Дейвид Брин
Килн хора (23)

23. Глазирани зайчета

… или как Албърт открива в реално време колко реално може да стане…

Пустинята е много по-ярка, отколкото я показват в холокината. Някои твърдят, че сиянието можело дори да проникне през черепа ти и да достигне чак до епифизната жлеза, — онова дълбоко скрито „трето око“, което мистиците от миналото са наричали пряка връзка с душата. Казват, че изгарящата светлина разкривала скритите тайни. Или пък те довежда до такъв делириум, че лесно можеш да откриеш космически смисъл и в най-простите неща. Нищо чудно, че пустините са традиционното обиталище на аскети с безумни очи, търсещи лика на Бога.

Точно сега нямам нищо против да срещна някой аскет.

Ще го помоля да ми услужи с телефона си.

 

 

Дали това нещо работи? Прекарах последните два часа в бърникане на малкото захранвано от мускулите звукозаписно устройство. Тествах го, като му диктувах какво се бе случило снощи. Първо трябваше да го изкопая от сивия голем, който бях напъхал в багажника на разбитото волво. Отвратителна задача, но дубълът така и така си беше отишъл, заедно с цялата електроника на колата, когато платиненият Каолин стреля със странното си оръжие по нас.

Субвокалният рекордер не се нуждае от електричество — една от причините, поради която го инсталирам в моите сиви. Не мога да диктувам със забързания гърлен код, както правя, когато съм от глина. Но въпреки това малкото устройство може да възприема околните звуци — като изговорени думи например, — докато е закрепено на венците ми. Малките трепвания са достатъчни, за да го захранват. След всичко, което ни се случи, Риту ще си помисли, че съм получил някакъв нервен тик.

Тя излезе от убежището ни (цепнатина сред камънаците), за да пие вода от малкото езерце в дъното на каньона, който открихме. Дори дубълите имат нужда от вода в пустинята — освен ако не искаш слънцето да ги свлече и да ги напука. Това ми дава оправдание за собствените ми разходки до езерото. В края на краищата аз съм истински. Нося си знака на Адам, скрит от грима и дрехите.

Защо продължавам да се правя на изкуствен ли? От любезност. Големът на Риту няма голям шанс да се добере до вкъщи, за да бъде прехвърлен. А и едва ли оригиналът му ще поиска подобни спомени. От друга страна, моите изгледи да се махна оттук са доста по-добри. Ще изчакам падането на нощта и ще тръгна на запад под светлината на луната, докато не стигна до път, до къща или до камерата на някоя екогрупа. До каквото и да е, на което бих могъл да извикам „Помощ“. Просто цивилизацията в наши дни е прекалено голямо нещо, за да успееш да го подминеш. А здравото органично тяло може да издържи много, стига да не направиш някоя глупост.

Да предположим, че стигна до телефон. Да го използвам ли? В момента врагът ми (вайс Каолин?) сигурно е убеден, че съм мъртъв. Истински мъртъв след ракетната атака срещу къщата ми. Заедно с всичките ми дубъли. Положил е много усилия, та Албърт Морис да бъде лишен от всякаква възможност за приемственост. Повторното ми появяване само ще привлече вниманието му отново.

Първо имам нужда от информация. От план.

А и също така по-добре да стоя настрана и от ченгетата. Докато не докажа, че са ме натопили. Малко допълнителни страдания — преход през пустинята, като избягвам всички възможни камери — могат да се окажат от полза, ако искам да се промъкна незабелязано в града.

Дали ще се заема с това? О, преживял съм хиляди наранявания, всяко от които би довършило и най-здравия от прародителите ми — изгаряния, удушавания и обезглавявания. Умирал съм повече пъти, отколкото мога да преброя. Но днешният човек никога не прави подобни неща, когато е в органична форма! Истинското тяло е за упражнения, а не за мъчения.

Някога здравият ми стар дядо от двадесети век е хвърлял своето тяло — единственото си тяло — от мост, завързан за края на еластично въже. Изтърпявал е невероятни мъчения в зъболекарски кабинети. Всеки ден е пътувал по магистрали без насочващи лъчи, като е доверявал самото си съществуване на съмнителните шофьорски умения на съвсем непознати хора, профучаващи покрай него в примитивните си превозни средства, пълни с течни експлозиви.

