Дейвид Брин
Килн хора (24)

24. Психокерамика

… преживелият вторника сив прави впечатление…

Никога не съм предполагал, че да си опитно морско свинче на луд учен може да се окаже толкова интересно нещо.

Изминаха около десет часа, откакто протеиновият ми часовник започна обратното отброяване, което щеше да задейства рефлекса на сьомгата… онзи познат подтик да заплувам или да се затичам обратно към къщи, преодолявайки всяко препятствие, за да излея спомените от миниживота си в обширния склад на истинския човешки мозък. Но този дразнещ рефлекс бързо отшумя. Всеки голем-рефлекс, отпечатан в псевдоплътта ми, бе унищожен от физическите и психическите удари, на които бях подложен.

— Ще свикнеш с обновяването — обясни ми дубМахарал, докато ме подлагаше на мъчения с пара, горещи струи и облъчвания, след които тялото и крайниците ми оставаха подпухнали и треперещи както когато излизаш от пещта.

— Ще те боли само първите няколко пъти — каза той.

— Колко пъти може да се направи това преди…

— Преди неизбежното износване да направи тялото безполезно ли? Глината все още е много по-малотрайна от плътта. Този прототип може да направи до тридесет обновявания. Старият ми екип в УП сигурно вече е направил по-добър модел. Стига Енеас да не е спрял проекта… което изглежда твърде възможно.

„Тридесет обновявания“ — повторих си.

Тридесет пъти по-дълъг живот от обичайния за един дубъл. Жалко подаяние в сравнение с десетките хиляди дни, с които разполагаш в съвременния разнопосочен живот. Но със свежата elan, течаща през глиненото ми тяло, отговорих на Махарал честно.

— Ще съм ти благодарен, ако това не е просто начин да удължиш пленничеството ми.

— О, стига. Има ли продължение, има и надежда. Само си помисли — тридесет дни, в които да се надяваш и да кроиш планове за бягство!

— Може би. Но казваш, че съм бил тук и преди. Отвлечен и подложен на експерименти. Нима някой от онези Албъртовци е успял да избяга?

— Ако трябва да съм честен, трима се оказаха достатъчно умни, за да намерят начини да се измъкнат. Единият беше спрян от кучетата ми, точно на изхода. Друг се стопи, докато прекосяваше пустинята. А един дори успя да се добере до телефон! Но ти вече беше анулирал кредитния код на нещастника, след като не се бе появил цяла седмица. Моят роботизиран ловец го хвана преди да успее да прати съобщение през безплатните мрежи.

— Ще се погрижа за в бъдеще да оставям кодовете активни по-дълго време.

— Непоправимият оптимист! — засмя се Махарал. — Разказах ти за другите само за да ти покажа колко безполезно е бягството. Взех мерки да запуша пробивите в охраната, които използва тогава.

— Значи ще трябва да измисля нещо ново.

— Освен това знам как мислиш, Албърт. Изучавам те от години.

— Нима? Тогава защо съм тук, дубЙосил? Нещо в мен не ти дава покой. Нещо, което ти трябва, не съм ли прав?

Той ме погледна. Можех да се закълна, че в очите му проблесна нещо, намиращо се между алчността и страха.

— Към края съм — каза той. — Почти съм го стигнал.

— Най-добре да е така — отговорих му. — Дори възстановителната технология не може да те държи завинаги без истинско тяло. В мен е ключът, нали? В мен има някаква тайна, която би решила проблема ти. Но аз също ще се износя след няколко дни.

— Състезаваш се с времето.

— Тогава да вземем Енеас Каолин. Той гореше от желание да те види подложен на дисекция в лабораторията във вторник сутринта. Защо? Да не би да подозира, че си крал оборудване за своя собствена лаборатория, за да се опиташ да измамиш смъртта?

Напрегнатото изражение на Махарал става високомерно.

— Ти си умен както винаги, Албърт. Но в предположенията ти винаги нещо куца. Никога не можеш да схванеш истината, дори когато я излагам цялата пред теб.

Как да отговориш, когато някакво тяло ти казва подобно нещо за теб? Когато някой друг заявява, че знае как ще постъпиш по-добре от самия теб? Защото помни множество минали епизоди като този, напрегнати сблъсъци, които не можеш да си спомниш?

Не можех да отговоря и замълчах. Обновяването ми бе подарило още малко време, така че зачаках удобен момент.

