Дейвид Брин
Килн хора (51)

51. Покривна съдба

Зеленият пада…

Малко е трудничко да се движиш, когато около половината от тялото ти липсва или се разпада.

Разбит, изгорен и смален, мога само отчасти да движа единия си крак, но успявам да се изтегля до кабината и се навеждам напред, за да натисна всички бутони, до които мога да стигна… Търсех радиото, за да излъча зов за помощ. Но след няколко окуражаващи бибипкания и примигвания по някакъв начин включих автопилота!

— Процедурата за аварийно излитане активирана — обяви глас, достатъчно висок, за да премине през обгорените ми уши. Двигателят се включи и тялото ми се разтресе. — Затварям, капака. Пригответе се за излитане.

Все още бях зашеметен и объркан от кошмарния полет дотук, така че ми трябваха секунда-две да разбера — или да забележа, че стъкленият капак се спуска. Успях да издърпам главата си навреме, но не и лявата си ръка, която остана заклещена в момента на колебание.

По дяволите! Вече бях свикнал с болката, но усещането за трошене бе ужасно, когато капакът се опита да се затвори плътно. Поради някаква причина той не усети, че нещо му пречи. Повреда? Или Бета го бе програмирал така, че да не се съобразява с някакви си глинени крайници, когато трябва да се бяга колкото се може по-бързо? Единственото, което можех да направя, бе трескаво да натискам бутони със заклещената си ръка с надежда, че ще изключа проклетото нещо.

Вместо това опитите ми докараха харлито до същинска истерия! Небециклетът подскочи и се разтресе, като с всяко движение пращаше агонизираща болка към ръката ми. Капакът продължаваше да се опитва да се затвори. Защо идиотската машина не усещаше, че в нея няма никой! Може би е служила на Бета и като безпилотен куриер за малки предмети — като отрязани глави например.

Слабото усещане за опора под крака ми изчезна. Отново летях!

Още копчета и превключватели попаднаха под дланта ми, която продължаваше да се движи много след като органичната ръка би била останала без нерви и кръвообращение. Единственото, от което се нуждаеше глинената й версия, бе някаква остатъчна връзка с мен, за да мога да активирам цялата останала в нея elan. Крайникът се замята диво, търсейки неща, които да може да завърти и издърпа, докато гилотината на капака най-накрая не го отряза.

Тежестта на тялото ми свърши останалото. Погледнах надолу…

… на около петнадесет-двадесет метра, точно над покрива на вилата на Махарал.

Запремятах се надолу — и успях да ударя тънките летви най-напред с безполезния си десен крак.

Да сте имали някога чувството, че гледате на живота от обратната страна на телескоп? От момента на сблъсъка всичко сякаш се случваше в мъгла от притъпени усещания — шумът и раздрусващата сила бяха някакви далечни неща, които се случваха на някой друг. Дори времето сякаш омекна, когато ме връхлетя още една от онези вълни на другост. Кълна се, че прояденият от термити покрив направо се разпадна, когато минах през него и полетях към пода сред облак от отломки, прах, насекоми и други боклуци.

Приземих се по гръб и чух ужасно тупване. Но останалите ми сетива бяха на друго мнение. На докосване подът ми се струваше като пружинираща повърхност на сапунен мехур, която едва вибрираше. Илюзия естествено. Явно още чаркове в мен бяха излезли от строя.

Гледах нагоре към раздърпано парче небе, поръбено от все още разпадащите се дъски. Скоро прашната мъгла се разсея достатъчно, за да видя злополучния небециклет на Бета право над мен, по-ярък от звездите, но бясно мятащ се напред-назад. Повредената машина бълваше пламъци, успя някак си да се изправи и тежко се завъртя, за да потегли. „На запад — познах аз, ориентирайки се по съзвездието Стрелец. — Добър избор, ако търсиш помощ… или искаш да бъдеш унищожен.“

Като стана дума за унищожаване, не виждах кой знае какви възможности пред себе си, освен да отпиша това конкретно разклонение от разклоненото дърво на живота на Албърт Морис. Умората дори далечно не описваше начина, по който се чувствах. Доколкото изобщо можех да чувствам.

„Подтикът на сьомгата“ бе изчезнал. Само примамващата песен на калта… рециклиращият контейнер, примамващ ме да се слея във великия глиновъртеж с надеждата, че физическата ми субстанция все пак може да продължи да съществува в някой дубъл с повече късмет.

„Но не и в някой, който е видял или сторил повече неща в живота си“ — помислих си аз, търсейки утешение. Интересно беше през тези два дни. Нямаше за какво да съжалявам.

Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история…

Да. Съгласен съм. Това бе лошо.

… и сега лошите ще победят.

О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…

И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?

Мамка му! Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… и който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.

Кой е труп? Говори за себе си.

Страшно остроумно. Точно така — говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъничкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се издигна, докато в полезрението на оцелялото ми око не се появиха пет треперещи пръста. След това левият ми крак трепна. Без съзнателна команда, а реагирайки на впечатаните от милиони години навици. Крайниците ми започнаха да си съдействат, мъчеха се да повдигнат тялото ми и да ме избутат напред.

О, добре. Можеше и да стане.

Както казах, Албърт винаги е бил твърдоглав, упорит, инат. Предполагам, че това негово мило качество се е проявило във вторник сутринта, когато ме е правел, прехвърлял е душата си в тази инертна кукла и е искал тя да се движи… с почти същия жизнен оптимизъм, с който древните шумери са вярвали, че всеки отпечатан знак върху глинената таблична означава нещо свещено и магическо. Кратък, но силен тласък срещу мрака наоколо.

Така че запълзях, използвайки едната си ръка и наполовина използваемия си крак, за да замъкна каквото беше останало от мен покрай изпотрошените мебели и дрипавите килими със западни мотиви през отворената врата и нататък по пресните следи, водещи надолу към дълъг прашен коридор, който сякаш продължаваше право в сърцето на планината. По следите на Бета.

Какво друго бих могъл да направя, щом съм толкова упорит, че не искам да умра?