Дейвид Брин
Килн хора (33)

33. Запазени впечатления

… истАлбърт успява да види парада жив…

Еха.

Това място е невероятно.

Наистина трябва да превключа в реално време, за да опиша какво виждам точно в момента.

Но дори и така, дали ще успея да го направя добре? Особено когато трябва да мърморя на малкия рекордер-имплант, взет от мъртвия голем. Имплант, който може би дори не работи правилно?

И все пак какво друго мога да направя, освен да се опитам? Малцина ще успеят; да видят този спектакъл, без спомените да не бъдат изтрити от мозъците им веднага след това.

Пред мен стои цяла армия, разделена по рангове и специалност в отделения, взводове, роти и полкове. Ред след ред неподвижни и яки фигури се губят някъде в далечината и хвърлят дълги сенки на слабата светлина. Нито живи, нито съвсем лишени от живот, мълчаливи в сухия мразовит въздух на дълбоката подземна зала, която сигурно се простира на километри. Всеки войник е запечатан в тънък пласт от гел, който го оставя свеж в очакване на заповедта, която никога няма да дойде — команда да се запалят лампите, да се включат намиращите се наблизо пещи и глиненият легион да бъде събуден от съня си.

Ефрейтор Чен казва, че в корпуса имат мото: „Отвори, изпечи, служи… и защитавай“.

Тази странна приумица — и самоподценяващият се хумор — ми вдъхва увереност. Малко. Така предполагам.

О, не се изненадах особено. Винаги са се носели слухове за тайно хранилище (или хранилища), в което се пази истинската военна мощ на държавата, приспана, но винаги готова за действие. Естествено, генералите и стратезите в Додекаедъра си дават сметка, че двадесетте малки помощни батальона като онзи на Клара няма да са достатъчни, ако някой ден се завърне истинската война. Всички предполагат, че тези гладиаторско-развлекателни единици са просто върхът на айсберга.

Да, но да го видя със собствените си очи…

— Елате — казва дубъл-Чен и ни прави знак с маймунската си ръка да го последваме. — Оттук се стига до защитения портал, който ви обещах.

Риту се мъчи да изтрие от лицето си остатъците от сивия грим още от момента, в който влязохме в тунела, водещ дълбоко под огромния военен комплекс. Но сега — докато гледа безбройните пашкули, — кърпата увисва в замръзналата й ръка.

— Невероятно. Разбирам защо са построили хранилището точно тук — за да могат войниците горе да впечатват копия за запас. Но не ми е ясно защо са ви толкова много?

Чен свива рамене и влиза в ролята на туристически гид.

— Защото противниковата страна може да разполага дори и с повече. — Той прави тромава стъпка към нас. — Само си помислете, госпожице. Копаенето на дупки е евтина работа. Също като правенето на предварително впечатани дубъли. Не са необходими никакви разходи за храна или обучение. За никакви застраховки или пенсионни осигуровки. Само малко за поддръжка. Имаме добри разузнавачи, работили в повече от дванадесет други страни — част от тях неприятелски настроени към нас. Индонезийците пазят своите войски в голяма пещера под Ява. Южен Хан, Гватемала и Гуджарта са натъпкали огромни орди също под земята. Пък и кой може да устои на изкушението? Представете си, че разполагате с военна сила, по-голяма от онази, която прусаците са стоварили при Марна, и която може да бъде мобилизирана и изпратена във всяка част на земното кълбо само за часове. И всеки войн да е напълно подготвен и с уменията и опита на ветеран.

— Плашещо е — отговарям аз.

Чен кимва.

— Затова се налага да разполагаме със същото — корпус защитници, готови да излязат изпод земята само за броени часове. От една страна, това е просто въпрос на изпреварване в дублирането.

