше на събития, които нямаха нищо общо с работата му.

— Идиоти! Не можехте ли да се сетите, че ще ви чакат зад онзи хълм? Индонезийците сигурно го държат на прицел от пет различни ъгъла! Кретени! ТЕЗ просто трябва да се откаже от тази среща и да се предаде. Да прати целия си отбор гол на бойното поле! По-добре да започнем всичко на чисто!

По краищата на слънчевите му очила проблясваше слабо сияние. Е, значи очилата бяха и видеоприемници. Всъщност повечето са такива.

Но все пак не плащах, за да бъда потрошен от някакъв спортен запалянко. Още една издънка и щях да предявя граждански иск срещу него…

От чие име? Къде щяха да отидат парите? Горкият стар Албърт имаше сестра някъде в Джорджия, но тя бе собственик на пет патента и нямаше нужда от мангизи. И тогава се сетих — каквото е останало от собствеността на Ал, трябва да премине у Клара. Всичко, което не е реквизирано от ченгетата. Или от Каолин. Всичко зависеше от това да се намери някой друг, който да бъде обвинен в атаката срещу „Универсални пещи“.

Съмнявах се, че ще успея. Но първо трябваше да се съберат още данни.

— Хей, запалянко! — закрещя палоидът на шофьора, който продължаваше да псува, докато заобикаляхме някакви пешеходци и за малко да не ни размаже огромен осмокрак бус за доставки. — Стига си викал, ами гледай пътя!

Шофьорът избуча нещо през рамо към приятеля ми, който се озъби в отговор, изви дългия си гръб и извади нокти, сякаш се готвеше за скок. Тъкмо се канех да затворя телефона и да се намеся, когато внезапно в ухото ми се разнесе глас.

— А, значи все пак се обади. Чудех се кога ще го направиш — измърмори магнатът. Не можех да определя кой Каолин е това, но по всяка вероятност същият, който ни бе натоварил със задачата. — Какво видя в клуба на Ирена?

Никакви извинения, че ме е накарал да чакам. Това са то трилионерите.

— Истинската й смърт — отговорих аз. — Използва една от онези услуги с антените и се запрати заедно с всичките си дубъли към нирваносферата, или към пръстените на Валхала, или и аз не знам къде.

— Зная. Ченгетата току-що са пристигнали там и картината е пред мен. Невероятно. Ама че психарка! Разбра ли какво имах предвид, Морис? Светът се пълни с извратени типове и дублирането само влошава нещата още повече. Понякога ми се иска никога да не бяхме…

Млъкна, после продължи:

— Е, няма значение. Мислиш ли, че Ирена е избрала този момент да приключи с всичко, защото заговорът си е провалил? Защото не успяха да разрушат фабриката?

Каолин страшно умело се преструваше на абсолютно невинен. Реших да продължа играта.

— Ирена е просто поредната жертва, сър. Най-искрено вярваше, че е наела сивия Албърт като полулегален промишлен шпионин.

— Да нямаш предвид всички онези идиотии за тайната на телепортирането?

Хвърлих поглед назад към пневмо-тунела — огромни инвестиции щяха да отидат на вятъра, ако дистанционното дублиране един ден станеше реалност.

— Историята е била достатъчно правдоподобна, за да заблуди сивия. Защо не и нея? Както и да е, тази сутрин Ирена е разбрала, че е била използвана да бъде обвинена за прионната атака. И затова е решила да излезе от играта.

— Значи поредният будала. Като теб, Лум и Гадарен. — Каолин изсумтя. — Откри ли някакви следи кой стои зад всичко това?

— Двамата й партньори са били карираният дубъл, който се е представил като вайс Колинс, и едно копие на маестрата, Джинийн Уоммейкър.

— Това ли е всичко? Вече го знаем от записа на сивия.

Не исках да казвам повече. Но Каолин все още ми беше клиент… най-малкото докато не проверях някои неща. Нямах законно и морално право да го лъжа.

— Вайс Колинс е бил просто фасада, разбира се. Ирена смяташе, че всъщност той би могъл да е Бета.

— Имаш предвид фалшификатора крадец на големи? Имаш ли някакви доказателства? — Гласът на Каолин зазвуча малко по-развълнувано. — Това би ми свършило идеална работа, за да натисна още повече. Да накарам ченгетата да започнат да гледат на това копеле като на обществена заплаха, а не като на поредния маловажен пират. Може да успеем да го изкараме от бизнеса!