Дядо ми сигурно просто би свил рамене, пред подобно предизвикателство и би тръгнал през пустинята без никакви оплаквания и възражения. А аз сигурно ще заскимтя, ако в обувката ми влезе и едно-единствено камъче. Но въпреки това съм твърдо решен да опитам. Довечера, след като големът на Риту се пресели на мястото, където отиват лишените от всякаква надежда големи.

Дотогава ще остана с нея.

Тя се връща, така че спирам диктовката. Всичко по-нататък ще трябва да се записва от разговорите ни.

 

 

— Албърт, успя ли да спасиш нещо от колата?

— Не много. Всичко е изгоряло — апаратура, радио, локатори… Май никой не знае, че сме тук.

— Имаш ли някаква представа как стана така?

— Само предположение. Оръжието на дубКаолин е унищожило цялата електроника и е било предназначено да вижда сметката на впечатана глина.

— Но тогава защо сме тук?

— Защото старото волво има повече метал, отколкото днешните автомобили. Бяхме по-добре защитени. Освен това изненадах Каолин, като тръгнах право към него и не му дадох да се прицели добре. Сигурно затова бяхме само зашеметени.

— А след това? Как стана така, че сме на дъното на това дере? На километри наоколо има само кактуси и шубраци. Къде е пътят?

— Видях сред останките нещо, което не бях забелязал досега. Локва до вратата на шофьора.

— Локва ли?

— Кал от голем. Останки от неуспелия ни убиец, според мен.

— Аз… още не мога да повярвам, че беше Енеас. Защо му е да ни убива?

— И аз се чудя. Но ето я и интересната част, Риту. Локвата беше прекалено малка — на половината размер!

— Половина… сигурно е бил разкъсан на две, когато го размаза. Но къде е другата част?

— Искаш ли да чуеш предположението ми? Макар и разкъсан на части, Каолин може и да е успял да довлече каквото е останало от него до колата и се е вмъкнал през полуотвореното стъкло. Ние сме извън строя. Двигателят е продължил да работи, но вратите и прозорците са блокирали. Той не е можел да ни довърши с голи, ръце. Затова…

— Затова се е добрал до контролера… до газта и управляващия лост… и ни е закарал през пустинята, а половината му тяло е висяло през цялото време отвън.

— Искал е да ни скрие, за да не ни намерят и да ни спасят. Някъде насред горещата пустиня, през която не може да мине никой дубъл. И след като го е направил, сложил край на мъченията си, като се е пуснал и се е разтворил.

— Но какво може да ни попречи да изминем разстоянието по тъмно? О, да. Крайният срок. По кое време беше впечатан, Албърт?

— Ами… по-рано от теб, предполагам. Каолин е имал основателна причина да мисли, че не можем да оцелеем след полунощ. Видя ни в дома ти, нали си спомняш?

— Сигурен ли си, че това е същото копие на Енеас, което стреля по нас?

— Какво значение има?

— Може би има. Ако този тук е бил направен само да изглежда като него.

— Възможно е. Но тези анатомично правилни платинени копия са скъпи и трудно могат да се произведат нелегално. Да погледнем на нещата от друг ъгъл, Риту. Ако имаше телефон, на Каолин ли би се обадила?

— Ами… май не. Но ако имахме някаква представа защо…

— Обзалагам се, че е свързано с всички останали шантави неща, дето се случиха вчера. Фаталният „инцидент“ с баща ти също трябва да е свързан с всичко това. Изчезването на призрака му в имението на Каолин, както и на един от моите сиви. Каолин може да си е помислил, че призракът на Махарал и моят сив са в съюз.

— В какво?

— След това и атаката срещу УП. Според клюкарските канали по някакъв начин в нея е бил замесен друг мой дубъл. Прилича ми на нещо, нагласено специално да ме дискредитира.

— Искаш да кажеш, че всичко това е заради тебе? Не е ли малко солипсистично?

— Няма нищо солипсистично във взривяването на дома ми, Риту.

— О, вярно. Твоето архи. Твоят истински… забравих.

— Няма значение.

— Как можах да забравя? Та ти сега си призрак. Ужас. И аз те забърках във всичко това.

