Дейвид Брин
Килн хора (10)

10. Дом за големи

… или как на сив номер две му се очертава да се забавлява повече, отколкото всъщност му се иска…

„Дъгоцветният салон“ има ретро име и модерна клиентела. Щом минеш под мигащия надпис „Забранено за оригинали“, оставащ с чувството, че си попаднал в някакъв кошмарен научнофантастичен филм от Двадесети век, натъпкан с лудуващи мутанти и похотливи андроиди.

Естествено архитата не припарват тук не само заради надписа. Истинската плът не би могла да издържи разтърсващите ритми, разнасящи се от вибриращия дансинг. Стакато-стробоскопи хвърлят волтови дъги, които биха накарали оптичните неврони да се гърчат. Атмосферата, сгъстена от саждите на сто димящи комина, би покрила белите дробове със съвсем истински тумори. Въздухът — приятно тонизиращ за дубълите — трябва да мине през филтри преди да попадне във вентилационните шахти.

В дните, когато хората са разполагали само с едно тяло, съботната вечер е била нещо специално. Днес подобни места работят непрекъснато, дори във вторник следобед — винаги, когато могат да дойдат нови дубъли, специално приготвени за груби удоволствия в пещите на собствениците си, украсени с всичко — от индийски одежди до моаре от татуировки, които превръщат кожата в замъглено произведение на изкуството. Някои идват оформени като крещящи сексуални карикатури или са снабдени с подигравателни страхотии като остри като бръснач нокти или челюсти, от които капе киселина.

— Желаете ли преглед на главата? — Червената разпоредителна зад брояча ми поднася гореща пластина. До гардероба са подредени замразителни кабини. Пластината за краниално запаметяване допълнително гарантира, че бурните, изпълнени с болка спомени, ще бъдат запазени на сигурно място За по-нататъшна консумация.

— Не, благодаря — отговарям аз. Да, признавам, че навремето често се навъртах на подобни места. Но кой в наше време не минава през младежките си години, без да вкуси от хедонизъм, който би накарал и самия Нерон да се изчерви от срам? Защо пък не, щом единственото нещо, което ти остава, са спомените? А дори и те са само опция. Нищо от онова, което се случва с дубъла ти, не може да ти навреди лично, нали така?

Разбира се, ако не обръщаш внимание на някои слухове…

За мнозина свалянето на спомени, прекалено груби за обикновената протоплазма, се е превърнало в нещо като наркотик. Особено за безработните, пилеещи парите си, за да се отърват от досадата на съвременния живот.

 

 

— Моля, изчакайте там, дубМорис. След малко ще дойда при вас.

Изтръгнат от мислите си, вдигам очи към водача си — също червен женски дубъл. Думите й се чуват изненадващо ясно на фона на заобикалящия ни рев. Звуковите регулатори в стените образуват канал, за да могат думите й да достигнат до ушите ми. Техническо чудо, с което трябва задължително да разполагаш, ако желаеш да притежаваш подобно място.

— Извинете? Къде трябва да ви изчакам?

Червеният голем на царица Ирена посочва към дансинга и Ямата на злобата. Този път виждам празна маса с мигащ надпис ЗАПАЗЕНО.

— Толкова много време ли ще отнеме? Не разполагам с цял ден.

Тези думи имат особено значение за създание като мен, обрекло се на смърт за доброто на онзи, който ме е създал. Но водачката ми само свива рамене и тръгва през тълпата да уведоми сестрите си, че наетият шпионин е пристигнал.

Защо ми е да посветя оставащите ми единадесет часа на хора, които не ми харесват, във вършене на работа, от която не разбирам? Ще избягам! Улицата е само на няколко метра.

Но ако избягам, къде ще ида? ИстАлбърт ще ме накара да прекарам цялото оставащо ми време в съда и да отхвърлям исканията на маестрата за неустойки поради неизпълнението на договора. Освен това сигурно ме следят с насочен лъч. Виждам още тъмночервени копия на същата жена, които сервират питиета, бършат разсипани по масите и пода течности и измитат части от счупени клиенти. Някои от тях хвърлят погледи към мен. Ще забележат, ако се опитам да се измъкна.

Тръгвам към масата през истински Маелстрьом от шум. Жив шум, който сграбчва тялото ти като преситен любовник и пречи на всяко твое движение. Не си падам по тази „музика“, но живописните танцьори я харесват и се хвърлят във френетични стълкновения, за каквито не можеш и да си помислиш, ако си от плът. Навсякъде летят парчета глина, подобно на пръски от грънчарско колело.

