Дейвид Брин
Килн хора (52)

52. Прототипове

… истАл сваля пласт след пласт…

Имаше улики. Твърде смътни за такива като мен, но някой по-умен щеше да се сети години по-рано.

„Бета“ — името означаваше „номер две“ или втора версия. Второто име на Риту бе Лизабета. А в митологията Махарал — името, което баща й избрал преди тя да се роди — била титлата, дадена на най-великия средновековен майстор на големи след смъртта му… както и почтително обръщение към друг човек с подобни умения, какъвто е бил Беталел или Бетзалел.

И така е продължило. Подобни детски задачки-закачки, които те карат да стенеш заради собствената си глупост и заради несериозността им едновременно.

Другата причина, поради която не схванах ли? Може би защото съм старомоден по душа. Половите различия между приятно сдържаната Риту и крещящия и ярък Бета не би трябвало да измамят материалист като мен, който е видял достатъчно показни преструвки. Фактът, че ме е измамил, доказва какъв консервативен дърт глупак съм, по дяволите. Неоправданите предположения са проклятието на всеки частен детектив.

Все още не можех да възприема всичко това и отчаяно се опитвах да си спомня какво бях научил през годините за Безредието на множествената персоналност, или БМП.

Не става въпрос за или-или. Повечето хора изпитват от време на време как отделните части от тях се припокриват в амфората, спорят и се надпреварват вътре в тях, когато трябва да се вземат трудни решения — представят си вътрешните диалози, докато конфликтът не се разреши. Правят го, без да се предизвиква продължително нарушение или объркване на илюзията за една-единствена, унифицирана идентичност. На обратната страна са хората с умствени схизми, които са безпрекословни, твърди и дори мразещи себе си, издигащи перманентни личности, които стоят на противоположни позиции, имат различни гласове и имена и се бият помежду си за поемане на контрола.

Рядко можете да откриете наистина крещящи примери от времето преди голем-технологията извън някои прочути разследвания и филмови преувеличения, защото едно тяло и един мозък просто не предлагат достатъчно място! В рамките на черепа обикновено решаващата дума има един-единствен доминиращ характер-фасада. Ако някъде се спотайват и други — най-вероятно продукти на травма или на неврално заболяване — те ще бъдат потиснати дълбоко и сведени до смътни партизански войни или просто правене напук.

Дублирането променило всичко това. Въпреки че БМП е все още рядко, забелязвал съм как понякога впечатването отприщва неочакваното. Някоя особеност, която е била приспана или потисната в оригинала, може да вземе връх в дубликата.

Но никога толкова крайно като случая Риту/Бета! Случай, при който оригиналната личност — на пръв поглед компетентен професионалист — остава напълно в неведение за самото съществуване на другото й аз дори когато то е открадвало собствения й дубъл.

Като обикновен криминалист, аз не съм експерт психодиагностик. Помислих си за евентуална връзка с болестта на Янг-Пиминтел. Или за възможен вариант на Смерш-Фокслайтнер, или пък рядък и опасен вариант на синдрома на моралната ортогоналност. Плашеща работа! Особено като се има предвид, че някои от тези заболявания имат връзка с най-лошия вид гениалност. Податливият на себеизмама вид, намиращ блестящи аморални оправдания за каквото и да било престъпление.

Историята показва, че някои от тези психопатологии са наследствени и се предават от поколение на поколение. Това можеше да обясни защо бях превъзхождан още от самото начало.

 

 

Много от тези мисли препускаха през главата ми няколко секунди след като Риту косвено разкри истината чрез своята притча за гъсеницата. Искаше ми се да стоя и да гледам, да примигвам слисано от ужасяващото разбиране, да задавам несвързани въпроси — с други думи, всички онези стари като времето начини, по които реагират хората, когато са изненадани. Но нямаше време за нищо от тези неща — трябваше да продължим забързания си ход напред. Какъв избор имахме, при положение че един взвод Бети си проправяше с бой пътя пред нас, а отзад ни притискаше контингент подкрепления?