— Нямаше как да знаеш…

— И все пак ми се иска да можех да направя нещо.

— Забрави. А и не можем да разгадаем тайната, докато сме заседнали в пустинята.

— И това не ти дава мира, Албърт. Освен че знаеш, че с живота ти е свършено. Освен несправедливостта усещам отчаяние… желание да решиш още една загадка.

— Е, нали съм детектив. Откриването на истината…

— И това те вълнува дори сега?

— Особено сега.

— Тогава… завиждам ти.

— На мен!? Твоят оригинал е жив. Тя не е подложена на непосредствена опасност. Каолин, изглежда, е много по-заинтересован от…

— Не, Албърт. Завиждам на страстта ти. На съсредоточеността ти, на целеустремеността. Възхищавам се.

— Е, чак пък толкова…

— Наистина. Представям си, че това добавя още масло в огъня — да умираш… да си призрак… и никога да не разбереш какво се е случило.

— „Никога“ е много силна дума. Остава ми надеждата.

— Типично за тебе, Албърт! Оставаш си оптимист дори и след смъртта си. Надяваш се, че някой сателит ще забележи сигнала 808 от раздраната облицовка на седалките, който изписа на пясъка. И най-малкото ще ти даде възможност да разкажеш всичко на следващия детектив.

— Нещо такова.

— Дори и сега, когато слънцето залязва и не се виждат никакви вертолети?

— Недостатък на характера.

— Чудесен недостатък. Иска ми се да го имах и аз.

— Ти ще продължиш, Риту.

— Да, утре ще има Риту Махарал и няма да има Албърт Морис. Зная, че би трябвало да го кажа с повече чувство, но…

— Няма нищо.

— Мога ли да ти кажа нещо, Албърт? Една тайна?

— Е, Риту, доверяването на мен може и да не е най-до…

— Истината е, че винаги съм имала проблеми с дубълите. Моите често се държат по начини, по които не очаквам. Не исках да правя и този.

— Съжалявам.

— И сега да очаквам смъртта в пустинята. Дори и ако тя е само една от нас, която…

— Можем ли да поговорим за нещо различно от неизбежния край, Риту?

— Извинявай, Албърт. Връщам се все на тая тема против волята си. За какво искаш да поговорим?

— Например за това какво е работил баща ти преди смъртта си.

— Албърт… по договор не можеш да разпитваш по тази тема.

— Това беше тогава.

— Разбирам. А и на кого би могъл да кажеш? Добре. От години Енеас Каолин караше баща ми да работи върху един от най-трудните проблеми на солистиката — Нехомологичния проблем на впечатването.

— Върху какво?

— Върху прехвърлянето на Постоянната вълна на голема — на спомените и опита — в репозитарий, различен от човешкия оригинал, който е създал голема.

— Искаш да кажеш, да се копира паметта от цял ден върху някой друг?

— Не се смей. Правено е. Вземи сто двойки еднояйчни близнаци. Около пет от тях могат да си разменят частични спомени посредством дубълите си. Повечето получават ужасни главоболия и дезориентация, но отделни двойки правят перфектни прехвърляния! Като използват големите като посредници за споделяне на всичките си спомени, те стават всъщност една личност с две органични тела, два истински живота плюс всички паралелни копия, които искат да направят.

— Чувал съм за това. Помислих, че е просто случайност.

— Никой не желае прекалено разгласяване. Възможността за дезинтеграция…

— Баща ти се е опитвал да го направи възможно между хора, които не са близнаци? Които дори не са и роднини? Стига бе!

— Не се учудвай толкова. Идеята е съществувала още от появата на дублирането и е вдъхновила безброй бездарни писатели и режисьори.

— Прекалено са много, от аматьори до метастудиа. Дори не се и опитвам да стоя в течение.

— Защото имаш работа. Истинска работа. Но изкуството е всичко, с което разполагат някои хора.

— Какво общо има това с…

— Изслушай ме. Гледа ли онова парасенси „Изкривеният“? Беше голям хит преди няколко години.

— Някой ме насили да го изтърпя почти целия.

— Помниш ли как лошите крадяха дубълите на важни учени и политици…

— Защото разполагаха с начин да прехвърлят паметта им в компютър. Страхотна идея за шпионски трилър, макар и невъзможна. Транзистор срещу неврон. Математика срещу метафора. Някой не беше ли доказал, че тези два свята никога не могат да се срещнат?

