Дейвид Брин
Килн хора (62)

62. Глината е нещото…

… ансамбъл за двадесет секунди…

Докато се спусках надолу, краката ми бяха като цепеници, закрепени за кашава юфка. Вълни от гадене се надигаха в мен, докато се хващах за парапета с потните си ръце. Щях да повърна, ако стомахът ми бе пълен. Разбира се, гладът и изтощението също си казваха думата, но причината за такова жестоко рухване трябваше да се търси другаде — със сигурност в някаква бързодействаща военна чума, запазена от висшите военни в дъното на укрепената дупка. Инструмент за геноцид, забранен от официалните договори. Но кой изобщо би се съгласил да изхвърли оръжие?

Дали милионите други ще изпитат същата агония? Нямах представа какво се случва в центъра на лабораторията с всичките онези антени, бръмчащи тръби и махала, люлеещи се между разпнатите дубъли, като някаква кошмарна картина на Йероним Бош. „Но зная какво означават бактериите, значи и това трябва да е зло.“

Това направи нещата прости. „Трябва да се намеся.“

Но как?

Старият ми приятел Пал има следната философия: „Когато ти липсва разбиране или финес, винаги можеш да наложиш мнението си с гаечен ключ.“

Опростенческо, често тъпо кредо, но точно в момента ми се стори доста завладяващо. „Ако нанеса достатъчно поразии, Клара и приятелите й може и да имат време да разучат мястото. Те ще се заемат с останалото… ще разберат кое и как. Каквото й да става тук, просто трябва да намеря начин да го спра.“

Дори и безсмисленото решение е нещо, за което можеш да се захванеш. Пристъпите на гадене се засилваха с всяка крачка надолу. Представях си компютъра AI-XIX… и металния сгъваем стол до него. Точно подходящият заместител на гаечния ключ. Стига да съм все още в състояние да го вдигна, когато стигна до него.

Което изглеждаше съмнително, тъй като симптомите ми се влошаваха. На половината път надолу по стълбата се почувствах обграден от противни невидими същества с жила и нокти. От всеки техен призрачен удар плътта ми трепереше. „Плод на въображението — поставих си диагноза аз. — Мозъкът ти си измисля истории, за да обясни неприятните сигнали на умиращото тяло. Продължавай напред.“

Чудесно. Но две стъпала по-надолу към въображаемите гадини се присъединиха и експлозии от живи спомени, от които се олюлях.

Непогрешимите растителни аромати на парка на Шавез Авеню.

Копия и щитове, провесени над отворения ковчег на мъртвец.

Обляната в сълзи Риту, утешавана от фигура с кожа като бяло тенеке.

Промъквам се покрай три биещи се момчета в някакъв двор…

… след което се обръщам и виждам оръжие в ръката на ухиления призрак…

Разпокъсаните спомени не бяха плод на личен опит, нито пък прехвърлени от дубъл. Трябваше да са заблуда. Но въпреки това усещането за déjà vu беше болезнено силно, както първия път, когато впечатах Постоянната си вълна в глина, или бях свидетел на една и съща сцена от няколко гледни точки, или гледах право в очите си без камера или огледало.

Идвам на себе си, затворен в пълен с течност съд.

Виждам клинописни таблички и фигурки на Венера…

… и болка, каквато дори не съм си представял,

причинена от машина, усилваща полутона на душата ми,

като в това време се мъчи да изтрие всичко останало от мен…

Залитах под пороя безумни образи и чувах викове. Бета и Риту със сигурност, но може би и други, всички звучаха така, сякаш времето забавяше хода си с всяка секунда. Само някои от неистовите им думи бяха ясно различими. Както и да е, страстите им изглеждаха нематериални, когато стъпих на най-долното стъпало и кракът ми увисна нерешително над пода на лабораторията.

По някакъв начин разбирах, че още една стъпка ще влоши нещата още повече. Погледнах наляво и видях, че почти съм се изравнил със сивия и червения големи, проснати един срещу друг, с бавно люлеещото се махало помежду им. По-близкият дубъл — тъмносив — обърна главата си в четвърт профил към мен. В замъглените ми очи ми се видя почти познат.

И в този миг, съвсем неочаквано и без покана, в главата ми нахлуват думи.

 

 

ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.

Какво беше това? Поредният симптом?

„Никакво разсейване — забраних си. — Трябва да стигнеш навреме за срещата си със стола. Само още няколко метра…“

Следващата ми стъпка преодоля последните сантиметри до пода…

… и завърши изравняването.

… и завърши изравняването.

Внезапно сякаш небето се стовари отгоре ми! Натрапчивият глас се превърна в дълбок бас, изпълващ главата ми с тревожен коментар в сегашно време:

 

 

Да Не Би истАлбърт Да Умира?

Скоро Ли Ще Загине? Какво Ще Стане, Ако Органичната Ми „Котва“ Внезапно Изчезне В Тези Последни Мигове Преди Брациерните Пикове?