Най-сетне разбрах защо двете групи засега са ни оставили на мира в пространството между тях. Риту, техният архи и създател, бе на сигурно място точно там, където я искаха, на разположение, в случай че е необходимо да се направят още дубъли. Дотогава нямаха нужда да я насилват. Всъщност бяха яростно решени да защитават физическото й благополучие.

Омръзна ми да търся смисъл във всичко това.

„Риту винаги е имала силата да унищожи Бета, като стои настрана от копирните машини! Ако пеперудата откаже да снася яйца, гъсениците-вредители ще изчезнат.“

За да се предпази от това, параноичният Бета бе складирал допълнителни замразени копия из целия град. Бях срещнал едно от тях зад Телър Билдинг след нападението във вторник, което спомена нещо за „поемане“. Дали едно от онези резервни копия не ни следваше тук, за да принуди Риту да впечатва отново?

Защо не ме бе предупредила още във вторник вечерта?

Наистина, в един момент бе споменала, че дубълите й били „ненадеждни“, че повечето от тях най-ненадейно изчезвали. Дори онези, които лоялно изпълнявали задачите си, връщали при нея само частични спомени, защото — вече знаех липсващите изживявания са били хващани и открадвани от прото-Бета личността, криеща се в мозъка й. От гледна точка на Риту, дублирането би трябвало да изглежда ужасяващо неефективен и не носещ никакво удоволствие процес още преди изобщо да е подозирала за съществуването на Бета.

„В такъв случай защо изобщо трябва да го прави?“ — питах се аз.

Оправдания. Хората са надарени със способността да намират причини, поради които да продължават да вършат глупости. Може би се е тревожила заради съвременното лошо отношение към онези, които не могат да дублират — неприятен намек, че подобни хора са безплодни, че нямат душа, която да могат да копират.

Или е продължавала да впечатва, защото един ръководител в „Универсални пещи“ е длъжен да праща свои дубликати, дори ако са нужни четири опита преди да направиш такъв, който да отиде там, където му е казано. А тя със сигурност можеше да си позволи цената.

Може би изпитваше отчаяната нужда да се преструва, че е като всички други.

Сетих се за още една причина. Натиск отдолу. Вътрешен подтик, който би могъл да се задоволи само като легне сред сондите, като почувства техните пипалца и масажа им, докато отпечатват сладострастно Постоянната й вълна във влажната глина. Нещо като пристрастяване, наред с отричаща слепота към пристрастяването, което винаги е било характерно за всякакъв вид наркомани.

Нищо чудно, че са й били нужни години, за да признае проблема си на глас.

Чудех се как Бета е успял да ни проследи през откритата пустиня и след това да ни последва през всичките охранителни системи в подземната секретна база. Отговорът ме зашемети. Не е имало нищо подобно! Бета просто се е спотайвал вътре в Риту и й е оказвал натиск, докато напрежението е станало непоносимо. И тогава тя избяга от нас двамата с ефрейтор Чен и е активирала една от онези пещи, които бяхме видели. Ненавиждайки самата себе си, подобно на всеки наркоман, отдаващ се на ужасния си навик, тя е легнала в копира, търсейки облекчение сред пипалцата на тетраграматрона, отдавайки се на своята настоятелна, по-силна половина — майстора-крадец и отчаян тип, вироглавия престъпник, дръзващ да направи всичко, непозволено и предизвикващ всяка законна власт на света.

Нищо чудно, че не бях в състояние да свържа Бета с конкретен истински човек! Въпреки всичките безкрайни часове, които бях прекарал като абаносов, като търпеливо свързвах и сравнявах фрагменти от говора на Бета и други черти на характера му и пресявайки Мрежата в търсене на някой, който използва подобен вид изразяване, синтаксис и ударения — цялата мъчителна черна работа, която позволява на упорития детектив да проследи и най-хитрия престъпник, стига да има достатъчно време.

Но в неговия случай цялата тази работа е била загуба на време. Защото престъпникът си имаше съвършеното скривалище, а Риту говореше по, начин, който нямаше нищо общо с този на Бета.