— Бевисов и Леов доказаха, че ние сме аналогови същества. Физически, а не софтуерни битове и байтове. Но душите също могат да бъдат копирани, както и всяко друго нещо.

— Баща ти не беше ли ученик на Бевисов?

— Техният екип за първи път впечата Постоянната вълна в кукла в „Каолин Клейнамейшън“. Прав си, историята в „Изкривеният“ беше тъпа. Дори компютър с размерите на Флорида няма да успее да копира човешка душа.

— Не мисля, че всяка история за прехвърляне в някой друг включва компютри.

— Така е. В някои драми отвличат голем и прехвърлят спомените му върху доброволец, за да измъкнат тайните. А понякога прехвърлената личност взема връх! Страшна идея, която наистина може да завладее публиката. Но сериозно погледнато, какво може да стане в действителност, ако се научим да прехвърляме паметта между хората и заличим границите между човешките души?

„Субвокална бележка до мен. Докато гледам как Риту говори, забелязвам, че води разговора леко, но ритъмът на говора й показва силен стрес, реалистично представен от сивия дубликат. Явно темата я засяга дълбоко.

Само да имах някои от аналитичните апарати!“

— Не знам, Риту. Ако хората можеха да разменят спомените си, мъжете и жените нямаше вече да бъдат такава загадка едни за други. Щяхме да можем да разбираме противоположния пол.

— Хм. Това би могло да доведе и до отрицателни последствия. Само си помисли как сексуалното напрежение допринася за тръпката в… о!

— Какво има?

— Албърт, виж хоризонта!

— Залезът, да.

— Забравила съм колко е красива тази част от деня в пустинята.

— Част от оранжевото сияние е от ЮЗЕТВП. Мисля, че ще свикнем да пием вода, която свети… Хей, да не ти става студено? Можем да се стоплим, като повървим. Вече е безопасно.

— Ние сме направени преди вчерашния залез, забрави ли? По-добре запази малкото elan, която ти е останала. Освен ако не искаш да я изразходваш за нещо по-приятно.

— Ами…

— Да се притиснем един до друг и да се стоплим.

— Става. Така по-добре ли е? Ти… ти казваше, че всичките онези бездарни режисьори имали нещо общо с последните занимания на баща ти.

— В известен смисъл. Сюжетите на холоисториите винаги се насочват към най-тъпите начини, по които може да се използва технологията. Но баща ми трябваше да обмисли всеки възможен сценарий. Прехвърлянето в друг води до сериозни морални усложнения. И въпреки това…

— Да?

— Имах чувството, че баща ми вече е научил много по въпроса. Много повече, отколкото признава.

— Продължавай, Риту.

— Сигурен ли си, че искаш? Какво значение има, когато краят ще настъпи всеки момент? Още едно от нещата, които ме ужасяват в дублирането. Тиктакащият часовник… много по-добре да се разсееш с нещо преди да се разпаднеш.

— Разсейване. Добре. Ти как би искала да прекараме останалото време, Риту?

— Аз… ами… Каква е личната ти философия относно чукането на грънци?

— Моля?

— Глинена игра. Месене на топки. Трябва ли да го казвам направо, Албърт?

— О… дубъл-секс. Риту, изненадваш ме.

— Защото го казах първа? Защото не подобава на една дама? Нямаме време за скромности, Албърт. Или може би спазваш някакъв обет за целомъдрие?

— Не, но…

— Повечето от мъжете, които познавам — и много жени, между другото — са абонирани за „Плейдуб“ и подобни списания и веднъж седмично получават плътно опаковани пакети с впечатан „експерт“ вътре. Дори и когато са по-възрастни…

— Риту, аз имам сериозна приятелка.

— Зная, четох профила ти. Воин. Много впечатляващо. Напълно ли сте се врекли, или само частично?

— Клара не е светица. Но сме запазили истинския контакт само един за друг…

— Много мило. И морално. Но ти не ми отговори на въпроса.

— Дубълсекс? Е, добре. Много зависи от това дали ще прехвърлиш.

— Което май не ни се очертава тази вечер.

— Разбирам какво имаш предвид.

