Дейвид Брин
Килн хора (71)

71. Глава в кошница

… или как се става истинско момче…

Малко остана от светещия мен, който излезе от пещта във вторник сутринта, натоварен да почисти къщата и да изпълни къщните работи на Албърт Морис. Тяло, което живя… да видим… почти три дни повече благодарение на Енеас Каолин и магарешкия си инат. Един аз, който свърши много повече от това да изтърка тоалетната! Който събра толкова много интересни спомени и мисли… жалко, че няма начин да ги депозирам. Да ги споделя.

Нещата, които видях.

И които халюцинирах, напомних си аз, като се сетих за всички онези отгласи и шефски гласове, които чувах от време на време. О, истАлбърт ще изпусне много. Ако приемем, че му се е разминало горенето в дома му, Албърт по всяка вероятност е прекарал цялата седмица пред компютъра или в размахване на ръце под чадора, в координиране на абаносови изследователи и сиви детективи и разправии със застрахователни агенти. Работил е здравата, горкият тъпак.

„И въпреки това той не може да бъде пълен загубеняк. Не и щом Клара го обича.“

Ако можех, щях да се усмихна. Колко хубаво би било последният образ в ума ми да е нейният… жена, която никога не бях срещал лично, но въпреки това обожавах.

Сега можех да я видя — последен приятен подвиг на въображението в момента, когато тялото ми се сми, оставяйки само жалката глава да се търкаля на дъното на кошчето. Да, именно тя се изправи пред мен, цялата замъглена по романтичния холивудски начин, който омекотява всеки образ, дори и да носи шлем, покрит с щръкнали антени.

През ефирната светлина Клара сякаш се втренчи надолу към мен, а сладкият й глас бе примамлив като на ангел.

— Е, да ме разбият на парчета и да ме сервират като темпура^[1] — каза въображаемият ми серафим и избута настрани чифт холоочила, блестящи като огрени от слънцето паяжини. — Чен! Този дубъл не ти ли прилича на Албърт?

— Хм. Май да — обади се друга фигура и се наведе, за да ме погледне. Докато моята любима Клара изглеждаше нежна и женствена (макар и цялата покрита в тежка броня), новодошлият бе зъбат и люспест.

Демон!

В ръката му се появи тънък жезъл и намушка веждата ми.

— По дяволите, права си! Идентификаторът казва — чакай, не може да бъде!

— Напротив, може! — изписука трети, много по-тънък гласец.

На рамото на Клара се появи тънко лице, напомнящо гладна лисица, и се наведе да погледне надолу; хилеше се насреща ми с два реда блестящи остри зъби.

— Сигурно е онзи, който сигнализира — каза приличащата на пор фигура. В съня ми приличаше досущ на стария ми приятел палоида. — Пък може и в края на краищата да се окаже старият Зелчо.

Ако можех, щях да поклатя глава. Или да затворя очи, стига да имах клепачи.

Това вече бе прекалено, дори и за халюцинация.

По-добре да се стопя преди да е станало по-лошо.

Но малко се посъбудих, когато Клара ме повика.

— Албърт? Ти ли си там вътре?

Илюзия или не, нищо не можех да й откажа. Макар и да ми липсваше тяло — или каквото и да било средство да произведа звук, — някак си успях да събера сили за три думи.

— … само… факс… госпожо…

Добре. Трябваше да измисля нещо по-добро. Всичко обаче потъваше. А и без това се чувствах достатъчно щастлив. Преди да настъпи окончателната тъмнина последният образ пред мен щеше да е усмивката й, толкова вдъхваща доверие, че не ми оставаше нищо друго освен да вярвам.

— Не се безпокой, скъпи — каза Клара и посегна към кошчето. — Ето ме. Всичко ще се оправи.