Заклетите купонджии си имат поговорка — ако дубълът ти се е върнал вкъщи цял, значи не си изкарал особено добре.

 

 

Покрай стените са разположени сепарета. Мнозина са се разположили около открити маси, проектиращи крещящи холоизображения — въртящи се абстракции, от които ти се завива свят, или стриптийзьорки, танцуващи около пилони. Някои привличат погледа въпреки волята.

Промъквам се сред тълпата и минавам ръба, където звуковите регулатори се припокриват и заглушават всички звуци до шепот, излизащ сякаш от тапициран ковчег. Отвсякъде се чуват откъслечни части от разговори.

— … тя значи била този червей, дето се катери по крака ми! Гледам и виждам, че на края му се мъдри ухиленото лице на Джоси! Значи имам около три секунди да реша дали ми праща отрова или извиненията си. Видя ли го ситния?

— … комисията най-накрая прие работата ми, но ми наложиха глоба за перверзия заради „садистична тематика“! Ама че нахалство. Обзалагам се, че никой от онези стари чучела дори не е чувал за Дьо Сад!

— … уф… опитай това… не ти ли се струва, че бензолът е разреден?

Още една стъпка — и излизам от района на минимума. Олюлявам се от внезапно връхлетелия ме с удвоена сила рев. Разнасят се писъци от Ямата на злобата, където нафукани хлапетии се дялкат един друг, а други клиенти се предлагат като награди, за победителя. Последният победител стои над пищящата си жертва, скръстил пред гърдите си двете си оръжия — приличат на въртящи се коси, — които пръскат ензимни съсиреци върху ликуващата тълпа. Залозите се плащат с проблясване на очни импланти или пачки изрисувани червени банкноти. Сред морето от яркооцветени кожи можеш да забележиш как отнасят повредените дубъли до обществените пещи срещу сумата от двадесет долара.

Триумфиращият победител се обръща и погледите ни за миг се срещат. Усмивката му замръзва — може би ме е познал? Не си спомням да съм виждал точно това псевдолице. Връзката продължава само миг, след което той отново се обръща към почитателите си.

Подобна победа сигурно би му осигурила позицията на вожд в някое първобитно племе. Е, сега поне има своя миг на славата. Естествено професионалист като моята Клара би схрускал подобен смотаняк на закуска. Но точно сега тя се занимава с по-смислени неща и отбранява страната си на фронта, намиращ се на двеста клика оттук.

 

 

Когато сядам, светлинният надпис ЗАПАЗЕНО изгасва. Чудя се как ли върви войната на Клара. На част от мен й призлява при мисълта, че никога вече няма да я видя. Макар че естествено ще я видя, след като едната или другата армия победи… или когато се сключи примирие за уикенда. По-добре истАлбърт да бъде нежен с нея, че иначе ще се върна от каквото е там мястото, където отиват големите, и ще му дам да разбере на тоя проклет късметлия!

— Какво да бъде? — пита една сервитьорка. Специален модел. Напомня на останалите копия на Ирена, но е по-съблазнителна. Ръцете й нарочно са по-големи, за да може да носи подносите.

— Само пепсидоид. С лед. — Тук е горещо и малко подкрепяне с електролити няма да ми навреди. За сметка на Уоммейкър.

Оказва се, че се намирам до друга звукова преграда. Ако се наведа на една страна, главата ми попада в зона на относителна тишина, която отсява гърмящата музика и неистовите бойни крясъци. До мен отново достигат фрагменти от разговори от съседните сепарета.

— … Какво пушиш? Кози дърдонки? Мога ли да помириша?

— … Чу ли, че са затворили „Стегнатото махало“? Здравните служби открили във филтрите цхаймер вирус. Дубълът ти го пренася вкъщи и — баа-ам! После оригиналът ти се лигави в лудницата…

— … Страхотни фасетъчни очи! Добре ли се вижда с тях?

Долитат и стонове на изкуствена страст. През мъглата зървам двойки и тройки, гърчещи се в нишите. А ако случайно устройството на тялото ти не подхожда на партньора ти, съдържателят винаги може да ти заеме нужните адаптери.

— Млъквай — обръщам се към масата, която издига перде от фонов шум, за да заглуши глъчката наоколо. — Дай ми новините за войната.