Той дръпна превключвателя и запазващата течност от контейнера ми бързо се изля навън, след което килията ми се отвори. Докато тялото ми все още трепереше под въздействието на катализата, той нахлузи около китките и глезените ми енергийни окови. След това с помощта на дистанционно управление ме принуди да тръгна като марионетка към едно устройство, което приличаше на свръхподсилена впечатваща машина. Забелязах от края на апарата да стърчат два крака, боядисани в яркоалено. Заготовка. При това доста малка.

— Да не искаш да ме копираш? Нека те предупредя, дубЙосил…

— Само Йосил, Нали ти казах, вече аз съм Махарал.

— Да бе, дубЙосил. Ясно е, че искаш да направиш копие от копие. Как иначе ще оцелееш след тридесетото подновяване? Но, честно казано, що за решение е това? Второто копие винаги има пукнатини във впечатването. И става още по-лошо, когато копираш него. Грешките се натрупват. На третото ще бъдеш късметлия, ако си в състояние да ходиш.

— Така казват.

— Така казват ли? Виж какво, половината от работата ми е свързана с хващане на крадци на авторски права, които отвличат дубъли на филмови звезди, проститутки и така нататък, за да продават техни пиратски копия ментета. Насилствено превпечатаните ментета може и да стават за сексиграчки, ако клиентът е с ниски стандарти. Но това не е решение на твоя проблем.

— Ще видим. А сега, ако обичаш, бъди така добър да се отпуснеш и да ми съдействаш.

— Защо да го правя? Трудно е да направиш добро копие от съпротивляващ се субект. Мога да направя нещата по-трудни за теб.

— Прав си. Но само си помисли. Колкото по-добро е копието, толкова по-добре за теб. Ще има твоите способности, твоите мотиви, твоето мнение за мен! — Махарал се изкиска. — Качественото копие може да ти бъде съюзник в опитите ти да ме победиш.

Замислих се.

— Другите отвлечени Албъртовци… сигурно са се опитвали и по двата начина.

— Така е, само че когато копието беше лошо, просто опитвах отново. И отново, докато накрая не се съгласяваш да съдействаш. И тогава постигахме истински напредък.

— Представите ни за напредък очевидно се разминават.

— Може би. А може би не можеш да схванеш ползите от програмата ми, макар и да се опитвах да ти ги обяснявам в другите случаи. Във всеки случай твоят проблем сега е прагматичен, Албърт. Не можеш да постигнеш кой знае какво, окован във вериги. Двама от вас може и да постигнат нещо повече. Логиката е очевидна.

— Върви на майната си.

Той сви рамене.

— Помисли, Албърт. Имам достатъчно заготовки, за да експериментирам с теб колкото си искам.

Сивият на Махарал ме остави сам. Беше разочарован — но очевидно бе водил този разговор много пъти с моите други аз-ове и от опит знаеше, че накрая аргументите му побеждават.

Как само ми се искаше да съм бил по-внимателен при проследяването на всички мои копия, изчезнали през годините! А просто бях приел, че високата степен на загуба е неизбежна при работа като моята. И доколкото случаите вървяха добре, ми се струваше, че жертвите си заслужават. Не става дума за упоритост като тази на Клара — да пращаш себе си отново и отново на гладиаторски битки в името на ТЕЗ и страната си, с почти никакъв шанс да се върнеш цял-целеничък. Дори и така да е, дадох си дума за в бъдеще да съм по-внимателен.

Ако изобщо успеех да се измъкна оттук.

Ако разполагах с друга възможност.

Е, добре. Предадох се пред логиката на Йосил. Съсредоточаването по време на впечатването можеше да гарантира, че моят дубъл-брат ще се появи от пещта, изпълнен с ненавист към лудия учен.

И се оказа, че съм прав.

Сякаш имаше някакво значение.

 

 

— А сега за протокола — това не е първият път, когато си спомням за трансфер от дубъл на дубъл.

Стига де, всеки го е правил. Повечето хора не са очаровани от продукта, който често се оказва жалка плоска карикатура. Може да е дори болезнено да го гледаш, сякаш виждаш версия на себе си, която е пияна, друсана или безнадеждно болна. Навремето в колежа някои от момчетата правеха франкита само заради купона. Но аз никога не съм си падал по подобни забавления.

Отчасти, защото второто поколение дубъли никога не показват явни признаци на деградация. Никакви тремори или очевидни дупки в паметта. Никакви комични залитания и лигавене. Пълна досада! Със същия успех бих могъл да си правя копията и директно. А и по този начин се чувствах по-комфортно. А и освен това защо да нарушавам предупрежденията на УП? Могат да ти отнемат пещта.

