Дейвид Брин
Килн хора (7)

7. Цената на съвършенството

… сив номер две получава предложение, което не може да откаже…

Маестрата има гости.

Четири са жени — еднакви, с накъдрени розови коси и тъмна червено-кафява кожа. Изглеждат нервни и възбудени. Едната не откъсва очи от видеоекрана, кима и мърмори. Подобно на плужек пипало изпълзява от едната страна на главата й и пуска псевдопод на електронен сензорен таблет.

Тя е свързана, по дяволите! Праща и получава направо от глинения си мозък в Мрежата, пряка дигитално-невроаналогова връзка — отвратителен нездравословен процес, който като нищо може да те изпържи.

Другият гост е мъж, оформен по архетип, който трябва да е болезнено слаб. Съгласно последния моден писък, дубълът му не използва грубите стари стандартни цветове, към които се придържаме вече цяло поколение.

Кожата му е карирана.

Ох. Едва мога да различа лицето му от тази мозайка. Вместо хартиени парцали той носи луксозен костюм от плат. А сложният десен на ризата и панталоните му всъщност отговаря на десена на кожата. Доста скъпичка премяна за дубъл!

Истинската Джинийн Уоммейкър пристъпва напред. Прекрасната й истинска плът е почти толкова бяла, колкото и на копията й За употреба. Само блестящите зелени очи издават истинската й същност на безскрупулна бизнес дама, която мачка конкурентите си без капчица милост. Поема факсимилната ми ръка с истинската си длан.

— Колко мило, че пращате сив толкова бързо, господин Морис. Зная, че сте много зает и работата ви изисква да се съсредоточите изцяло върху нея.

С други думи, ми прощава, макар че наистина би трябвало да дойда лично. Все пак сарказмът й е по-мек от обичайното. Ясно, станало е нещо напечено.

— Надявам се, че бонусът, който ви изпратих, изразява добре благодарността ми за ликвидирането на онази пиратска работилница.

Не съм видял никакви бонуси. Сигурно го е пратила, докато съм чакал отвън. Типично, Още нещо, което да те извади от равновесие.

— За мен е удоволствие да работя за вас, маестра. — Покланям се и тя леко свежда глава, оставяйки златните къдрици да се разпилеят по голите й рамене. Изобщо не се опитваме да се изиграем един друг. Колкото и да е иронично, това е основата на взаимното уважение.

— Ох, колко съм невнимателна. Да ви представя моите съдружници. Вайс Манюел Колинс и царица Ирена.

Мъжът е по-близо. Здрависваме се и виждам, че крещящата му украса скрива текстурата на стандартен сив дубъл. Що се касае до титлата, „вайс“ обикновено означава нещо като главен заместник. Но терминът се е превърнал в обикновена поза и се използва прекалено често от безделниците богаташи, повечето от които никога не са се занимавали с предприемачество или с каквото и да било смислено нещо.

Само една от четирите червено-кафяви жени пристъпва напред, кима ми, но не се усмихва, нито пък подава ръка. „Царица“ е друга днешна двусмислица. Ще изчакам да видя дали подозренията ми ще се окажат верни.

Джинийн предлага да седнем в изискани и удобни кресла. Нашарен на ивици дубъл-прислужник (скала едно и половина) предлага напитки и хапки. Като сив мога да усетя вкуса на заирския трюфел, който експлодира в ароматен прах в устата ми. Дар за Албърт, когато бъда прехвърлен. И все пак Уоммейкър преиграва с гостоприемството си спрямо гостуващите й дубъли. Част от молбата й, доколкото мога да преценя.

От мястото си мога да гледам през рамото на свързаната червено-кафява буца, която не сваля очи от екрана. На него се вижда голямо помещение, където забързано влизат и излизат други червени дубъли — всички копия на същия образец, макар че някои са умалени до една трета или по-малко от истинския й размер. Поне десетина се суетят около една-единствена фигура в центъра, която почти не може да се различи от навалицата. Пълно е с всевъзможни машини — апарат за изпичане и животоподдържащи уреди.