— Коя война? — разнася се глас. Базиран на силикон, а не на глина. Нужни са му подробности. — В момента лигата има пет големи и деветдесет и седем по-маловажни срещи на цялата планета.

Така значи. С кого ли се сражава Клара тази седмица? Трябваше да обръщам повече внимание на класиранията. Ако това беше спортен бар, сблъсъците щяха да се показват на огромен екран двадесет и четири часа в денонощието.

— Хм, опитай най-близките до града военни зони.

— Международният боен район „Джеси Хелмс“ е на двеста петдесет и четири километра в посока юг-югоизток. Тази седмица там се играе реванш между Тихоокеанската екологична зона на Съединените американски щати и Индонезийския консорциум по залесяване. Предмет на спора е правото на събиране на айсберги в Антарктически…

— Точно това. Как се представя отборът на ТЕЗ?

На масата се разстила холоизображение, което започва да се увеличава към изгорял от слънцето планински район, отбелязан с резки граници. Отвън, след покрития с палми ваканционен оазис, се намират защитените пустинни плата. Вътре — издупчено и разкъсано парче от Майка Гея, пожертвано в името на останалата част от планетата. Огромен братовчед на „Дъгоцветния салон“, където човешките амбиции са канализирани в името на много по-сериозни залози.

— Тихоокеанските сили имат значителни териториални придобивки след кампанията в понеделник. Жертвите са малко. Но ИКЗ подаде искове за глоби, които могат да отменят придобивките…

Гледната точка се спуска към Земята и пред мен започват да играят мънички искри. Изглеждат съвсем безобидни и игриви, докато не разпознаеш в тях масирани ракетни атаки и ожесточени лазерни удари. Клара работи в света на страховити машини-убийци, които биха всели ужас, ако успеят да се измъкнат от военните си зони. Разкъсвам се между желанието да увелича изображението към фронтовите линии или да го насоча към оградения от дървета оазис. Само…

… внезапно някой минава през тънкия параван и закрива половината от холоизображението.

— А, значи това си ти. — Пред мен застава някаква висока фигура със змийска кожа. — Ама че приятна среща.

Това е гладиаторът, когото бях видял да ликува над жертвата си в Ямата на злобата. Навежда се към мен. Пурпурните му ръце все още са покрити с рядка глина, сякаш е някакъв освирепял грънчар.

— Как успя да се измъкнеш от реката?

Изведнъж разбирам, че това е гаменът, който се изпречи на пътя ми снощи при площад „Одеон“! Само че тогава той бе архи, а аз — зеленият, който отчаяно се опитваше да избяга от жълтурите на Бета.

— Каква река? — Да се правим на ударени. — Какво ви кара да мислите, че съм ходил да плувам? Или че изобщо се познаваме?

Бойният му дубъл не е направен за изтънчени разговори. Лицето се сковава, щом разбира, че току-що се е издал. След това свива рамене и явно решава, че няма защо да се притеснява какво разкриват думите му.

— Помниш ме — изръмжава той. — Видях те как скачаш. И зная, че си успял да се добереш до вкъщи.

Знае ли? Откъде? Няма значение. Според една съвременна мъдрост никога не трябва да се изненадваме, когато изтича някаква скрита информация. Никоя тайна не може да се запази дълго време тайна.

Да видим дали е способен да оцени сарказма.

— Голем да върви по дъното на реката! Ама че история. Всеки, който направи подобно нещо, ще стане градска знаменитост! Може би трябва да опиташ някой път.

Не се хваща.

— Задържах проклетата ти ръка. Изпекох я да стане твърда. Искаш ли си я?

Не мога да се сдържа да не се усмихна при спомена за физиономията му, когато го оставих да стои на площада, стиснал отрязаната ми китка. Единственият радостен спомен от отвратителния дубъл-ден.

— Задръж си я. Сложи я във витрина, ако искаш.

Той се намръщва.

— Ставай.

Вместо това аз се прозявам и се протягам — поза и печелене на време едновременно. Храбростта е нещо, което зависи от обстоятелствата. Ако това мое тяло бе направено за купонясване, щях просто да се хвърля отгоре му и да се опитам да му видя сметката, пък каквото ще да става. ИстАлбърт, пред когото има още толкова дълъг живот, би побягнал от кретена, без да се засрами ни най-малко. Моите възможности обаче не са толкова блестящи. Аз съм сив сирак без шанс за континуитет, но има някои нещица, които бих искал да разгадая в оставащите ми часове. С две думи, надявам се някой от служителите да дойде и да го разкара. Уви, наблизо няма нито една червена Ирена.