Ето го моето възмездие, моя Мориарти, ходещ до мен в тъмния коридор, треперещ едновременно от ужас и срам! Колко ли дълго е продължило това тайно съвместно съществуване преди Риту да стане подозрителна и накрая напълно съзнаваща съществуването на гангстерската си друга половина?

Затова ли бе решила да ме наеме? За да има за свой адвокат противника на Бета? На първо място, откриването на изчезналия й баща вероятно нямаше нищо общо с това. Не и докато Йосил Махарал не бе намерен мъртъв на магистралата.

И все пак трябваше да има и нещо друго.

Поклатих глава. Трудно ми бе да се съсредоточа заради бушуващите в мен емоции. Защото точно в този миг направо кипях от ярост!

Риту е знаела какво става — знаела е за потенциалната смъртна опасност — още когато потеглихме във вторник вечерта. Защо тогава не ме бе предупредила? През всичките тези часове и дни в пустинята, а след това под земята, тя така и не спомена за натиска, който се надигаше вътре в, нея. Люпилото дяволски яйца, които носеше в себе си, готови да се излюпят в мига, в който намерят подходящи условия.

„Проклета себична, егоцентрична…“

Нещо от настроението ми сигурно бе прекосило разстоянието между двама ни. Или може би жестоката реалност на ситуацията, в която се намирахме, разби последните илюзии на Риту. Каквато и да бе причината, след няколко минути крачене в тъмнината спътничката ми най-накрая заговори.

— Аз… много съжалявам, Албърт — прошепна тя.

Погледнах я в лицето и разбрах каква мъчителна храброст й е била необходима дори за това просто извинение. Но не бях в настроение да й простя толкова лесно. Защото и двамата знаехме какво щеше — какво трябваше — да направи Бета, за да оцелее.

Ако Риту се измъкнеше сега, тя би могла най-сетне да оцени сериозността на положението си и да потърси убежище и уединение в някой санаториум, докато тайният запас на Бета лека-полека се изчерпа и спомените им станат все по-безполезни и ненужни. При експертна терапия нейната втора личност би могла да бъде изведена на преден план, предизвикана, принудена са се поправи или да бъде подложена на драстично лечение.

А дори и отрицанието да се появеше отново и Риту да не потърсеше помощ, аз със сигурност щях да докладвам за ситуацията както на работодателя й, така и на личния й психиатър. Със или без терапия, Бета щеше да бъде унищожен като престъпен ум. Защото лошата слава щеше да подложи Риту Лизабета Махарал на непрекъснато наблюдение за години напред от Световното око… от мрежата свободни аматьори, които никога нямаше да изпуснат дубълите й от поглед. Представителите на подземния свят мразят подобно осветляване на живота им. За тях то е пречка, както бяхме разбрали от годините след Голямото крадене.

За да избегне това, Бета нямаше да ни освободи за нищо на света. Щеше да намери начин да държи Риту като затворничка, вечна робиня на този шантав репродукционен цикъл — нещо като самоизнасилване, което би ме разтревожило неимоверно, ако не бях по-загрижен за собствения си живот.

Защото старият ми враг Бета нямаше абсолютно никакви причини да ме оставя жив.

Опитах се да свържа отделните парчета в обща картина.

„Бета трябва да е онзи, който се опита да ме убие с ракетата. Дали е разбирал, че съм по петите на…

… но това е безсмислено! Какво слухтеше онова копие на Енеас Каолин в дома на Махарал във вторник вечерта? Той тършуваше, търсеше нещо и същевременно се стараеше да не бъде забелязан от дубъла на Риту.

И именно Енеас Каолин стреля по Риту и по мен по-късно в пустинята.

Значи трябва да е разбрал за връзката между Риту и Бета може би дори преди тя самата да я разбере.