— Господин Морис, поканих ви да обсъдим един малък въпрос, свързан с технологичен и промишлен шпионаж.

Обръщам се към Уоммейкър.

— Но, маестра? Моята специалност е проследяването на хора — глинени и истински — предимно във връзка с нарушени авторски права и…

Домакинята ми вдига ръка.

— Подозираме, че са налице определени технологични иновации, които се пазят в тайна. Много значителни открития, които заплашват да направят авторските права безсмислени, са били скрито монополизирани.

— Разбирам. Това изглежда незаконно.

— Със сигурност. Технологиите са най-опасни, кога; то се използват тайно.

Мислите ми препускат една след друга. Може и да е незаконно, но защо го казват на мен! Не съм ченге или технически копой.

— И кого подозирате?

— „Универсални пещи“.

Примигвам. Не зная откъде да започна.

— Но… те са пионери в областта на солистиката^[1].

— Това ми е известно, господин Морис — снизходително ми се усмихва тя.

— Печалбите им идват от открития пазар и редовните доставки.

— Естествено. Всъщност УП продължават да играят на нормалния пазар и непрекъснато подобряват копирите, които произвеждат. Техническите подробности около тези усъвършенствания могат да се пазят в тайна само временно, докато се издадат патенти. Но дори и при тези обстоятелства те са длъжни според закона да уведомят обществото, ако някое нововъведение заплашва фундаментално да промени нашата култура, икономика или свят.

— Фундаментално? — Зловещите й думи разпалват неудържимо любопитството ми. Но въпреки това си остава основният проблем — не би трябвало да водя този разговор. — Може и да е така, маестра. Но още сега трябва да ви кажа…

Карираният мъж ме прекъсва с глас, учудващо дълбок за такава кльощава фигура.

— Проследихме вътрешна информация, изтекла от блестящите куполи на УП. Работят усилено върху нещо — може би върху коренна промяна на начина, по който хората произвеждат и използват големите.

Любопитството ми взема връх.

— За каква промяна става въпрос?

Лицето на вайс Колинс става иронично-огорчено под крещящата карирана маска.

— Не можете ли да се сетите, господин Морис? Как мислите, какво според вас би могло да промени начина, по който хората използват днешното си удобство?

— Ами… мога да назова няколко възможности, но…

— Моля. Споделете с нас. Дайте ни един-два примера.

Погледите ни се срещат. „Какво цели този?“

Известно е, че някои хора впечатват надарени с богата фантазия сиви, способни на творческо мислене. Това ли имат предвид? Тест за бързо схващане извън органичния мозък? Ако е така, значи аз съм дивечът.

— Ами… да предположим, че хората успеят по някакъв начин да поглъщат спомените помежду си. Вместо просто да впечатваш и прехвърляш само върху различни версии на самия себе си, ще можеш да прекарваш дни, седмици или дори цял живот в трупане на знания и опит с някой друг. Предполагам, че това би могло да се нарече телепатия, възможност за по-добро взаимно разбирателство… дарът да виждаме себе си такива, каквито ни възприемат другите. Това е стара мечта, която…

— … е напълно невъзможна — прекъсва ме тъмночервеният женски дубъл. — Церебралната Постоянна вълна на всяко човешко същество е уникална и хиперфракталната й структура е отвъд способностите на дигиталното моделиране. Само образецът, който е създал частично копие на вълната, може впоследствие да го възприеме отново. Факсимилето може да се върне единствено при собствения си оригинал.

Разбира се, това е общоизвестно. Въпреки това съм разочарован. Мечтата за съвършено разбирателство между хората не може да се загърби така лесно.

— Продължете, моля — със спокоен тон ме подканва Джинийн Уоммейкър. — Опитайте отново, Албърт.