— Искам да кажа, че цялата ситуация е плашеща. Цялата тази надпревара във въоръжаването…

— Оръжия, войници, тела… Наречи го просто сдържане. Да си сигурен, че противникът знае, че ще пострада жестоко, ако реши да нанесе първия удар. Същата логика е свършила добра работа на прадедите ни по времето на атомните бомби. Иначе нямаше сега да стоим тук и да си приказваме.

— И все пак е отвратително — коментира Риту.

— Точно така, госпожице. Но докато политиците не стигнат до сключване на съюз — на истински съюз с власт да прави проверки на място, — какво друго ни остава?

Мой ред е да поставя въпрос.

— Ами секретността? Как е възможно да се запази в тайна подобно нещо? Хенчмъновият закон…

— … е направен да поощрява доносниците. Съвсем вярно. Но въпреки това нито един вътрешен човек не се е разприказвал за погребаната под земята армия. И причината за това е съвсем проста, Албърт. Хенчмъновият закон е насочен срещу престъпната дейност. Да не мислиш, че шапкарите в Додекаедъра не са прочели законите внимателно? Никога не са отричали наличието на резервни отбранителни сили. В това няма нищо отвратително или незаконно — никакви истински хора не са били ощетени по никакъв начин — затова няма и награда за доносници. Тогава за какво му е на някой да разкрива за съществуването, на това място? Единственото, което ще спечели, е глоба върху пожизнените му доходи, за да покрие разходите по преместването на големите на някое друго място.

Чен ни поглежда закачливо.

— Между другото, това се отнася и за вас, ако решите да направите някоя глупост. Нямаме нищо против слуховете. Спокойно си дрънкайте за заговори и за каквото си искате с приятелите си. Само не пускайте нито думичка за местоположението на това място в Мрежата, или ще затънете в дългове и ще правите месечни вноски в сметката на Додекаедъра. До края на живота си.

Докато говореше това, направих с помощта на импланта си снимка на сцената. „За лична употреба“, оправдах сам себе си.

Може би трябва да я изтрия.

— А сега да ви заведа до секретния портал.

Все още леко зашеметени от предупреждението на ефрейтора, двамата с Риту мълчаливо го следваме покрай редиците съвременни еничари, мълчаливи като статуи, повечето от тях боядисани на камуфлажни петна. Едва отблизо си давам сметка колко големи са тези големи! Високи един път и половина от нормалния човешки ръст, с допълнителни енергийни клетки за повече сила, издръжливост и способност да използват подсилени сетива.

Макар че повечето от тях са яки и широкоплещести, продължавам да търся лицето на Клара. Несъмнено и тя е била образец и е вградила уменията и бойния си дух в стотици, може би в хиляди от тези дубликати. Малко съм раздразнен, че никога не ми е споменавала… поне не за мащаба на всичко това!

Докато вървим, Риту продължава да досажда на Чен.

— Струва ми се, че опасността не се свежда само до външна заплаха. Този легион не е ли изкушение и за онези, които държат ключовете? Ами ако шапкарите — или президентът, или дори главният защитник, решат, че демокрацията им е прекалено неудобна? Представете си само как милион напълно екипирани бойни големи излизат изпод земята като разгневени мравки и завладяват всеки град само за няколко…

— Нямаше ли един трилър преди няколко години точно по този сценарий? Страхотни ефекти и здрав екшън, доколкото си спомням. Орди от керамични чудовища, маршируващи с вдървените си крака, крещящи с бомбастични гласове и унищожаващи всичко пред себе си… с изключение на героя естествено. Все някак си не успяваха да го уцелят!

Чен се смее и посочва с дългата си ръка към заобикалящите ни роти.

— Но честно казано, историята бе съвсем изсмукана от пръстите. Всяко от тези момчета е впечатано от лицензиран гражданин-запасняк, точно според правилата. Те носят нашите спомени и ценности. И се получава малко трудничко да се добереш до купата, когато всичките ти главорези са направени от такива като мен — и Клара естествено, — на които демокрацията им се струва нещо чудесно. Освен това тук има и устройства за самоунищожение, а кодовете са разпределени между…

Чен спира и поклаща глава.