Той ли е онзи, който е «поемал» операциите на Бета?“

Спомних си първата си среща с Риту и шефа й в луксозното юго. И двамата изглеждаха съвсем искрени и единодушни в решението си да ме наемат да търся изчезналия професор Махарал. А дълбоко в себе си са се надявали освен това и да използват уменията ми, за да контролират личността на Бета… и може би да я използват…

„Но всичко се промени във вторник вечерта. Нещо е уплашило Енеас. Може би прионната атака в «Универсални пещи»? Или нещо друго, свързано с бащата на Риту.

Това може и да обясни защо е изпратил едно от платинените си копия да ни нападне на магистралата. Двамата с Риту бяхме маскирани като сиви. Каолин сигурно си е помислил, че съм сключил съюз с Бета и сме тръгнали да се срещнем с…“

Умът ми трескаво работеше и събираше данни от всички посоки. Но преди тези заплетени мисли да се съединят в нова картина, внезапно забелязах нещо още по-важно. Нещо, предлагащо лъч надежда.

Отляво имаше разклонение. Евентуален път към спасението.

 

 

По-малкият тунел зави назад под остър ъгъл и не се отделяше много от онзи, по който бяхме вървели досега. Имах впечатлението, че е насочен към друга част от базата. Професор Махарал явно бе имал повече от една цел, когато бе ровил тук в търсене на скрити високотехнологични съкровища.

Новият проход изглеждаше още по-мрачен и тесен от първия. Но все пак предлагаше някакъв малък шанс и се възползвах от него без никакво колебание. Грабнах Риту за ръката и я повлякох след себе си.

Тя не възрази — отново се бе затворила в пашкула на пасивното примирение. „Нищо чудно, че е могла да бъде изнасилена от плод на собственото си въображение — помислих си (признавам, че беше грубо). — Странно как агресивната, по-волевата част от нея е била потисната и се проявява само чрез създаването на дубъли. Сигурно детството й е било доста странно.“

Придвижването ни ставаше все по-трудно и по-трудно. Този тунел бе с много по-груби стени и толкова тесен, че често ни се налагаше да се навеждаме. Подът почти не бе изравняван, сякаш строителят му не бе очаквал да го ползва особено дълго. Лампите бяха по-малко и повечето бяха изпочупени от неотдавнашната стрелба. Навсякъде лежаха фрагменти от роботи-базилиски, смесени с локвички наскоро разтекла се голем-каша. Сурогати от глина и силикон бяха водили кратка, ожесточена схватка и тук.

Дали имаше оцелели? И по-важното, дали все още бяха настроени да не нараняват същества от плът, или подобни буквоядски разграничавания вече не бяха в сила?

Изгубих представа за време и разстояние. (Имплантът ми естествено не работеше под земята.) И все пак надеждата растеше, докато двамата с Риту бързахме напред. Трябваше да се приближаваме отново към базата — до която и да е нейна част — иначе защо Йосил бе пропилял толкова много голем-години да прокопае тунела? Щом стигнех нямаше да си губя времето, ами веднага щях да се обадя…

Внезапно се препънах в нещо в тъмното. Нечие тяло изстена и протегна към мен масивните си ръце, но успях да отскоча. Лежащият боен голем не можеше да ме подгони. Три четвърти от него липсваха.

Това бе добрата новина.

Лошата новина беше, че сега двамата с Риту се намирахме от двете страни на осакатената кукла-воин.

— Чупиш ли се, Морисссс?

Стържещият, груб глас изобщо не бе чак толкова лош за някой, който има само половин лице. Повечето дубъли биха се дезинтегрирали след такива наранявания и Постоянните им вълни щяха да угаснат, подобно на свещичка в буря. Но бойните модели са издръжливи.

— Не искаш да продължиш нататък. — Главата кимна към посоката, накъдето се бяхме запътили.

— И защо не? Да не би отбраната да бе прекалено силна, Бета? Не успяхте ли да си пробиете път?

Разнебитената фигура сви рамене.

— Успяхме. Но Йосил вече е събрал нещата си. Сега е в лабораторията. Втриса ме, като си помисля какво смята да направи с…

— Какви ги говориш? Махарал е мъртъв!