Отговорих колкото се може по-внимателно:

— Аз мисля същото. Вървя по следите на Бета от три години. Имали сме доста неприятни сблъсъци.

— Да, сещам се. Измъкването ти в понеделник, последвано от нападението срещу Телър Билдинг във вторник. Имате за какво да си връщате един на друг.

Вече виждах целта на пътуването ни. Трябваше да накарам Каолин да се чувства достатъчно удобно, за да не се интересува от действията ми през следващите няколко минути. Определянето на времето беше от жизнена важност.

— Именно затова в момента отивам към Телър Билдинг.

Към. Това всъщност не беше лъжа. Пасваше на траекторията ни из Стария град, в случай че ни следеше по някакъв начин.

— За повече следи, а? Чудесно — каза Каолин. Чух някакви приглушени гласове около него; явно се нуждаеха от вниманието му. — Обади се отново, когато научиш повече — завърши той и прекъсна връзката, без да каже и едно „дочуване“.

„Точно навреме“ — помислих си облекчено.

— Спри тук! — казах на шофьора, който все още разделяше вниманието си между пътя, военните новини и ругаенето с Пал. „Как ли такива като тоя остават с книжки?“ — зачудих се, подхвърлих му една сребърна монета и скочих долу. За щастие, палоидът предпочете да си остане на рамото ми, вместо да налети на бой. Малко му оставаше.

„Църква на ефемералите“, гласеше мигащият надпис отпред. Изтичах нагоре по гранитните стълби, покрай всички окаяни дубъли — наранени, повредени или зарязани без никаква надежда да бъдат посрещнати вкъщи за прехвърляне. Повечето изглеждаха изтощени, близки до края си. А аз бях най-старият от всички! Единствената глинена личност, която имаше преки спомени от вчерашната проповед. Не че бях дошъл да присъствам на службата.

На опашката за бърза поправка чакаха няколко измъчени: копия; най-отпред стоеше дългурест пурпурен с откъсната лява ръка. За щастие, на смяна беше същата тъмнокоса доброволка и осигуряваше първа помощ на потъпканите и лишените от всякаква надежда. Каквато и психологическа причина да я бе накарала да посвети скъпоценното си реално време на съществата с къс живот, бях й благодарен.

— Опа! — ахна палоидът при вида на доброволката. — Това е Алекси.

— Какво? Познаваш ли я?

— Ъъъ… излизахме известно време — тихо ми прошепна минидубълът на Пал. — Мислиш ли, че ще ме познае?

Неволно сравних двата образа. Истинският Пал — красив, прошарен и широкоплещест, макар и без долната половина на тялото си и прикован завинаги към стола си — и вида на малкото пъргаво и ухилено същество, наподобяващо невестулка, което стоеше на рамото ми. Между тях нямаше нищо общо, освен когато не се стигнеше до нещата, които наистина имаха значение — като паметта, личността и душата.

— Може би не — отговорих аз, докато минавах покрай опашката и се насочвах към нея. — Стига да си държиш устата затворена.

Няколко наранени дубъла замърмориха, когато приближих до Алекси, заобиколена с варели евтина голем-вар, замазка и гипс. Тя ме погледна — и за първи път забелязах, че е красива по един особен мрачен, отдаден на призванието си начин. Започна да настоява да застана в края на опашката, но млъкна, когато вдигнах ризата си и се обърнах, за да й покажа дългия белег от втвърден цимент на гърба си.

— Помниш ли работата си, докторе? Свърши страхотна работа с онзи малък гаден поглъщач, дето ми дъвчеше чарковете. Сещам се, че един от колегите ти каза, че няма да изкарам деня. Трябваше да приемеш облога.

Тя примигна.

— Помня те. Но… това беше втор…

Алекси млъкна с ококорени очи. Не беше вчерашна — изводите сами се налагаха.

„Умна е, вярно си е. Но защо тогава е излизала с Пал?“

Пуснах ризата си.

— Можем ли да разговаряме някъде насаме?

Тя рязко кимна и ни направи знак да я последваме горе.

 

 

Странно, но палоидът не каза нито думичка, докато Алекси ни сканира. Тя бързо откри проследяващите буболечки, инсталирани от Каолин, когато бе така любезен да удължи псевдоживота ни.

Откри също така и бомбите.