— Хм. Ами, от години хората мечтаят за начин да се впечатват от разстояние. Да си седят вкъщи и да копират Постоянната си вълна в заготовка, която се намира далеч от тях. Сега и двете тела трябва да лежат едно до друго, свързани с гигантски криокабели. Но има нещо свързано с отношението шум/предавателна честота…

— Да, това е често срещано оплакване — замислено се обажда Джинийн. — Да кажем, че имаш спешна работа в Австралия и трябва да бъдеш физически там. Най-бързият начин е да си направиш дубъл, да го пъхнеш в експресна пощенска ракета и да се молиш да стигне целта цял и невредим. А и най-бързият начин да върнеш замразения череп на дубъла може да ти отнеме цял ден. Колко по-добре би било да можеш просто да прехвърлиш Постоянната си вълна по фотонен кабел, да впечаташ заготовката на място, да си свършиш работата и да пуснеш променената вълна обратно!

— Това пък прилича на телепортиране. Можеш да идеш където и да е — дори и на Луната — почти моментално… стига да си изпратил там заготовки предварително. Но необходимо ли е наистина? Вече разполагаме с телеприсъствие чрез Мрежата…

Царица Ирена се засмива.

— Телеприсъствие! Да използваш очила, за да гледаш през ламаринени очи? Да управляваш някаква дрънчаща машина, която да се движи вместо теб? Дори и при най-добрата връзка това трудно може да се нарече истинско докосване. А и забавянето заради скоростта на светлината е ужасно.

Тази „царица“ със своя сарказъм започва да ме дразни.

— За това ли става въпрос? Да не би „Универсални пещи“ да са изобретили начин за дистанционно впечатване? Авиокомпаниите няма да го харесат особено. Както и онова, което е останало от профсъюзите.

По дяволите, мога да видя и аспекти, които и на мен не ми харесват. Да предположим, че можеш да се телепортираш където си поискаш. Тогава градовете ще загубят неповторимия си чар. Вместо да срещаш местните експерти и майстори, навсякъде ще се натъкваш на едни и същи келнери, портиери, коафьори и така нататък. Най-добрите в своята област, копирани трилиони пъти и разхвърляни из целия свят. И никой друг няма да може да си намери работа!

(Представям си как някакъв нюйоркски супердетектив си отваря офис тук, пълни го всеки ден с лъскави сиви дубликати и обира тлъстите такси, докато си седи на балкона вкъщи и зяпа Сентръл Парк. А аз ще трябва да се задоволя с мизерни трохи. Да си намеря някакво хоби, за да си убивам времето. Или да се върна в училище. Ужас.)

Очевидно маестрата не се страхува от конкуренцията.

— Де да беше така — замечтано отбелязва тя. — Теледублирането би отворило още по-големи възможности пред мен, а и глобално. За съжаление, не говорим за такова откритие. Или не за най-тревожното. Опитайте отново.

Ама че кучка. Гатанките са просто поредното изтънчено мъчение, в което се е специализирала Джинийн Уоммейкър. Въпреки че го зная, се изкушавам да продължавам да пробвам.

Но първо трябва да уредя един въпрос, свързан с професионалната етика.

— Вижте какво, наистина трябва да заявя, че…

— Продължителността на живота — казва вайс Колинс.

— Моля?

— Ами ако тялото на дубъла — той посочва своето собствено — може да се направи така, че да издържа повече от един ден? Много повече.

Пауза. Замислям се. Подобна възможност не ми бе хрумвала.

Внимателно подбирам думите си.

— Самата… основа на технологията… причината, поради която е практична… е в това, че тялото на голема се захранва със собствена енергия от самото начало.

— Складирана в супермолекули в глинено-колоидна субстанция. Да, продължавайте.

