Дейвид Брин
Килн хора (44)

44. Дубълът и махалото

… сивото се слива с червеното…

Ехото… странното ехо отвън… продължава да се усилва, появява се на всеки няколко минути. Всеки път, когато голямата машина праща поредната си „резонантна“ вълна, аз/ние долавям загатване за нещо, което ми/ни се, струва едновременно друго и познато. Едновременно окуражително и ужасяващо.

О, господи… ние/аз тъкмо започнахме да свикваме да бъдем слети. Двойствено състояние… едно съзнание в две тела — сиво и червено, — преливащо от едното в другото, впечатващо ги непрекъснато. Два емулирани мозъка, свързани не само с общ душевен образец, но и с една и съща активна Постоянна вълна, звъняща през празното пространство между нас.

Пространство, където се готви да седне сивият призрак на Йосил Махарал — на платформата, която се люлее напред-назад, минавайки на равни интервали между Сивия и Малкия червен.

Има нещо познато в ритъма на махалото… свързан е с ритъма на нашите душевни избликвания. Не е съвпадение. Обзалагам се.

„Няма грешка“ — съгласява се Малкия червен някъде извън сивия ми череп. Чувствам го не по-различен от всеки от многобройните вътрешни гласове, които звучат в него през целия ден.

Странно.

 

 

— Каза, че създаваш съвършения копир — обръщам се към дубМахарал, за да го накарам да проговори. Дори неговите противни лекции смекчават ужаса от чакането. Или може би просто изглинвам малко време.

Призракът вдига глава над пулта и поглежда към мен. Зает е, но никога прекалено много, за да не може да се поперчи.

— Наричам го „брациер“ — отговаря ми той с нескрита гордост.

— Как…?

— Б-Р-А-Ц-И-Е-Р — повтаря той. — БогоРавна Амплификация чрез Цайтгайста^[1]. Интензификация и Его-Рефракция. Харесва ли ти?

— Да ми харесва ли? От…

Тъкмо да отговоря, когато удря поредната усилваща вълна и отново ме кара да се гърча в ремъците. Болезнена е, изпълнена с онези странни отзвуци, но за щастие отминава бързо. Всъщност вече донякъде съм свикнал с ударите.

Започвам да откривам в тях нещо друго освен чистата агония. Нещо налудничаво, като музика.

След оттеглянето на вълната мога да продължа отговора си.

— От… отвратително е. Как… как, изобщо ти хрумна да избереш толкова тъпо име?

Големът, убил собствения си създател — моя също — реагира на заяждането ми със силен смях.

— Е, наистина не е кой знае какво. Виждаш ли, исках да направя паралел с…

— … с лазер. Не съм чак толкова тъп, Махарал.

Той трепва, очевидно изненадан.

— И какво друго успя да се сетиш, Албърт?

— Ние двамата… дубълите на Морис… сивият и червеният… сме като огледала в двата края на лазер, нали? А важното нещо… онова, което трябва да се амплифицира… е между тях.

— Браво! Значи си внимавал в училище.

— Детска работа — изръмжавам аз. — И престани да ме гледаш така отвисоко. Щом ще ти бъда инструмент за създаване на бог от теб, поне покажи известно уважение.

Очите на дубЙосил за миг се разширяват, след което той кимва.

— Никога не съм го поглеждал от такъв ъгъл. Добре, така да бъде. Нека ти обясня, без да те гледам отвисоко. Става въпрос за Постоянната вълна, която Джефти Анонас открила в региона на фазовото пространство между неврон и молекула, между тяло и ум. Така наречената душевна същност, която Бевисов успя да впечата в глина, с което доказа, че древните шумери са имали смътна представа за изгубената истина. Мотивационната същност, която Бевисов и аз впечатахме в чудесните кукли на Енеас Каолин с резултати, които омагьосаха и промениха коренно света.

— И какво? Какво общо има това с…

— Сега стигам до същината. Поддържана от полета и атоми, подобно на всичко останало, Постоянната вълна не е нищо друго освен сума от нашите части — нашите спомени и рефлекси, нашите инстинкти и подтици — по същия начин, по който вълничките в морето само загатват за огромните и сложни движения под повърхността.

Чувствам, че следващият удар приближава. Гледам окачената платформа и разбирам, че тя се люлее напред и назад точно двадесет и три пъти между всеки болезнен лъч от машината.

— Всичко това звучи чудно хубаво — казвам на дубЙосил. — Но какво общо има експериментът? Разполагаш с моята Постоянна вълна, която отскача между двата ми аз-а, играещи ролята на огледала. Защото съм толкова добър копист, че…

Следващият удар е ужасен! Стена и се напрягам. Внезапно долавям още един от онези отгласи…

… и за миг виждам осветен от луната пейзаж от тъмни равнини и клисури, покрит със сенки и опалови отблясъци, сякаш от гледната точка на летящо създание.

Видението изчезва.

Опитвам се да задържа потока мисли и използвам разговора като котва… тъй като истинската котва, органичният Албърт Морис, е мъртъв, както ми е казано.

— Значи използваш моята Постоянна вълна… защото съм толкова добър копист. А ти — ужасен. Това вярно ли е, Йосил?

— Нагло, но вярно. Виждаш ли, в основата си е въпрос на отчетност…

— На какво?