— За разсейването. Искам да кажа, какъв е смисълът от задръжки, когато светът ще свърши след час или някъде там. Чийто и живот да бъде спасен…

— Добре! Съгласен съм. Ела насам.

— …

— …

— О, Господи!

— Какво?

— Албърт, поръчваш много скъпи сиви!

— Ти също.

— УП предлага специални екстри на служителите си с големи намаления. Това е хубаво…

— Да. Хайде…

— Ох, чакай, тук има камък… Така. Сега е по-добре. Ела. Отпусни се, Албърт. Искам да ти е хубаво. Забрави всичко.

— Да. Толкова е…

— … истинско. Сякаш…

— … сякаш… А… а-пчхи!

— Какво беше това? Да не би да… кихна?

— Помислих, че ти кихна. Прахта…

— Ти го направи! Ти си истински, по дяволите! Сигурна съм!

— Риту, нека ти обясня…

— Махай се от мен, копеле!

— Разбира се. Но… каква е тази боя, дето се люпи от врата ти?

— Млъквай!

— И лещите от очите ти са паднали. Помислих си, че твоята текстура е прекалено съвършена. Ти също си истинска!

— Помислих си, че си мъртъв. Че си само призрак, който скоро ще изчезне. Опитвах се да те утеша.

— Аз исках да утеша теб! Чии бяха онези приказки за разсейването?

— Говорех за теб, идиот такъв!

— Изглеждаше така, сякаш говореше за себе си.

— Доста правдоподобно извинение.

— Слушай! Да не си мислиш, че бих те докоснал, ако знаех? Казах ти, че ние с Клара…

— Мамка ти!

— Защо? И двамата сме лъгали, нали така? Аз ще ти кажа моята причина да дойда маскиран, а ти своята. Съгласна ли си?

— Върви на майната си!

— Не си ли доволна, че не съм бил в къщата си, когато падна ракетата? Да не би да предпочиташ да съм мъртъв?

— Не, разбира се. Просто…

— Можех да тръгна преди часове. Но останах да…

— Да се възползваш от момента!

— Риту, и двамата сме си помислили — по дяволите, какъв е смисълът?

— Именно!

 

 

— Какво?

— … Какво?

— Не помърмори ли нещо току-що?

— Не! Всъщност…

— Да?

— Казах само, че беше… наистина приятно…

— Да… беше. Ох, сега пък защо се смееш?

— Просто си помислих как щяхме да си лежим после, доволни, че сме се „утешили“… и да се чакаме един друг да започнем да се топим. Щяхме доста да почакаме…

— Ха. Смешно, наистина. И лошо, че го открихме толкова бързо.

— Да. Но, Албърт?

— Да, Риту?

— Наистина се радвам, че си жив.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Е, сега какво?

— Сега ли? Предлагам да тръгваме. Ще вземем пластмасовата туба от колата, ще я напълним с вода и ще тръгнем на запад.

— Към града? Сигурен ли си, че нямаш предвид югоизток?

— Югоизток ли?

— Към хижата на баща ми.

— Урака Меса. Не зная, Риту. Здравата съм загазил.

— И трябва здравата да помислиш как да решиш проблема. Хижата е усамотена и има екранирани връзки с Мрежата. Можеш да пращаш навън агенти, да разбереш какво става, преди да се изправиш срещу Енеас… или който стои зад всичко това.

— Разбирам. Можем ли да стигнем дотам пеша?

— Има само един начин да разберем.

— Добре…

— Освен това ще минем покрай бойното поле. Не беше ли това причината, поради която дойде лично, вместо да пратиш дубъл?

— Толкова ли ми личи, Риту?

— Реалистка съм и мога да кажа — и да завиждам, — когато някой е влюбен.

— Е, ние с Клара… и двамата сме предпазливи по отношение на обвързването. Но…

— Добре тогава. Нека тогава твоята любима-воин бъде нашата цел. Стъмва се, но луната изгрява, а аз имам прибор за нощно виждане в лявото си око.

— Аз също.

— Значи ще можем и да потичаме. Навремето прародителите ни са прекосявали тази пустиня. Не им отстъпваме по нищо, нали?

— Щом казваш, Риту. Според скромния ми опит хората могат да се изкарват какви ли не.