Винаги съм знаел, че съм добър копист. Малцина са надарени тъкмо с тази дарба. На младини дори участвах в научна разработка, И какво от това? Няма особен практически смисъл. За какво ти е да правиш трансфер от дубъл към дубъл, дори и да го правиш добре?

Освен това те кара да се чувстваш странно. Изобщо не е като свалянето на спомените. Да лежиш на мястото на оригинала в глинено тяло, особено когато сензорите започват да те сондират с пипалцата си, които са пригодени по-добре да сканират неврони. Тетраграматронът трябва да работи по-усилено, за да хване Постоянната ти вълна, внимателно да измъкне всички акорди от вътрешната ти симфония и да копира и усили всяка нота, за да засвири идентична резонантна мелодия на другия инструмент до теб.

Странна работа. Този път определено усетих нещо като ехо, идващо от новия дубъл — все още безжизнена буца в своята затопляща вана. Усещането за déjà vu, което дедите ни са смятали за толкова свръхестествено (днес, го наричаме вълнение в Постоянната вълна) се стовари върху мен като леден дъх. Като внезапен порив на призрачен вятър. Усещане за интимни ласки със самия себе си, което никак не ми харесва.

Дали това е част от експеримента? Част от това, което се опитва да постигне Махарал?

— Преди два века Уилям Джеймс е въвел термина „поток на съзнанието“ — бодро отбеляза Махарал, докато се занимаваше с копчетата на пулта. — Говорел е за начина, по който всички ние обличаме чувството си за идентичност в илюзия. Илюзията за континуитет — като възприемането на една и съща река, течаща от един извор до океана.

— Дори дубъл-технологията не е променила тази романтична заблуда — продължи той. — Тя само добави многобройни странични разклонения и притоци към реката, но всички те продължават да се вливат в една-единствена душа, в същността, която всеки човек най-арогантно избира да нарече „аз“. Но реката сама по себе си е нищо! Тя е аморфна. Мираж. Непрекъснато променящ се поток от отделни разбъркващи се молекули и моменти. Дори древните мистици са знаели, че влизането два пъти в един и същи поток от едно и също място ще те потопи в две съвсем различни „реки“. В различни течности, изпикани в течението от различни слонове, на различни места и по различно време.

— Правиш философията да изглежда освежаващо натуралистична — измърморих аз, докато лежах и безпомощно слушах монолога му.

— Благодаря. Всъщност точно тази метафора беше твоя. Каза я преди години друг голем на Албърт Морис. Което е и доказателство на гледната ми точка, приятелю. Постоянната вълна е нещо много повече от продължаване на паметта. И би трябвало да бъде! Трябва да има някакъв вид връзка на по-високо — или по-ниско — ниво.

Тази игра ми е позната. Махарал се опитваше да ме разсее, така че гневът ми да не влияе върху процеса на впечатване. Но същевременно долавях в гласа му някаква искреност. Наистина се вълнуваше от глупостите, които дрънкаше.

А и необичайните усещания ме караха да искам да отвлека вниманието си от странно силното резонантно ехо. Въпреки че главата ми бе стегната между сондите, успях да обърна очи към Махарал.

— Говориш за Бог, нали?

— Ами… да. В известен смисъл.

— Не е ли малко странно, професоре? Целият ти живот е минал в нахлуване в територията на религията, в опити да я направиш практична и всеки да може да дублира душевното си поле, подобно на някаква евтина снимка. Едва ли старите църковни консерватори мразят някого повече от теб.

— Не става въпрос за религия — остро отговори той. — Всичко това, което сме направили аз и останалите с въвеждането на технологията, е да направим следващата крачка в дългата кампания, да отблъснем неясната бъркотия от противоречащи си суеверия и да запалим повече светлина. Първи Галилей и Коперник са се борили да освободят астрономията от свещениците, според които целият космос се ограничава единствено до човешките представи. След това Нютон, Болцман и Айнщайн са освободили физиката. Известно време религиите твърдяха, че животът е прекалено сложен и тайнствен, за да бъде разбран от някой друг, освен от Създателя — докато не анализирахме генома и не започнахме да създаваме нови видове в лабораториите. В наши дни повечето бебета се подлагат на генна терапия преди или след зачеването, и никой не възразява.