Може би точно навреме, помислих си аз. Работодателят ни очакваше да докладваме от Телър Билдинг. Можеше да се раздразни, ако разбере, че сме кривнали от пътя.

— Коя Свиня ви е направила това? — изруга Алекси, докато внимателно оставяше бомбите в една очукана метална кутия. Има особени случаи, когато големите могат законно да носят устройства, за самоунищожаване, активиращи се дистанционно по радиото. Но те са много редки на територията на ТЕЗ. Естествено групата на Алекси възразяваше срещу тази практика по принцип. Въздържах се и не й казах, че нашите бомби ни ги е поставил самият велик робовладелец вайс Каолин. Ако научеше, тутакси щеше да го разгласи на всички активисти в движението си.

Не можех да позволя подобно нещо. Не още.

Палоидът се нуждаеше и от някои поправки. Докато тя работеше върху него, аз гледах от балкона към стъклописа в главната зала. Старите християнски символи бяха сменени с кръгла розета, подобна на цвете. Листенцата му изтъняваха навън преди внезапно да се разширят в самия край под прав ъгъл към заострените върхове. Отначало си помислих, че всяко листенце може би е риба с обърната към външната страна опашка. После обаче разбрах, че всъщност са китове — кашалоти, доколкото личеше — събрали огромните си вежди на някаква важна среща на умовете на семейство китови.

Какво означаваше този символизъм? Китовете — дълговечни, макар и застрашени — изглеждаха пълна противоположност на дубълите, които умираха бързо, но затова пък всеки ден се появяваха все повече и повече, винаги възстановявани от човешката изобретателност и дръзновение.

Розетата донякъде ми напомняше за мандалата, която носеше техникът-свещеник от „СД Последни възможности“, ръководил прехвърлянето на царица Ирена в отвъдното. Макар и съвсем различни в детайлите си, двете изображения се свеждаха до борбата за решаването на един и същи проблем — как да помирят впечатването на душата с трайния религиозен импулс. Но кой съм аз, за да си казвам мнението по подобни въпроси?

Наистина, тези ефемерали ми харесваха. Може би им дължах една-две услуги. Но засега трябваше да бъда въздържан.

Алекси приключи с работата си и обяви, че сме чисти. Внезапно се почувствах свободен за първи път, откакто… ами, откакто срещнах Пал, Лум и Гадарен в онзи запустял древен парк и бях въвлечен в цялата тази мръсотия.

— Сега мога да се обадя вкъщи! — ликуваше палоидът, забравил клетвата си да пази мълчание. — Да разкажа на себе си какво видях! Направо ще се побъркам от кеф при прехвърлянето.

Алекси погледна надолу към него и присви очи. Може би нещо в ритъма на говора на Пал й се бе сторило познато. Не й дадох време да се сети.

— Моят парт… двамата с моя приятел имаме нужда от сигурна връзка с мрежата. Можете ли да ни услужите с един-два чадора?

След колеблива пауза тя кимна и посочи към закачалката, От нея висяха две черни безформени одеяния.

— Неотдавна ги почистихме. Няма буболечки.

— Ще свършат идеална работа, благодаря — казах аз и тръгнах към закачалката.

— Само за ваша информация — добави тя, — абонирана съм за „Бдителност“, така че не се опитвайте да правите разни пакости или незаконни номера от наше име.

— Да, госпожо.

Алекси се намръщи.

— Мога ли да ви се доверя, че няма да пипате нищо друго тук, ако ви оставя и се върна при пациентите си?

Палоидът убедително кимна.

— Ще ви се отплатим за добротата ви — уверих я аз.

— Хм. Може би някой път ще ми обясните как става така, че все още ходите, след като отдавна трябваше да сте кал.

— Някой път. Обещавам.

Тя ни хвърли последен подозрителен поглед и излезе. Когато стъпките й заглъхнаха, погледнах въпросително палоида.

— Добре де! — гъвкаво се изви той. — Може би е по-добра, отколкото заслужавам. Ще се захващаме ли за работа? Няма да заблудим Каолин задълго.

Малкият ми приятел скочи на бюрото и аз му помогнах да се пъхне под чадора. Активната качулка го покри и се нагласи според странната му форма. Поставих другия на главата си и оставих черните му краища да се спускат по раменете надолу до кръста ми. Отвън приличах на някакво забулено същество от мрачните години преди половин век, когато в една трета от държавите на Земята жените били принуждавани да скриват лицата и телата си под безформени одеяния от муселин и марли. В наши дни старият потиснически чадор се бе превърнал в нещо, което ти даваше пълна свобода.