— На отчетност, както действат физиците и солистите. Събиране, подреждане или броене на групите различни частици. Или на нещо друго! Вземи шепа топчета… има ли някакво значение кое кое е, ако всички изглеждат еднакво? По колко различни начина ще ги сортираш, ако са едни и същи? Оказва се, че статистиката е съвсем различна, ако във всяко топче има нещо уникално! Петънце, драскотина, етикет…

— Какви ги дрънкаш, по…

— Тази разлика е особено важна на квантово ниво. Частиците могат да се броят по два начина — като фермиони и като бозони. Протоните и електроните са фермиони, които са принудени да стоят разделени един от друг по принципа на изключването, който е по-фундаментален и от ентропията. Дори и да изглеждат идентични и да идват от един и същи източник, те трябва да се броят индивидуално и заемат места, които са квантоворазделени от определено минимално количество. А бозоните обичат да се смесват, да се припокриват, да се сливат, комбинират, да вървят в крачка — например в усилените и кохерентни светлинни вълни, генерирани от лазер. Фотоните са бозони, и са всичко друго, но не и стоящи настрана! Напълно идентични, те се съединяват, налагат…

— Дай същината, по дяволите! — изкрещявам аз. Иначе рискувам да го слушам цяла нощ.

Призракът на Йосил се намръщва.

— Същината? Макар че копието-голем може много да прилича на оригинала, нещо винаги не позволява душата-дубликат да бъде винаги идентична… или да бъде преброена със статистиката на Бозе. Това означава, че тя не може да бъде кохерентно умножена, подобно на светлината в лазера. Тоест, не можеше, докато не открих как! Като започнах с великолепен копист. И то с точно необходимата податливост…

— Значи е като лазер и ти използваш мен двамата като огледало. Твоята роля каква е във всичко това?

Той се ухилва.

— Ти ще осигуриш чистата носеща вълна, Морис, тъй като си добър в това. Но субстанцията на душата, която усилваме, ще е моята.

Като чувам, това и гледам изражението на лицето му… о, той наистина има Смерш-Фокслайтнеров комплекс. Най-малко в четвърти стадий. Аморалност, параноя и дълбоко самозаблуждение. Най-лошо засегнатите могат да повярват на седемнадесет различни неща преди още да са закусили… и понякога блестящо излагат несъвместими идеи заедно на обед!

— Ами онази „богоравна“ част от тъпото име? — питам аз, без да очаквам отговорът да ми хареса. — Не е ли ненаучна? Дори мистична?

— Не бъди простак, Албърт. Това е метафора, разбира се. В момента нямаме думи, които да опишат онова, което ще постигна. То надхвърля съвременния език по начина, по който езикът на „Хамлет“ надхвърля бърборенето на шимпанзе.

— Да бе. Имало е слухове за подобен Нов век, откакто се помня. Машини за насочване на души и налудничави идеи хората да се качат право в рая. На вас двамата с Каолин ви досаждат с подобни глупости от десетилетия. И сега ми казваш, че в тях има зрънце истина?

— Да, въпреки че използвам истинската наука вместо фантазирането. Когато собствената ти Постоянна вълна стане Бозе-кондензат…

ДубЙосил прави пауза и вдига глава, като че ли е дочул някакъв звук. После поклаща глава и сякаш е готов да продължи с ентусиазираното обяснение на амбицията си да се превърне в нещо ново — нещо много по-голямо и добро от обикновените смъртни. Отваря уста…

… и в същия миг шумът прониква в подземната зала. Този път се чува ясно. Далечен тътен някъде зад каменната стена.

По панелите изригват предупредителни червени и кехлибарени светлини.

— Нарушители — обявява електронен глас. — Нарушители в тунела…

Във въздуха се появява видеоглобус и се уголемява, почерпил сила от нашето внимание. Вътре в него виждаме неясни фигури, маршируващи по мрачен коридор от непокрит варовик. Внезапни проблясвания се откъсват от оголената скала и разсичат една от фигурите на две, но останалите отговарят необичайно бързо, насочват оръжията си й взривяват скритите роботизирани пазачи. Скоро пътят е чист и те продължават твърдия си марш.

— Предполагаемо време на пристигане в този район — четиридесет и осем минути…

Сивият призрак на Махарал поклаща глава.

— Надявах се да разполагам с повече време, но и това ще ми стигне.

И се връща към апаратите си, забравил за разговора ни. Подготвя се да ме използва…

… „да ни използва“ — настоява Малкия червен.

… да ни използва като средство за издигане на душата си, усилвайки я до някакво грандиозно ниво на могъщество. Типичен гаден Смерш-Фокслайтнер. Болестта на побърканите учени.

Може ли това наистина да проработи? Ще успее ли призрак на един мъртъв професор да се преобрази в нещо, което няма нужда от органичен мозък и каквато и да била физическа връзка със света? Може би да се издигне толкова много, че животът на една нищо и никаква си планета да му се струва тривиален и отегчителен? Представям си как един такъв макро-Махарал просто се отправя сред звездите в търсене на приключения от космически мащаб. Което би било страхотно за мен, предполагам, стига само да се махне и да остави този свят на мира.

Но имам тревожното чувство, че дубЙосил има наум съвсем друг вид обожествяване. Много по-провинциално и дълбоко контролиращо.

Мнозина от хората, които познавам, няма да харесат онова, в което ще се превърне.

О, и процесът вероятно ще включва използването на „огледала“ на неговия… брациер. Какъвто и да е изходът, не мисля, че ще ми/ни (сив/червен) хареса особено да служим за превозно средство на Йосил за достигане на личната му нирвана.

— Знаеш ли… — започвам аз е надеждата да го разсея.

Но тогава идва следващият удар.