Дейвид Брин
Килн хора (73)

73. На волана

… или да се научиш как да водиш…

Хвърчилото, издигащо се и пикиращо в небето, е прекрасно. Нали? Като толкова други неща на света. Една от основните причини, поради които не можеш да се откъснеш от него.

Йосил бе прав за ефекта на „котвата“. Никога няма да извършиш всички онези амбициозни неща, които той бе планирал, нито пък ще постигнеш целите му. Огромните нови територии за завладяване и моделиране само по силата на волята… ще ги оставиш на някое друго поколение. Може би по-мъдро поколение.

Въпреки това ти разбра нещо, което той не успя.

Природата е необходима.

Богатата сложност никога не би могла да възникне без твърдото, лишено от парадокси ниво на реалността, подчиняваща се на неумолимите закони на физиката. Единствено ожесточеният естествен подбор в невероятен мащаб би могъл да породи човешките същества — толкова умели със своите зъби и нокти, но въпреки това мечтаещи и успели да се издигнат високо, до неща като изкуството, любовта и душата.

Но еволюцията не се предава! Тялото ти копнее за полъха на вятъра, за дъждовните капки, за омайните аромати и вкуса на храната, за притока на адреналин.

За сладката тръпка на щастливия любовник.

За музиката на смеха.

Ти, който правиш света, наблюдавайки го — който кара амплитудите на вероятностите на звездите да намалеят и да се породят цели галактики, като просто ги гледаш — ти оставаш обвързан към причината и следствието, защото те предлагат надежда! Надежда, че еволюцията ще играе по правилата. (Въпреки че все още не го прави.) Надежда, че може и да победиш, независимо колко малки изглеждат шансовете ти. (Защото си потомък на поколения победители!)

Надежда да останеш жив, въпреки че смъртта винаги дебне.

Знаеш го по-добре от другите. Защото видя пустото душевно пространство, където само няколко милиарда водорасли-колонисти се борят на брега, оставайки верни на себе си до последния си миг. Тогава, скачайки за момента на славата, както сьомгата плува нагоре срещу течението, те се опитват да достигнат някаква недостижима цел — нещо, за което загатват религиите по същия начин, по който оживяват рисунките по стените на пещерата, когато ги докосне светлината на факела.

Да, засега всяка искрица, която полита нагоре, пада. Но падайки, те оставят следи. Там, в прахта.

И следите остават.

Е, какво ще направиш? Ще се освободиш и ще се опиташ да останеш на по-високо ниво? Без енергията, която се опита да натрупа Йосил, шансовете ти ще бъдат нищожни. Изчисленията му бяха добри, макар че душата му бе изкривена.

Значи ще останеш тук? Наполовина в света и наполовина някъде другаде? Ще споделяш леглото с Клара и с много по-човешката версия на бившия ти аз… онзи вариант на Албърт, който сменя телата ги и живее ден за ден?

Може и да успееш. Но честно ли ще бъде?

Или ще опиташ нещо друго? Нещо творческо. Нещо невиждано досега… поне не и в този космос.

Шансовете изглеждат малки. Но пък всичко е в опитването, нали?

За съществата, създадени от плът или кал, винаги е било така.