Дейвид Брин
Килн хора (65)

65. Готов да станеш на скала…

Франки почти успява в началото…

Успях ли?

Лежах в трескаво очакване на резултата от хвърлянето на бившия ми крак върху рампата за изстрелване. Минута по-късно изпаднах в екстаз, когато машината спря, като застена и се заоплаква. ПРОЦЕДУРАТА ПО ИЗСТРЕЛВАНЕТО ПРЕКЪСНАТА — обяви малкият дисплей.

Но триумфът ми бе краткотраен. Съобщението бе последвано от второ, което ми хареса много по-малко.

НАЧАЛО НА ПОПРАВКАТА — изписа се надписът и половин дузина роботчета се появиха от недрата на машината. Забързаха като мравки-работнички към източника на проблема и започнаха да дърпат и теглят някогашния ми керамичен крайник. Два от роботите задействаха малки режещи лазери.

А през това време първата ракета бръмчеше в дъното на рампата. Можех направо да се закълна, че изглеждаше изгаряща от нетърпение.

Макар че ми беше още по-трудно да се движа, се опитах да се придърпам с единствената си ръка по-близко. Може би щях да успея да разсея роботите, като им се разкрещя или да блъфирам с гласова команда…

… но от гърлото ми излезе единствено някакво дрезгаво грачене. Е, в края на краищата вече си бях същинска развалина.

Можех само безпомощно да лежа, да гледам и да се чудя. „Защо Бета ще иска подобно нещо? Вярно, терористичният акт ще разсее властите за известно време и ще престанат да душат по бледите на знаменития похитител на дубъли. Могат дори да забравят и за прионната атака в «Универсални пещи»…“

Но въпреки всичко нямаше никакъв смисъл! Само пълен идиот ще заложи всичко на предположението, че ченгетата никога няма да се усетят. Има хиляди начини да оставиш неволно следи след себе си, независимо колко внимателно пипаш, а и това изобщо не приличаше на почерка на Бета.

А можеше и да не е той. Един детектив винаги трябва да бъде готов да преразгледа или отхвърли работните си хипотези.

Тогава? Ако пилотът на харлито не беше Бета, кой би могъл да бъде?

Някой, стремящ се да последва Риту Махарал и да разбере какво става във вилата на баща й.

Някой, който подозрително лесно успя да открие останките от волвото в пустинята.

Някой, който явно добре познаваше Бета, за да имитира маниерите на върховния ми враг, и който освен това знаеше всичко случило се при царица Ирена.

Някой, който бързо е научил за срещата, която двамата с палоида уредихме в Стария град с Пал, Лум и Гадарен… някой, който се оказа изненадващо добре подготвен.

Изглежда, имаше само едно разумно обяснение как двамата с „Бета“ успяхме да избягаме от атаката на Бесните срещу тайния апартамент на Пал. От нас се очакваше да се измъкнем. Всичко е било нагласено предварително, и оттук — и подходящият момент да се появи отново с летящата си машина. Това вече ми бе ясно, но едва сега…

Примигнах, въпреки че единият ми клепач вече се откъсваше. Чувствах, че съм много, много близко до отговора.

Всъщност…

Сплесквах се. Вече имаше ли изобщо някакво значение? Когато ракетите излетяха, хората в града — а може би и целият свят — нямаше да ги е грижа особено за подробностите. А единствено за собственото им оцеляване.

Оставаше още съвсем малко време.

ПОПРАВКАТА ЗАВЪРШЕНА 80% — изписа дисплеят.

Е, какво пък.

Знаех, че имам начин да се размина със срещата — да престана да се съпротивлявам на настоятелния зов на рециклиращия контейнер. Смиването щеше да бъде истинско облекчение.

Време бе да се превърна в безформено леке на пода.

Подготвих се да се откажа…

И задържах, когато кехлибарените думи високо над мен се смениха с мигащи червени.

ХАРДУЕРНА ПОВРЕДА В КОМАНДНИЯ ИЗТОЧНИК.

Дисплеят изглеждаше някак си възмутен, докато продължаваше да докладва.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ВРЪЗКАТА НЕВЪЗМОЖНО

ОТМЯНА НА СЕРТИФИКАТИТЕ НА ИЗСТРЕЛВАЩИТЕ КОДОВЕ

НАПОМНЯНЕ: ПРОТОКОЛИТЕ ИЗИСКВАТ ПОВТАРЯНЕ НА ВИСОКОПРИОРИТЕТНА ПРОВЕРКА ПРИ НАСОЧВАНЕ НА ОРЪЖИЕТО ИЗВЪН РАМКИТЕ НА ОПРЕДЕЛЕНАТА БОЙНА ЗОНА

ПОВТОРЕН ОПИТ ИЛИ ЗАПИТВАНЕ НА АЛТЕРНАТИВЕН СЪРВЪР?

Хаплива машинка. И все пак одобрих от цялото си сърце, когато машината започна да се изключва. Червеновърхите ракети вдигнаха отново предпазителите си и се изтъркаляха обратно в хранилищния отсек. „Това означава ли, че всичко свърши?“ — запитах се.

Не съвсем. Сервизните роботи продължаваха да работят здравата, разбиха някогашния ми крак и изхвърлиха парчетата му. Нещо повече, всеки момент връзката можеше да се възстанови, да въведе всички кодове и Да продължи обратното броене.

Нямаше да мога да я спра още веднъж.

О, разбира се, че ще успееш.

Ъ?

Бях си помислил, че въображаемият ми Присмехулник се е разкарал.

„Значи пак си се върнал?“

Върнал? Сега?

Сегашното и миналото нямат значение.

Важното е да се размърдаш отново.

Да се размърдам? Накъде? И, което е по-важното… как?

Нямаше смисъл да протестирам. А и вече знаех отговора. Само дето не ми харесваше.

Обратно.

Обратно надолу по онези гадни каменни стълби. Само че този път без крака, теглен от единствената си изтощена ръка и с малко помощ от страна на гравитацията.

Обратно към мястото, където все още може би можех да сторя нещо добро. С шансовете на снежна топка да оцелее в ада.

Е, поне този път щеше да има малко осветление от онзи отвор в тясната стаичка. Светлината на поредния ден, който изобщо не очаквах да видя.

Точно така.

Гледай от светлата страна на нещата.

А сега ти предлагам да се размърдаш.

Само да можех да удуша проклетия досадник. Но за целта щяха да ми трябват две ръце… и физически врат, който да стиснат.

Така че ми оставаше вторият най-добър избор. Размърдах се.