— Не, забравете всички предпазни мерки. Ако нямате вяра в процедурите и професионализма, погледнете на нещата от позицията на логиката.

— На каква логика, ефрейтор?

Чен потупва пластмасовата обвивка на стоящия до него боен голем, който може би съдържа дубликат на собствената му душа.

— Логиката на времетраенето им, госпожице. Макар и да е подсилен с допълнително гориво, бойният дубъл не може да съществува по-дълго от пет дни. Най-много седмица. Чудно ми е как ли ще се задържат всички тези завладени градове след този срок. Никаква малка групичка конспиратори не може да впечата достатъчно заместници. А никаква голяма група не би могла да задържи подобна тайна достатъчно дълго. Не, целта на тази армия е да поеме първата вълна от изненадващата атака на врага. След това хората сами ще трябва да защитават себе си и цивилизацията си. Единствено те могат да осигурят достатъчно свежи души и сурова храброст, които да бъдат използвани в един продължителен конфликт.

Чен свива рамене.

— Но всичко това е било вярно и по времето на дядо ми и на неговия дядо.

 

 

Риту не разполага с готов отговор на това, а аз успявам да запазя мълчание. Така че Чен се обръща отново и ни повежда покрай още полкове, подредени безупречно един след друг, докато изгубваме бройката им, поразени от огромния брой мълчаливи пазители.

Риту се чувства особено некомфортно. Рязка и отдалечена, тя по нищо не прилича на приказливата спътничка, с която минах през пустинята. Сигурно една от причините е в собствения й проблем с правенето на дубъли — никога не може да предскаже какво ще се получи от впечатването. Понякога всичко минава нормално — големът Риту прилича достатъчно на нея, за да споделя амбициите й и да изпълнява дадените задачи, след което да се върне за рутинното прехвърляне. Но други копия изчезват мистериозно и само й пращат шифровани обидни съобщения.

— Можеш ли да си представиш какво е да ти се подиграва някой, който знае всяко съкровено нещо, което някога си направил или помислил?

— Че тогава защо изобщо впечатваш? — попитах я по време на дългия ни преход през пустинята.

— Не разбираш ли? Работя за „Универсални пещи“! Израснала съм в глинената търговия. Това е всичко, което зная и мога. А за да си вършиш работата в наши дни трябва да копираш. Така че всяка сутрин изпичам два голема и се моля всичко да е наред.

Но ако има важна среща или нещо, което трябва да се направи както трябва, се опитвам да се справя с него лично.

Като пътуването до хижата на баща й и до мястото, където бе загинал. Когато поканих Риту, тя бе решила да похарчи ден от истинския си живот. Само че сега харчим няколко, откакто онзи отвратителен „Каолин“ ни направи засада на магистралата. Заседнали далеч от града, без никакви средства за комуникация и съвсем малко скъсили разстоянието до целта си. Сигурно й беше много трудно…

… както и на мен. Да измина целия този път и да открия, че Клара се е самоотлъчила и е отишла да се рови из останките на къщата ми, докато аз през това време разчитам на благодеяния. По дяволите, дано да стигнем по-скоро този портал. Трябва да намеря начин да се свържа…

Най-после!

Колоните глинени войници свършват. Излизаме от мълчаливото множество само за да се озовем под още по-големи сенки — ред след ред големи автоматични пещи, в момента тихи, но готови да се включат бързо и да изпекат разопакованите воини на огромни групи, да стимулират elan клетките им и да пратят цели дивизии към саможертвата и славата.

Над нас се издигат корпоративни фирмени знаци, гравирани гордо в механичните чудовища. Няма по-известен символ от оградените в кръгове букви У и П. И все пак Риту не изглежда горда, а нервно разтрива рамене и ръце и погледът й скача наляво и надясно. Зъбите й са стиснати, сякаш ходи единствено със силата на волята си.