Отвътре…

Внезапно се озовах в друга вселена. Чудният космос на виртуалната реалност, където информацията и илюзията се смесват в изобилия от цветове и синтетични дълбочини. Сензорите на чадора усещаха разположението на ръцете ми, върховете на пръстите ми, всяко мое издишане, реагираха на всеки звук от симулирания ми ларинкс. Няколко измърморени команди — и след секунди пред мен се появиха три активни земни кълбета.

Първото увеличи образа към мястото, където се намираха димящите останки на дома ми… на Албъртовия дом. Безплатни корелатори се спуснаха от заобикалящия ме дигитален свят и започнаха да ме умоляват да им позволя да съберат всички данни за трагичното събитие. Двама от агентите бяха с добра репутация, така че им дадох няколко параметъра и ги пуснах да действат. На това ниво на осведоменост не ми струваха нито стотинка, а възможност за обратно проследяване не съществуваше. Нищо не ме отличаваше от милионите други воайори в мрежата. Вече имаше и други по-важни новини, така че действията ми не би трябвало да привлекат ничие внимание, докато не задълбая прекалено дълбоко.

Вторият мехур обхващаше новините за опита за саботаж в „Универсални пещи“. Поисках официалното становище на полицията — най-вече за да разбера дали Албърт все още е заподозрян. Освен това, всяко подобно събитие привличаше всякакъв вид конспиративни теории, доклади от доноснически клубове, хобисти, самотни параноици, автономни „ами ако“ агенти и мотаещи се „да, ама“ аватари. И ако никой от тях не бе на вярна следа, аз можех да пусна и свой собствен доклад! Пускането на анонимни слухове е дълбоко уважавано средство за пакостене, извоювало си специално почетно място.

„ИстАлбърт би бил много по-добър в това. А някой от абаносовите му — още повече.

А аз съм само един зелен, при това и франки. Но съм единственият, който е останал.“

Докато двата мехура се занимаваха с ровене и претърсване на купищата данни, подготвих третата си и най-опасна стъпка.

Резервният носител, където Албърт държеше архивни копия на файловете си, в случай че нещо се случи с домашния му компютър.

Да предположим, че Нел е регистрирала приближаващата ракета… дори само няколко секунди преди попадението. Съгласно инструкциите си тя би трябвало да прехвърли колкото се може повече данни във външния носител. Те би трябвало да ми покажат какво е правил — а вероятно дори какво е мислел — създателят ми в последния миг.

Наградата бе съблазнителна. Но достъпът до нея би могъл да е рискован. „Който и да е изпратил ракетата, той би трябвало да е държал къщата под наблюдение, за да е сигурен, че Албърт ще е вътре по време на нападението. Но колко интензивно е било наблюдението? Дали просто са разположили, навън миникамери, следящи кога Албърт влиза и излиза? Ами ако са успели да проникнат през защитните му екрани вътре в къщата? Де кажем, чрез летящ микрошпионин? Подобни неща стават от време на време. Технологиите се развиват и камерите стават все по-малки и по-малки. Само глупаците могат да се надяват, че тайните им ще останат непокътнати завинаги.

Някой може да е знаел всичко, включително и местоположението на носителя. Може да е поставил дебнещ софтуер, който да засече всеки, който се опитва да стигне до носителя. Взетият назаем чадор няма да ми осигури анонимност много време.“

Но нима имах избор? Алтернативата бе да отида при Пал, да се напием и да чакаме този изкуствено удължен псевдоживот най-накрая да свърши.

Майната му! Размърдах пръсти и измърморих няколко фрази под драпериите на чадора с надеждата, че Албърт не е сменил паролите, след като бе научил, че е създал първото си франки.

Почти веднага пред мен изникна едно доста добро факсимиле на Нел.

Експертите твърдят, че такова животно като истински дигитален интелект не съществува и никога няма да бъде създадено. Сигурно са прави. Това е една от онези „несбъднати мечти“ на научната фантастика от двадесети век, които никога няма да се превърнат в действителност — също като извънземните летящи чинии. Но все пак симулацията бе достигнала истинско съвършенство и една анимирана програма като нищо може да подлъже повечето хора с добре направена говореща глава… най-малкото за две-три реплики.