— Затова не е необходимо да се имитира сложността на истинския живот. Хранене, храносмилане, циркулация, метаболизъм, изхвърляне на отпадъците и всичко останало. Науката е на векове от пресъздаването на онова, за което на еволюцията са и трябвали милиарди години — сложни възстановителни системи, разнообразие и издръжливост на истинските органични…

— Нищо от това не е необходимо за увеличаване на трайността — казва Колинс. — Нужен е само начин да се презаредят супермолекулите във всяка псевдоклетка, за да може енергията да се възстанови до степен, достатъчна да се изкара и следващият ден… след това следващият, и така нататък.

Кимвам с неохота. Клара твърди, че военните дубъли са снабдени с импланти за гориво, благодарение на които някои модели могат да издържат по няколко дни. Но рано или късно запасите свършват. Презареждането е съвсем друго нещо. Истинско епохално откритие.

— И колко пъти… колко време може…

— Да се подновява един дубъл? Зависи от употребата и степента на износване. Както сам казвате, дори и най-скъпите заготовки разполагат с малко възможности за самовъзстановяване. Ентропията изхабява бързо непредпазливите. Но основният проблем — как да се направи така, че тялото да продължи да съществува още един ден — може да се реши.

— Доста съмнително решение — измърморва царица Ирена. — Дълготрайните дубъли могат да се отделят от човешките си прототипове и прехвърлянето на спомените да стане трудно. Целите ще започнат да си противоречат. Те могат дори да започнат да се грижат повече за собственото си оцеляване, отколкото да служат на приемното същество, което ги е създало.

Примигвам, объркан от терминологията й. Приемно същество ли?

Поглеждам наляво и виждам двойницата й, която остава включена в терминала и гледа екрана. На него взаимозаменяемите копия, всички в еднакъв ален оттенък, продължават да кръжат около огромната бледа фигура, подобно на пчели работнички около.

Чак сега схванах. Царица Ирена. Майката на кошера. Пали ми бе разказвал за това — как дублирането стига до следващата си логична фаза. Но въпреки всичко гледката ме кара да потреперя.

— Може да има и други последици — добавя вайс Колинс. — Ако подозренията ни излязат верни, целият обществен договор може да бъде анулиран.

— Именно затова искаме вие да се заемете със случая, господин Морис — завършва Джинийн Уоммейкър.

— Нима ми предлагате да се занимавам с промишлен шпионаж? — питам подигравателно.

— Не. — Тя поклаща глава. — Не искаме от вас да крадете технологии, а само да установите дали съществуват. Това е напълно законно. Щом разполагаме с доказателства, ще можем да обвиним „Универсални пещи“ в нарушаването на някой от законите за прозрачност.

Гледам я втренчено. Това е пълна безсмислица.

— За мен е чест, че ми се доверявате толкова много, маестра. Но както ви казах, аз съм на вие с техническия шпионаж. В тази област съществуват истински експерти.

— Които смятаме за по-малко подходящи от вас.

„Не се и съмнявам. Това, което искаш, е на самия ръб на незаконното. Експертът ще знае как да се пази да не прекрачи границата. А аз мога да направя само една погрешна стъпка и Да плащам неустойки на «Универсални пещи» до следващата ледникова епоха.

За щастие има лесен начин да избегна всичко това.“

— Поласкан съм, маестра. Но главната причина, поради която не мога да приема задачата, е възможен сблъсък на интереси. Разбирате ли, точно в този момент друго мое копие се намира в „Универсални пещи“ и дава консултации по друг въпрос.

Очаквам разочарование и гняв, но в очите на Уоммейкър се чете само развеселеност.

— Вече знаем за това. Тази сутрин около Телър Билдинг имаше новинарски камери и частни очи, нали помните? Видях как Риту Махарал ви отмъкна с лимузината на УП. Като вземем предвид и последните новини за смъртта на баща й, не е трудно да се предположи какъв въпрос обсъжда другото ви копие в имението на Каолин.

„В имението на Каолин ли? Мислех си, че сив номер едно отива в централата на УП. Тези тук знаят повече от мен за собствения ми бизнес!“

— ДубМорис, има начин вие и вашият оригинал да бъдете поставени извън опасността от възможен сблъсък на интереси. В наши дни е възможно лявата ръка да не знае какво върши дясната, ако разбирате какво искам да кажа.