— Ставай, казах! — изръмжава побойникът и се приготвя да нанесе удар.

— Мога ли аз да избера оръжията? — питам внезапно.

Колебание. Не може просто да ме разкъса на парчета, щом съм го обърнал на въпрос на чест. Нали разбирате, дуелите си имат правила. И зрители.

— Разбира се. Моля.

И посочва към Ямата на злобата; настоява да вървя пред него.

Трябва да се измъкна преди да стигнем дотам. В джоба си имам някои неща (малък резач и киберскоп), но той няма да повтори грешката си от снощи да ми позволи да нанеса изненадващ удар отблизо.

Къде по дяволите са се дянали домакините ми? Ако знаех, че са толкова немарливи, досега да съм изчезнал! Щях да си плюя на петите. Може би да отида при Пал. Да предупредя Албърт за в бъдеще да се пази от маестрата като от чума.

Заобикаляме маси, огрели с блестящите си холоси крещящо ярки лица. Нито един познат в тълпата младежи. А пък и спътникът ми сигурно е от постоянните посетители. С всяка следваща стъпка сгъвам коленете си все повече и мислено подготвям ензимния приток. Забавям крачка, сякаш започвам да размислям.

Както и се надявах, моята Немезида ме блъска в гърба.

— Хайде! Оръжейната е точно нап…

Нямам никакъв шанс срещу свръхвъзбудените му рефлекси. Вместо да се извъртя и да се блъсна в него, скачам настрани и нагоре, приземявам се на близката маса и изритвам чашите през двете холограмни стриптийзьорки, въртящи бедра в някакъв еротичен ритъм.

Струва ми се, че той извиква, но не съм сигурен — клиентите също надават ядосани викове и посягат към мен, така че скачам отново!

Политам към съседната маса и този път кацам право сред бушуващ водовъртеж от виртуални коси, въртящи се като някакво лично торнадо на самата Смърт. Образът е толкова реалистичен, че се свивам в очакване да ме направят на кайма. Но тялото ми минава през холограмата, още клиенти надават яростни викове, под краката ми хрущят разбити чаши. Нечии ръце ме хващат за глезена, нанасям ритник с извъртане и отново съм свободен.

Светлинната буря заслепява и мен самия. Едва успявам да различа следващата си цел — маса, на която плавно и примамливо се върти земното кълбо. Прикляквам…

… но внезапно силен удар разтърсва неустойчивата ми платформа и осуетява скока ми. Блъсвам се в ръба на масата и превит от болка се търкалям сред столове, ритащи крака й изпочупени бутилки.

Получавам жестоки удари в лявата си страна и изревавам. Моят палач или някой вбесен посетител? Не си правя труда да проверявам и запълзявам назад като рак, като същевременно се мъча да измъкна от джоба си резача — прекалено малък, за да ми послужи като оръжие.

Охо. Ботуши насреща ми. Множество ботуши. Повикал е приятели. Навеждат се и гледат под масите. Всеки момент…

Ръката ми напипва основата на масата, закрепена за пода с три тежки болта.

Да ги отрежа? Защо пък не? Започва се…

Масата се заклаща… накланя се…

Дръж! Сега изтласкай нагоре!

Краката рязко отскачат назад. Не е кой знае какво оръжие, но холосът продължава да свети и сякаш размахвам нещо повече от обикновена маса за коктейли! Въртящите се изображения се изтеглят на цели два метра, подобно на някакви блестящи змии. Боздуган, направен от изпепеляваща светлина.

Най-обикновена светлина, но ги кара да се свият. Впечатани с едва променени души на пещерни хора, те виждат в нея пламтяща факла. Озовавам се в центъра на зона от респект. И чувам как някои от наблюдаващите викат за мен.

Зървам смотаняка и приятелчетата му, облечени в обшити с кабари кожи, сякаш те са измислили тази мода. Покъртително.

Стискат юмруци и ръмжат. Само след секунди разумът ще надделее над пещерните инстинкти. Ще се нахвърлят срещу мен през студената светлина. А какво мога да направя аз, заобиколен отвсякъде от зяпачи?

Изведнъж звуците замират. Оглушителната музика изчезва. Гневните викове са заглушени. През свистенето на свръхучастеното ми дишане прониква допълнително усилен глас.