Лицето й бе моделирано по подобие на една моя преподавателка от колежа. Секси, без да се захласваш прекалено много. Истинска персонификация на ефикасност без въображение. Освен че поиска и провери паролата за достъп на следващо ниво, аватарът сканира лицето ми и изпрати сонда към идентификатора на челото ми.

При обичайни обстоятелства това щеше да е напълно достатъчно. Но не и този път.

— Несходство. Ти си зеленият от вторник, но въпреки това цветът ти е сив и би трябвало вече да не съществуваш. Достъпът до носителя е отказан, докато не бъде дадено убедително обяснение.

Кимнах.

— Права си. Ето ти обяснението. С две думи, момчетата от изследователския отдел на „Универсални пещи“ са открили начин да удължат периода на съществуване на дубълите. Това обяснява защо в момента съм пред теб. Откритието очевидно е предизвикало някакъв конфликт между вайс Енеас Каолин и доктор Йосил Махарал. Възможно е това да е довело до убийството на Махарал. Както и до убийството на Албърт Морис.

Анимираното лице се изкриви в някаква карикатура на съмнение. Трябваше да си напомня, че това не бе онази Нел, която познавах. Само неин фантом, реплика, натикана в един ъгъл на огромната инфосфера, работеща с късче взета под наем памет.

— Обяснението на удължаването на живота ти се преценява като приемливо с оглед на друга информация, записана от абаносовия малко преди експлозията. Но новото несъответствие трябва също да се обясни, преди да получиш достъп.

— Какво ново несъответствие?

Фантомът на Нел направи доста добро подобие на укорителен поглед — познат нюанс на програмирането, за който никога не ми бе пукало. Обикновено се проявяваше в моментите, когато се проявявах особено силно като глупак.

— Няма убедителни доказателства, че Албърт Морис е бил убит.

Ако бях истински, щях да се задавя.

— Няма убедителни… Какво точно пушещо дуло ти трябва? Не е ли убийство, когато някой те направи на парчета с ракетно нападение?

Трябваше да си напомня, че пред мен не стои истинска или глинена личност, с която да спориш на воля. Нито дори първокласен ИИ. За софтуерен фантом Нел изглеждаше доста добре. Но можеше да се е повредила или зациклила в някоя семантична връзка.

— Ракетната атака няма нищо общо с несъответствието, с което се занимаваме — а именно, предполагаемото убийство на Албърт Морис — отговори ми лицето.

Зяпнах го.

— Нищо… нищо общо ли?

Явно зациклянето бе сериозно. По дяволите! Май нямаше да получа никакъв достъп.

— Как… как е възможно смъртоносното оръжие да няма нищо общо?

— Органичният гражданин Албърт Морис липсва вече малко повече от денонощие. Не е оставил никакви следи в Мрежата, нито пък е бил засичан от уличните камери или…

— Е, разбира се, че не е…

— Но изчезването му беше очаквано. Нещо повече, то няма пряка връзка с унищожаването на дома му.

Така се слисах, че не можех да кажа нито дума. Очаквано? Няма връзка с унищожаването?

Сякаш принуден, обърнах поглед към мехура, който гледаше към Смокинената улица. Няколко реещи се очи-воайори и новинарски камери допринасяха за висококачественото изображение, което се уголеми и предостави ясен изглед отгоре към обгорените греди и срутените тухлени стени. Останките от комина стърчаха нагоре като някакъв предизвикателен пръст. Кованата метална балюстрада на задната веранда се бе превърнала на тирбушон от горещината, а от рамките за увивните рози бяха останали само обгорени пънчета.

Полицейската лента държеше настрана любопитните — истински хора и дубъли, които се опитваха да си вземат по някой сувенир. Вътре в кордона забелязах няколко абаносови — търсеха следи със скенерите и семплерите си. Други фигури се разхождаха сред развалините.

Докато бях разговарял с фантома, агентите бяха събрали наличната информация за ракетната атака и бяха оградили краищата на мехура с резюмета и диаграми. Видях един доклад за оръжието, което бе причинило всичко това. Точният модел бе неизвестен, но очевидно усъвършенстван да носи голям заряд в съвсем малък обем. Това обясняваше защо ракетата е била откарана тихомълком в Стария град и подготвена, без да бъде засечена. По-впечатляващ бе начинът, по който е била изстреляна — описвала е спирали и е изпускала гъст облак объркващи радарите метални ленти. Освен това бе изгорила по пътя си пет полуизоставени къщи и така напълно бе заличила следите към онзи, който я е изстрелял. Още по-лошо — недостигът на камери в този район пречеше на ченгетата да направят обратно проследяване. Сигурно никога нямаше да достигнат до непосредствения извършител.