Сух смях.

— Толкова ли си сигурен?

Изплюх се, за да прогоня внезапния противен вкус в устата си.

— Полицейското разследване приключи. Йосил Махарал е умрял при автомобилна катастрофа. И досега евентуалните призраци би трябвало…

— Евентуалните призраци могат все още да витаят наоколо, Морис. Но Алфа никога не ти е споменавала за това, нали?

Алфа. Прякорът, който Бета използваше за Риту, естествено. Лицето й на слабата светлина изглеждаше изпито, отвратено от тялото на земята, от раните му и от насмешливото му отношение, но над всичко това бе Ефектът на огледалото — отвращението да видиш собственото си отражение, което не можеш да понасяш.

— За какво говори той? — обърнах се към нея. Но Риту само отстъпи две крачки назад и заклати глава.

Разнебитеният голем се разсмя.

— Хайде, кажи му! Разкажи на Морис за проекта „Зороастър“ и за многоаспектните му производни. Например за новия метод за възстановяване на дубъли, така че да могат да съществуват седмици и дори месеци…

— Но това ще…

— … или за изследванията как да се правят по-добри впечатвания от един дубъл върху друг. Естествено, от това най-много се интересувах, за да направя от пиратството наистина доходоносен бизнес. Трябваха ми детайли, които Риту така и не научи в куполите на УП. А по някаква си дребнава причина изобщо не искаше да слиза до Изследователския отдел, колкото и да я натисках. Точно затова прибягнах до онзи шпионски план… в който използвах теб, Морис. Само дето той се провали, доколкото знам. Май накрая засегнах някой наистина силен. Някой с достатъчно ресурси, за да успее да ме проследи и…

— Силен? Каолин ли имаш предвид?

Свиване на раменете.

— Кой друг? И без това беше бесен, че Йосил е изчезнал заедно с всичките си записи и прототипове. Сигурно Енеас е решил, че е време да измете къщата, да сложи край на проекта „Зороастър“… и междувременно да се отърве от враговете си. Но досещането ти е също толкова добро, колкото и моето. Това бе първата ми възможност да се въплътя от седмици! Колкото до сегашните събития, онова, което знам, е същото, което е чула и видяла Риту. Ако имах време, щях да пусна агенти. Да разбера дали Енеас наистина се е паникьосал от онова, за което си мисля. Може би да планирам някакво отмъщение. Но сега…

Гърчове преминаха през раздраното тяло на голема. Глинената кожа, която преди бе изглеждала еластична почти като човешка, се пропука. С последни усилия дубБета най-сетне успя, да проговори отново.

— Сега… трябва да се реши един… много по-сериозен проблем.

Поклатих глава.

— Искаш да кажеш, че призрак на Йосил се опитва да направи нещо…

— … което не трябва да се допусне! — Глиненият войник използва оцелялата си ръка, за да се опита да хване Риту. — Продължавай… Кажи на Морис, за какво става дума. Кажи му какво… се опитва да направи татко. Кажи му!

Риту затрепери и отстъпи още две крачки в посоката, откъдето бяхме дошли, обратно към тайното скривалище на Йосил Махарал под Урака Меса. Едва различавах бялото на очите й.

— Спри! Бета се опитва да те измами… да те върне при другите. Но този тук е безобиден, виж! — Забих крак в ръката и тя се откъсна и се разпадна на парчета.

— Ела насам. — Протегнах й ръка, за да й помогна да прескочи разпадащата се военна кукла. — Ще излезем…

— Излижем. — От разлагащия се дубъл на Бета бе останало само проядената половина лице и част от тялото, но въпреки това той имаше достатъчно сила на волята, за да се смее. — Сссамо до края… на тозззи тунел… Морисссс… и виж твоето излизане!

Кикотът на голема бе последната капка за Риту. Със стон от ужас и отвращение към себе си тя се обърна и затича обратно към главния тунел. Виковете ми бяха безрезултатни.

Не можеш да разсъждаваш, когато си заслепен от паника. Не я обвинявах.