— ДубМорис, ако обичате…

Извъртам се и правя лъжливо движение към противниците си. Те отстъпват, може би за последен път. Очите им са гневно присвити.

След това внезапно се отказват, изблъскани встрани от група новодошли — малки, но силни, въоръжени със звукови палки, за да разчистят тълпата. Червени женски дубъли, заели се въдворят ред в клуба си.

Крайно време беше.

Докато отстъпва към Ямата на злото, главният смотаняк ми хвърля последен поглед — изненадващо спокоен, дори малко развеселен и благодарен. Гърмящата „музика“ засвирва отново. След малко „Дъгоцветния салон“ се връща към нормалния си ритъм.

Една от Ирените заканително размахва пръст.

— ДубМорис, бъдете така добър да пуснете масата!

За миг ми е трудно да се подчиня. Инстинкти, нали разбирате.

— Моля, никакви разрушения повече. Елате! Роякът ви очаква.

Холоизображението помръква и аз захвърлям импровизираното оръжие. Така значи? И никакво извинение, че са ме оставили на милостта на някакви идиоти?

О, стига си недоволствал, Албърт. Не е нещо, което да заплашва живота ти.

Водачката ми прави знак с червената си глава да я последвам към дъното на клуба, където се спуска плюшена завеса. Зад нея внезапна настъпва блажена тишина. Толкова приятна, че чак ми се завива свят. Нужни са ми няколко секунди, за да мога да мисля отново. Тогава…

„Чакай… виждал съм тази стая и преди.“

По време на срещата в „Студио Нео“ една от Ирените бе включена към екран, показващ цяло ято тъмночервени дубликати, сновящи около една бледа фигура в животоподдържаща кушетка. Сега, отблизо, виждам истинската жена, лежаща с празен поглед сред въртящите се около нея миниатюрни копия. В устата й капе някаква течност. Механични ръце масажират крайниците й. Лицето, макар и отпуснато и безжизнено, очевидно е образец за всеки червен дубликат тук. Бръснатата й глава е увенчана с медуза от преплетени кабели, водещи към фризери и пещи с индустриални капацитети.

Появява се едно прясно изпечено копие, все още светещо от пещта. Протяга се за момент, преди да посегне към хартиените си дрехи, след което тръгва да изпълнява някаква задача, без да получи каквито и да било инструкции. Междувременно от външния свят се връща друго. Залита, клетките му са почти напълно изтощени. Без никакви церемонии две от сестрите му сръчно му отрязват главата и я пускат нишата за прехвърляне на памет.

По време на трансфера бледото лице на архито за миг трепва. Употребеното тяло се праща за рециклиране.

Някои предричат, че това е бъдещето ни. Когато си в състояние да произвеждаш безброй копия, годни да изпълнят всяка задача, издръжливото ти органично тяло ще изпълнява една-единствена функция — ще е място за събиране и предаване на спомени, свещен затворник, подобно на мравката-царица, а сновящите навсякъде работници ще водят истинския живот.

Подобна перспектива ми се струва отблъскваща. Но същото са мислели и дедите ми за най-обикновеното впечатване. Думите „голем“ и „дубъл“ са били епитети, докато не сме свикнали с тях. Кой съм аз, че да определям какво ще смятат за нормално бъдещите поколения?

— Добре дошли, дубМорис.

Обръщам се. Стоящата срещу мен Ирена е висококачествена сива, покрита с глазура в запазения тъмночервен цвят. До нея стои другият дубъл, когото вече бях срещнал в „Студио Нео“, „вайс“ Манюел Колинс с парираното лице, от което те заболяват очите.

— И наричате това „добре дошъл“? Бих искал да зная защо ме оставихте оттатък на произвола…

Колинс вдига ръка.

— По-късно с въпросите. Първо да се заемем с поправките.

Поправки ли?

Поглеждам надолу и виждам нещо неприятно. Дълбоки разрези в лявата ми страна! Единият ми крак е разрязан до половината и тече. Под влиянието на ензимите не съм усетил почти нищо.

По дяволите, с мен е свършено!

— Да не искате да кажете, че можете да поправите това! — Основното ми чувство е вдървено любопитство.

— Елате — казва най-близката Ирена. — Ще ви оправим за нула време.

Нула време? Следвам я замаян. За един дубъл „нула време“ е твърде многозначителна фраза.