— Че защо да възразяват? — попитах аз, озадачен за момент. — Няма значение. Нека позная. Искаш да продължиш тази историческа нишка до съзнанието…

— И човешката душа, да. Това бе последният бастион на религията на двадесети век. Нека науката да обяснява природните закони — от квазарите до кварките! От геологията до биологията! И какво от това? Тези закони са просто предписания и декор, измислен от създател, който се вълнува много повече от въпросите за духа! Така твърдели те. Едва когато Джефти Анонас открила вибриращата същност на душата, претеглила я, измерила я…

— Някои все още отхвърлят избраната от нея терминология — отбелязах аз. — И твърдят, че съществува истинска душа, отвъд Постоянната вълна. Непостижима…

— … и неизразима, да. Нещо, което смъртните никога не могат да открият, нито да сведат до взаимодействащи си закони и сили. — Махарал рязко се изсмя. — Значи отстъпването с бой продължава. Всеки път, когато науката направи някакво откритие, се появяват нови видове бастиони… нова защитна линия, дефинираща някаква остатъчна територия, която ще остане завинаги свята, мистична и недостижима. Далеч от ръцете на профаните. До следващото научно откритие.

— Което с такъв хъс преследваш. Но защо тогава да говорим за религия…

— Не за религия, скъпи ми друже. Говорехме за общуването с Бог.

— Хм, разликата…

— … би трябвало да е повече от ясна! Макар че винаги ми е било трудно да ти я обясня.

— Е… съжалявам.

— Не, няма за какво. Свикнал съм с упоритата ти мудност. Редките дарби невинаги се съчетават с интелигентност.

Почувствах рязък звън в Постоянната вълна, който продължи да вибрирах пълна сила между мен и новия голем. Едно поне бе сигурно. Той щеше да мрази ненормалника също толкова, колкото и аз.

— Продължавай — промърморих аз. — За теб и за Бог.

 

 

Но Той млъкна на това място.

Разнесе се тих звън и скенерът отпусна хватката си. Последните пипала излязоха от носа ми. Изведнъж се оказах отново сам в натежалата ми глинена глава.

Машините забучаха и новият голем се понесе към пещта. Скоро го видях да става и да прави първите си несигурни стъпки.

Тъмночервен, като пръстта на Тексарканзас. И малък като дете. Освен това изглеждаше слаб. За да може Махарал да го контролира по-лесно. Но въпреки това високият сив призрак на професора предпазливо постави чифт енергийни белезници на китките му още преди първоначалното замайване да е отшумяло.

Ама че предпазни мерки! Сигурно съм му създавал доста неприятности. Поне това ми даде частица утеха.

— Няма да се бавим — обърна се към мен дубЙосил. — Искам да го подложа на някои контролни тестове и след това ще видим как протича обратното прехвърляне.

— О. Чакам с нетърпение.

Обикновено избягвам да срещам погледа на току-що създадените си копия. Чувствам се неудобно, а и какъв е смисълът? Но този път, след всичките необичайни усещания по време на впечатването, се почувствах длъжен да погледна малкия в очите. Няма прозорец към душата на голема ли? Може и да е така, но усетих някакво напрежение, когато черните му очи срещнаха моите. Нямаше нужда да чакам прехвърлянето, за да науча какви мисли минават през него.

„Потърси някакъв начин“ — мълчаливо го подтикнах аз.

Другият ми аз ми отговори с рязко кимане. След това, дръпнат от оковите на Махарал, се обърна и последва господаря ни към някаква друга част на зловещата лаборатория.

 

 

Така че сега лежа и чакам на мястото, където ме оставиха, и тревожно се питам какво ли още ми е приготвил моят похитител.

Тридесет дни вече започват да ми се струват много дълго време. Трябва да намеря начин да разбера много по-рано дали Бог няма да се окаже един от личните приятели на Йосил Махарал.

И освен това, дори и да ми се отвори подходяща възможност, трябва да внимавам какво правя. Например какво да правя, ако се озова в близост до телефон? Да извикам ли ченгетата? В някои случаи е достатъчно жертвата само да се обади за помощ и да чака професионалните си синьокожи спасители. Проста работа.

Но не и в този случай.

Колкото и да се мъча, не мога да улича Махарал в извършването и на едно-единствено углавно престъпление. Поне доколкото знам аз. Само дълга серия от кражби на оборудване, отвличане на дубъли, нарушения на авторски права и нелицензирани експерименти — нарушения, които в наши дни се наказват с граждански запрещения и автоматични глоби. След времето на Дерегулацията полицията не обръща особено внимание на подобен вид престъпления.

Не и аз!

Мен никакви жалки глоби не са в състояние да ме задоволят.

Истинският свят си има своите правила, а аз — моите.

Ще накарам тази проклета купчина прах да си плати. Дубъл срещу дубъл.