„Кой може да има достъп до такова оръжие? — питах се със страхопочитание. — И защо го е използвал срещу нищо и никакъв местен детектив?“

Първият въпрос вече имаше отговор. Е, полицията мълчеше, разбира се, но правилото за пазене на професионална тайна не важи за хилядите анализатори-аматьори и пенсионирани експерти, разполагащи с маса свободно време. След задълбочено пресяване на цялата информация те бяха стигнали до консенсус.

Устройството трябва да е било на военните. При това не от нормалния асортимент, използван от националните ни отбори по време на ритуалните битки пред огромните аудитории на Международното бойно поле. Естествено държавите държат най-добрата си стока скрита-покрита, просто за всеки случаи. И тази ракета би трябвало да е едно от онези гадни неща, затворени в някое хранилище с надеждата никога да не бъдат използвани.

Това обясняваше защо толкова много абаносови пълзяха сред развалините. Сигурно се интересуваха много повече от оръжието, отколкото от горкия Албърт.

Имаше и други аномалии. Най-различни мнения течаха и мигаха по краищата на мехура.

— Предполага се, че този Морис е замесен някак си с опита за саботаж в „Универсални пещи“ във вторник вечерта. Очевидно трябва да е някакво отмъщение…

— Само след два часа? Глупости! Нужни са били дни или седмици, за да се разположи ракетата и да се вземат всички мерки за заличаване на следите…

— Правилно! Морис очевидно е станал жертва на заговор! Ракетата е трябвало да го убие, за да не свидетелства…

— Възможно е. Но въпреки всичко в цялата работа нещо намирисва. Защо не е намерено тялото?

— Какво тяло? Изпарило се е…

— Разкъсано на парчета…

— Така ли? Къде тогава са тези парчета?

— Има множество ДНК следи, идентични с профила на Морис…

— Именно следи! По дяволите, та ако взривите къщата ми, докато ме няма, ще намерите после какво ли не… клетки от кожа, пърхот, косми. Само погледнете възглавниците си — една десета от тежестта им се образува от частици, които са изпопадали от главите ви за хиляда нощи…

— Уф, ама че гадост!

— … така че не е достатъчно само това, че са намерили следи от ДНК в собствената му къща. За да се, потвърди смъртта, е необходима тъкан! Дори ако е бил направен на кайма, пак ще има парченца от кост, кръв, клетки от вътрешности…

Това ме потресе. Отчасти защото сам трябваше да се сетя! Дори като зелено франки. В края на краищата все още притежавам спомените на Албърт. И опита му.

Какво можеше да означава това?

Сигурно щях сам да стигна до очевидното заключение след секунда-две. Но в същия миг забелязах една самотна фигура, която вървеше из развалините и ровеше въглените с пръчка. Нещо в тънкото тяло привлече вниманието ми и мехурът реагира с увеличаване на образа.

Облечена в джинси, с прибрана под шапката коса, на пръв поглед фигурата приличаше на първокласен дубъл — още повече че лицето бе станало сиво от пепелта. Но когато един абаносов с поклон й направи път, разбрах, че трябва да е истинска. А и движенията й приличаха на движения на атлет.

До нея изскочи малък идентификационен етикет:

НАСЛЕДНИЦАТА НА ЖЕРТВАТА

Чувствата ми бяха по-силни, отколкото очаквах, като се имаше предвид евтиното ми тяло.

— Клара — промърморих аз, когато лицето й се фокусира. Изражението й бе мрачно, комбинация от мъка и тотално объркване.

— Последната парола е приета — отговори фантомът на Нел. — Достъпът до носителя разрешен.

Погледнах надясно. Компютъризираното изображение бе сменено със списък, показващ съдържанието на папките. Симулираният глас на Нел продължи да говори:

— Първото нещо по важност е информацията, която поиска в настоящето си голем-тяло в тринадесет и четиридесет и пет във вторник. Поиска да открия келнера, уволнен от ресторант „Тур Ванадиум“. Въпреки че бях ограничена е тази примитивна форма, успях завърша проследяването. Името и кратката биография на келнера са дадени по-долу. Депозирал е протест в Агенцията на предприемачите, с който отхвърля каквато и да било отговорност за инцидента, довел до прекратяване…

Какъв келнер? Какъв ресторант? А, бях забравил. В момента това не ме вълнуваше.