След малко (както и очаквах) чух отчаяния писък на Риту — беше се сблъскала с преследвачите ни. Още Бети, не по-приятни от версията в краката ми. Само дето бяха цели-целенички.

Не можех да й помогна. Единственият ми шанс бе да се обърна и да побягна. Последният смях на загиналия Бета продължаваше да ме преследва и ме караше да тичам все по-бързо, също както бе подгонил Риту.

Доколкото можех да видя, тук се бе водила истинска битка. Машините, поставени от Йосил Махарал, се бяха сражавали отчаяно срещу глинените автомати, носещи единия аспект от многоликата личност на дъщеря му. Съкровището, за което си съперничеха, би трябвало да е много голямо! Забързах нататък и чувах тропота на краката, които наближаваха отзад.

Най-накрая тунелът свърши. Пред мен имаше метална стена — броня, която явно целеше да държи натрапниците настрана. Преградата би трябвало да си е свършила работата. Би могла, ако пазителите на базата бяха слушали за приближаващи къртици. И наистина го бяха правили, знаех го. Поставили бяха всички необходими уреди и наблюдателни програми. Само че някой много по-хитър от тях бе успял да пробие защитната система и да направи бдителните механични пазачи глухи за звуците от копаенето.

Широк панел от високотехнологичната стомана бе разкрит, след това бе изрязан назъбен отвор, като внимателно се избягваха вградените детектори. Още едно доказателство, че го е направил вътрешен човек. Разбира се, всичко това бе използвано само за кратко време. Не би трябвало да отнеме много време да се проследи виновникът, след като охраната на базата бъде вдигната по тревога. Крадецът бе имал съвсем малко време да изпълни плана си, какъвто и да бе той.

Докато наближавах металната пролука, имплантът в лявото ми око сканира за евентуална засада от оцелели роботи-базилиски, макар че единственото, което видях, бяха фрагменти. Също така се опита да открие връзка с охраната, но безуспешно. Оставаше само да вляза и да се надявам…

И тогава видях предупреждението:

БИОЛОГИЧНА ОПАСНОСТ

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО ЗА ОРГАНИЧЕН ЖИВОТ

Бронираната стая бе планирана да има само един вход. Видях го срещу мен — тежък въздушен шлюз с масивни припокриващи се крила. Почти също толкова внушителни бяха десетината обемисти хладилници, всеки от които бе заключен на три места и покрит с печати, които да покажат евентуални следи от бърникане.

Някой обаче беше бърникал, като внимателно бе заобикалял алармените инсталации и бе изрязал нови отвори, за да избегне ключалките. От дупките излизаше ледена пара. Но тя беше нищо в сравнение със студа, който изпълни сърцето ми, когато видях захвърлените останки на пода метални пластини и скъсани пластмасови опаковки, върху които също бе изобразен знакът за биологична опасност. Без никакво съзнателно усилие от моя страна имплантът увеличи изображението, докато бях в състояние да прочета някои от етикетите. Носеха имена като „Въздушнопреносима Saringenia“ и „Tumoformia Phiddipidesia: подобрена версия“.

Клара ми бе разказвала веднъж за Saringenia — наистина отвратителна органична чума, която била тествана по време на Безславната война. Що се касае до Phiddipidesia, една нейна олекотена версия бе изпусната преди десет години и причини на Югозападната екотоксична водна пара. Потръпнах при мисълта какво ли би могла да причини „подобрената“ версия.

Съгласно официалните договори, всички подобни запаси би трябвало да са унищожени преди много години.

Естествено циниците винаги бяха пускали сензационни разкази за зловещи заговори. Няма начин да не съществуват подземни складове, твърдяха те. Просто за човешката природа е неприсъщо да изхвърля оръжия.

Стоях, наполовина яхнал процепа в стената, и гледах истинския рай за доносника; представях си огромната сума, която щях да получа, ако разглася всичко това в мрежите… и се чудех как военните са успели да запазят подобна тайна. Тоест щях да си мисля такива неща, сигурен съм, ако не бях парализиран от вцепеняващ ума ми ужас. Особено след като забелязах блестящи пръски по пода… парченца стъкло от епруветките, изпуснати от бързащия крадец.