За съжаление, мисля, че разбирам.

Сега се започва с надеждата ми за отвъден живот.

— Наистина е съвсем просто — казва вайс Каолин. — Трябва само да…

И млъква. Прекъснат е от иззвъняване на телефон.

Моят телефон. Сигнал за спешност.

Маестрата изглежда ядосана, и то с право. Нел знае, че съм на срещата. Щом домашният ми компютър смята, че обаждането е толкова важно, трябва да събуди Архито, по дяволите.

Измърморвам извинение и вдигам китка към ухото си.

— Да?

— Албърт? Обажда се Риту Махарал. Аз… трябва да те видя. Нямаш ли видеовръзка?

Секунда пауза. Но никой от другите ми аз не отговаря.

— Този телефон е евтина еднодневка. Аз съм просто сив, Риту. Но нали вече един от мен е…

— Къде си? — настоятелно пита тя. Нещо в гласа й ме кара да се изправя. Звучи така, сякаш е обхваната от отчаяние, което е на път да прерасне в паника. — Енеас те чака в колата и започва да губи търпение. Очакваше ти и… копието на баща ми да сте там. Но и двамата просто се изпарихте!

— Как така сме се изпарили? Как е възможно…

Сега разбирам — тя си мисли, че аз съм онзи сив! Объркването може да се изясни само с няколко думи, но не искам да давам споменавам за Джинийн и странните й приятели. Какво да кажа тогава?

Точно в този миг се намесва друг глас — звучи леко замаяно. Архито е събудено от дрямката си.

— Риту? Аз съм, Албърт Морис. Да не би да искаш да кажеш, че сивият е изчезнал? Заедно с копието на баща ти?

Прекъсвам връзката. Основният ми приоритет се отнася до клиентите пред мен — дори и ако след минута-две вече не работя за тях.

Гробна тишина. Най-накрая Уоммейкър се навежда напред и златната й коса се разпилява по бледите й рамене и по прочутото й деколте.

— Е, господин Морис? Трябва да знаем какво мислите за нашето предложение.

Поемам дълбоко дъх със съзнанието, че ще ускоря метаболизма в нетрайните си псевдоклетки и така малко ще приближа крайния срок, който може да бъде предотвратен единствено ако успея да се добера до вкъщи. Там ще се слея с оригинала си с онова, което съм научил днес. И все пак вече зная плана на Уоммейкър — начина, по който мога законно да шпионирам в нейна полза, без да има сблъсък на интереси. От мен — от този сив дубликат — се иска да жертвам всяка надежда за оцеляване за доброто на по-важните същества.

Не, всъщност става въпрос за нещо още по-лошо. Ами ако откажа? Дали ще ме пусне, ако знае, че бих могъл да разкажа за този разговор на вайс Каолин? Разбира се, спазвам закона за конфиденциалност по отношение на всички свои клиенти. Винаги оправдавам доверието на работодателя си. Но параноичната маестра може да реши да не рискува, тъй като УП може да купи задължението ми с джобните си пари.

За всеки случай ще предпочете да унищожи това мое тяло и да плати тройно щетите на Албърт.

И той естествено ще си прибере парите. Кой си прави труда да отмъщава за дубъл?

Уоммейкър и гостите й ме гледат. Чакат отговор.

Погледът ми се плъзга покрай тях в търсене на нещо живо и зелено — растенията в саксии, които маестрата на „Студио Нео“ е разпръснала из гостните си. Искам да зърна нещо познато, което да ме успокои.

— Мисля…

— Да?

Прословутата й развратна усмивка извиква нещо тъмно в теб. Дори когато си глинен.

Още едно дълбоко вдишване.

— Мисля, че този фикус изглежда малко изсъхнал. Мисля, че трябва да го поливате по-често.