 

 

Пресмятам…

Изглежда, Камшикът На Смъртта Ще Даде На Вълновата Ми Форми Сила Срещу Йосил. Възможно Е Дори Да Изхвърли Противния Му Спектър Оттук!

 

 

Какво? Пробождаща болка мина през темето ми. Олюлях се от шантавите мисли, отекващи в главата ми. Чувството бе като прехвърляне на дубъл, само че много по-интензивно и чуждо.

 

 

Атаките На Врага Ми Стават Все По-Отчаяни С Всяко Следващо Минаване На Махалото. Никакви Компромиси. Ако Той Не Успее Да Грабне Наградата. Никой Няма Да Може!

Двамата С Йосил Можем Да Се Анихилираме Един Друг И Брациерът Да Изригне Неуправляем, Вилнеещ Над Равнината На Реалността, А Отбранителните Сили На Обществото Не Могат Дори Да Го Засекат. Всички Онези Обречени Хора В Града Ще Умрат В Ужасни Мъки… Не Мога Да Допусна Жертвата Им Да Бъде Напразна.

 

 

Ужасен от неописуемата големина на тази същност, аз се питам какво общо има всичко това с мен?

И как би могло да няма? Не можеш да четеш мислите на другите. Само на различните версии на самия себе си.

 

 

ИстАлбърт Започва Да Разбира! Ще Му Помогна Преди Махалото Да Направи Следващия Си Мах.

Той Така И Така Умира. Когато Види Какъв Е Залогът, Ще Направи Онова, Което Трябва.

Колко Добре Ще Бъде Създателят Ми Да Се Присъедини Към Мен В Най-Подходящия Миг!

 

 

Това гръмотевично разтърсване, подобно на пяната на огромна вълна, бе само повърхностният пласт на титанично прехвърляне. Изкрещях и стиснах с ръце главата си, когато събитията от няколкото дни наводниха разнебитения ми мозък през неизолирана, незащитена връзка. Насред безредните крясъци бяха и ключовите данни…

… какво се е случило със сивия ми дубъл, който изчезна в имението на Каолин във вторник. Подсилен и умножен милиони пъти, сега той бе част от огромната машина, чиято ужасяваща цел започваше да ми се изяснява…

 

 

… и кой подпали дома и градината ми, подивелият дубъл, който е убил собствения си оригинал. Същият, който бе яхнал махалото и крещеше. За част от секундата разбрах защо… и какво означава да бъдеш „котва“…

… и какво ми се предлага…

… и на каква цена.

 

 

Нашите Модели Се Комбинират. Независимо От Объркания Си Мозък, истАлбърт Възприема Моето Ново Виждане. С Растящо Благоговение Той Усеща Душевното Пространство И Неговата Девствена Красота, Едва Докосната От Няколко Мънички Водорасли По Крайбрежието.

Вгледай Се По-Дълбоко, Албърт. Виж Как Душевното Пространство Се Появява От Безграничните Възможности На Морето На Дирак. Прекарало Десет Милиарда Години В Сън, То Очаква Същността, Която Може Да Наблюдава. Някой, Способен Да Огъне Всички Квантови Вероятности С Финес, Неподозиран От Теоретиците…

 

 

Спри!

Всички Тези Технобрътвежи Са На дубЙосил! Докато Спектърът Му Разрязва Постоянната Вълна, Той Продължава Да Се Опитва Да Наложи Гледната Си Точка За Божественост.

Колко Маха Остават Преди Двубоят Ни Да Разпердушини Всичко?

Решението Зависи От истАлбърт.

Решавай! — Казвам На Малкия Органичен Човек, Какъвто Бях Навремето. — Решавай Веднага!

Мислите ни не бяха в синхрон. Времето течеше по различен начин в онази променена и усилена версия на „мен“. Гласът й прииждаше и се оттегляше на вълни. Трябваха ми няколко интензивни секунди на инструктаж преди по-бавният ми органичен ум да започне да схваща основните линии — великолепното откритие, направено от гениалния баща на Риту. И планът му да дострои арката на живота на вида ни.

Колко пъти съм отминавал с презрение всички онези мистици, приемащи думата, „солистика“ буквално! Те виждаха отвъд баналната ни способност да живеем успоредни животи косвената надежда — или ужас, — че човечеството е пресякло някаква граница, предполагаща нова съдба. И на мен ми се предлагаше да играя ключова роля в най-великото събитие от Големия взрив насам!

За да я поема, трябваше просто да умра.

Нима Това Така И Така Не Се Случва? Просто Го Приближи С Няколко Минути — подканих се аз.

Грабни Каквото Ти Попадне. И Сопа Ще Свърши Работа.

Олюлявайки се, забелязах на намиращата се недалеч конзола остър молив.

Преди още да го пожелая — а може би и не съм — той бе в ръката ми и острието му доближаваше дясното ми око.

Един силен натиск и щеше да се роди новата ера.

— О, Господи! — изстенах аз.

И веднага от устата ми в отговор се разнесе собственият ми глас:

— Да. Тук Съм. И Бъди Сигурен, Това Ще Ми Послужи Добре.