Вече бе прекалено късно да задържам дъха си.

Не мога да кажа колко дълго останах там, вперил празен поглед в блестящата глазура на смъртта. Онова, което най-после ме изтръгна от вцепенението, бе звукът — тропот на крака, оповестяващи пристигането на по-познатата и ясна заплаха. Такава, която умът може да схване.

— Е, Морис — разнесе се гласът на Бета, — вече видя за какво става дума. Така че защо не бъдеш добро ченге и не се разкараш оттук, а?

От сенките зад мен се появиха пет-шест яки военни дубъла, които трябваше да се навеждат, за да могат да минат през ниския тунел.

Докато наближаваха, усетих как ме напуска нещо ценно — силата ми да действам. Да въздействам на събитията. Не зная за вас, но за мен лично тази сила означава повече от мизерния живот, пък бил той и истински. А в този случай — неизмеримо много повече.

Скочих в стаята и се затичах към вратата в другия край.

— Не! — изкрещя най-близкият Бета. — Остави на мен! Не знаеш какво правиш! Телесната ти топлина може да активира…

Напрягах се да завъртя голямото колело. Никакви кодове или ключалки не би трябвало да пречат вратата да се отваря отвътре, нали така? Усетих как то започва да се върти…

Бойните големи са много бързи, да знаете. Пипнаха ме преди колелото да се завърти на тридесет градуса. Могъщи ръце освободиха хватката ми, като още повече нараниха пострадалия ми палец, след което огромният Бета ме пъхна под мишница — усещане, което вече наистина започвах да мразя. Ритах и се гърчех, но той ме отнесе от шлюза и мина по студения под на леденото хранилище. Когато ръката ми напипа някакви луминесцентни ленти, инстинктивно ги грабнах, рязко дръпнах и ги скъсах.

Това даде резултат! Внезапно разсеяната бяла светлина се смени с червена. Разнесе се остър писък на сирена.

— Това провали всичко — промърмори един Бета.

— Ще го вземем с нас — отговори носачът ми и се наведе, за да влезе в тесния тунел; мъкнеше ме като някакъв волски бут. Скоро вече тичаше, носен от подсилените керамични мускули, които бяха неприятно горещи, особено след излизането от замразената стая. Единственото, което ми оставаше, бе да гледам как каменните стени се носят замъглено покрай мен на сантиметри от лицето ми, и да губя, ориентация, сякаш изпадах в треска.

Дали вече не се бях заразил с някаква бързодействаща чума? По-вероятно ми прилошаваше от друсането и състоянието ми се влошаваше от безсилието ми и свръхвъзбудата. Казва ли ти някой?

Когато се върнахме в основния тунел, се озовахме сред тълпа други бойни големи. Онзи Бета, който ме носеше, се обърна наляво и забърза към тайното леговище на Йосил Махарал — или поне така реших. Забелязах и Риту, сега пазена по-внимателно, отколкото преди, с изцъклен поглед и затворена в себе си сред създанията, които бе впечатала самата тя — огромни ужасяващи кукли, задвижени от онази нейна част, която ненавиждаше.

Стрелбата вече звучеше по-близко, но сякаш отслабваше. Очевидно напред бяха извикани подкрепления, за да се справят с последната отбранителна линия на Махарал.

Преди обаче да стигнем до нея, отзад се разнесоха други звуци — далечни изненадани викове, последвани от детонации. Намиращите се наблизо Бети се разтревожиха. Едни от тях се обърнаха да посрещнат новата заплаха и заеха позиции за стрелба, останалите забутаха двама ни с Риту напред.

Очевидно нашата малка щурмова група бе обградена.

„Страхотно — помислих си. — По-добре да не споменавам нищо за това приятно местенце. Иначе всеки мазо-турист ще поиска да дойде.“