— Точно преди експлозията в списъка със задачите имаше още неща — продължи фантомът на Нел. — Обаждания от Малахай Монтморилин, инспектор Блейн, Джинийн Уоммейкър, Томас Факс.

Списъкът бе дълъг и ироничен. Ако Албърт бе отговорил на обаждането на Пал, който се опитваше да го предупреди за заговора, в който бе замесен вторият сив, сигурно в момента нямаше да съм тук. Щях да прекарам остатъка от късото си времетраене като свободно франки, нямащо нищо общо с проблемите на Албърт, щях да забавлявам децата по улиците или да се опитам да намеря онзи тромав келнер. Докато се разпадна.

— Също така мога да възпроизведа записа на последното обаждане на оригинала ти до Риту Махарал, отнасящо се до пътуването им до хижата на баща й в пустинята.

Това пък какво е? Пътуване? Те двамата?

 

 

Разтреперих се. Пътуване с Риту Махарал… в пустинята? Внезапно видях смътно очертанията на онова, което се бе случило. Албърт бе напуснал лично, дегизиран като дубъл!

Ако го бе направил, дали е било защото е подозирал, че домът му се наблюдава от убиеца му? В такъв случай номерът му е проработил. Заблудил е всички, че истинското му тяло е останало вътре. Трябваше ми време, за да възприема тази поразителна идея. Можеше да има пукнатини… но въпреки всичко Албърт можеше да се окаже жив!

Добри новини, нали? Това би ме освободило от тежкия товар — задължението сам да разкрия истината. Доколкото го познавах, в момента Ал и десетки негови лоялни копия бяха по следите на лошите и стесняваха обръча около тях, твърдо решени да отмъстят за разпердушинената му градина.

И все пак… това ми донесе и чувство на разочарование. За известно време наистина се бях чувствал като важна личност. Сякаш тази малка тресчица живот по някакъв начин имаше значение в общата картина на събитията. Сякаш справедливостта зависеше от мен. От онова, което щях да реша да направя.

А сега?

Е, задълженията ми бяха ясни. Трябваше да докладвам, естествено. Да опиша всичко, което съм научил, и да предложа услугите си на моите по-добри същности.

Но изобщо не бе така романтично, както да продължа да се боря самичък.

 

 

Реших какво да правя, докато гледах как Клара се мотае из развалините, очевидно много по-загрижена от това какво е станало с Албърт, отколкото от изхода на войната. Ако Ал беше жив, явно не си бе направил труда дори да се свърже с нея. Дори само за да я успокои, че с него всичко е наред!

Може би беше предпочел компанията на красивата наследница, Риту Махарал.

Копеле.

Понякога можеш да се видиш добре само ако се погледнеш отстрани. И още по-добре, ако се превърнеш в някой друг.

 

 

И така, стигам до настоящия момент. Моят разказ приключи. Ще оставя едно копие в носителя… в случай, че се намери някой Албърт, който да си направи труда да го чуе.

Ще пратя също така съкратена версия на госпожица Риту Махарал. Тя бе последният работодател на Албърт точно преди ракетната атака, така че заслужава да научи, че според мен Енеас Каолин е станал опасен луд.

Но всъщност правя всичко това заради Клара. Тя е причината, поради която стоя тук под този чадор десет минути повече и бързо диктувам от първо лице разказ за всичко, което съм видял и направил през последните два дни. Правя го независимо от настойчивите молби на малкия пор-дубъл на Пал, който ме предупреждава, че с всяка секунда се излагаме на все по-голяма опасност. От страна на Каолин или на някой друг враг, който може да е по-опасен и от него.

Няма значение. Докладът ми сигурно няма никакво значение. В края на краищата, разкрил съм само няколко части от мозайката. Разбира се, далеч недостатъчни за разрешаването на случая.

Може би просто съм повторил работата, която вече е била свършена от някоя друга, много по-добра версия на „мен“.

По дяволите, дори не знам къде ще ида сега… макар че имам някои идеи.

И все пак искам да ти кажа нещо, Клара.

Докато тази малка частица душа продължава да съществува, аз ще те помня. Докато рециклиращият варел накрая ме повика, ще имам нещо… и някой… за когото да живея.