Чен ни води през една плъзгаща се врата в още една огромна зала, където на висящи от тавана куки висят безброй доспехи. Цяла гора от комбинирани дуралитни шлемове и брони, готови да се спуснат върху телата, все още горещи от пещта. Трябва да се промъкнем през тесен проход между тях, раменете ни закачат метални ливреи и гамаши и те се раздвижват като някакви призраци.

Чувствам се малък, сякаш сме деца, ходещи на пръсти през гардероба на някакви великани. Тази зала е по-зловеща дори от легионите големи войници. Може би защото тук няма душа. В края на краищата онази дубъл-армия бе човешка. Добре де, един вид човешка. А този оръжеен склад е изпълнен със смразяващото безличие на метал и силикон. Празни, доспехите обезпокоително силно ми приличат на роботи — смъртоносно неотговорни и освободени от всякакво подобие на съвест.

За щастие се движим бързо. След минути сме в другия край и съм доволен, че с това свършва!

Излизаме от „съблекалнята“ И Чен ми прави знак да се присъединя към него на балкона.

— Албърт, трябва да видиш това! Ще го намериш за интересно, ако Клара по някакъв начин ти е повлияла.

Приближавам до перилата и откривам, че терасата гледа към трета огромна галерия, на малко по-голяма дълбочина от предишната, натъпкана с най-добрите оръжия, които съм виждал. Всичко — ръчно огнестрелно, оръжие, огнемети, лични хеликораптори — е подредено на спретнати редове или рафтове, като някакво огромно тържище за оръдия за унищожение. Централна библиотека на войната.

Чен клати глава, очевидно изпълнен с копнеж и тъжен.

— Настояват да държим най-добрите неща тук долу, като резерва. За всеки случай, както се казва. Но определено ми се иска да можехме да ги използваме горе, по време на някои срещи. Като тази срещу индонезийците например. Яки копелета. Щеше да е страхотно, ако…

Ефрейторът-дубъл внезапно млъква и накланя маймунската си глава на една страна.

— Чу ли нещо?

За миг ми се струва, че ме дърпа за крака. Това зловещо място изглежда чудесно за свърталище на призраци.

Едва тогава… Да, тихо мърморене. Сега го чувам.

Взирам се надолу и най-накрая забелязвам движещи се фигури между далечните редове лавици. Някои са блестящо черни, а други — с цвят на стомана: Носят инструменти, таблички-бележници и оглеждат купищата складирани машини за убиване.

Чен прошепва една ругатня.

— По дяволите! Явно правят проверка! Но защо точно сега?

— Мисля, че зная.

Той ме поглежда с тъмните си очи под тежките изпъкнали вежди. После изведнъж се сеща.

— Ракетата! Онази, която унищожи архито ти заедно с къщата. Мислех си, че е ръчна изработка, като онези, дето ги правят градските смотаняци и престъпници в мазетата си. Но началството явно е заподозряло, че е било откраднато оттук. Мамка му, трябваше да се сетя!

Какво мога да кажа? Възможността ми бе хрумнала току-що. Но не исках да стряскам Чен, когато така се опитваше да ми помогне.

— Защо някой от армията ще иска да съм мъртъв? Вярно, Клара на няколко пъти заплашваше да ми счупи ръцете…

Майтапът е кух. Маймуната-дубъл на Чен се свива.

— Трябва да се омитаме. Веднага!

— Но ти обеща да ни заведеш…

— Защото си мислех, че тук няма никой! И не се бях сетил, че може да е замесено армейско оборудване. Определено не смятам да те пращам право в ръцете на тия типове! — Чен сграбчва ръката ми. — Да вземем госпожица Махарал и…

Изречението спира по средата, когато двамата се обръщаме и зяпваме.

Бяхме оставили Риту точно зад нас.

Сега е изчезнала. Единствената следа е шумоленето на една дълга редица висящи доспехи — отслабваща вълничка в морето от тела и шлемове, които кимат и учтиво се покланят, докато тя минава покрай тях.