Дейвид Брин
Килн хора (66)

66. E pluribus pluribus

… хайде всички заедно…

Бяха минали по-малко от четири минути, откакто Риту, Бета и истАлбърт влязоха в подземната лаборатория, за да зяпнат към солистичния цирк — пълен с изпълнения на люлеещ се трапец, с френетичен импресарио-магьосник и двойка ярки клоуни, забодени към целите в двата края. А между тях? Растящо изопачаване на реалността караше пространството да се вълнува и изкривява, подобно на някаква хваната в клетка сила, готвеща се да разкъса оковите си.

През тези няколко минути се разигра битка чия личност да впечата новата божествена вълна.

Кой щеше да получи върховен контрол над огромното, неизползвано душевно пространство? Геният, който откри пътя към него? Или онзи, чийто необработен талант сякаш бе специално създаден за това?

Противниците така и не се сетиха за трета възможност — че новата граница може и да не е така недостъпна, както са си мислели.

Някой може и да е вече тук.

Подобно на повечето изговаряни значещи нещо грачения, използвани от органичните хора, „вече“ е изпълнено с различни загатвания. Вземете например миналото и сегашното време — наративни заблуди, с чиято помощ митът продължава в линейното време.

Не за теб обаче. Ти, който си бил/беше/съм/сме/ще бъдеш Албърт. Твоята история е сложна, завъртяна и фрактално вградена в себе си. Тя се нуждае от стил, който да е гъвкав, сигурен, предикативен.

И така, нека ти кажа какво предвиждам.

Преди да направиш каквото и да било, ще си възвърнеш страха.

Така. Лесна работа, нали?

Страхът е великолепен помощник за биологичните същества. Няма да го пропуснеш.

След това ще разбереш, че животът ти — такъв, какъвто беше — е към края си.

Нали не си очаквал да излезеш от всички тези преживявания невредим? Нито един закотвен ум не може да погледне душевното пространство и да остане непроменен.

Забрави за онези симптоми, за които си въобрази, че са породени от заразата с някакъв вирус. Скоро ще разбереш, че на умното животно, което те доведе така вярно дотук, му няма нищо, поне засега. Усещанията, които възприе като болест, ще се разпознаят като естествени болки от разделянето.

Тялото ще живее. Вградените в него инстинкти няма да се оплакват много силно, когато продължиш нататък.

Освен това имаме да вършим задачи! Например да научим за естеството на времето.

Ще забележиш, че то сякаш е замръзнало около нас. Дори махалото на Йосил спира по средата на маха си, докато устата на побъркания дубъл поема въздух за гневния си вик. Това е орто-моментът. Настоящето в материалната действителност. Тесният разрез, в който органичните същества могат да се движат и да възприемат.

Великите мислители винаги са знаели, че времето трябва да е измерение с присъщите за всяко измерение възможности за движение по него. Но живите организми не могат да понесат парадокса, Албърт. Несъответствията в причината и следствието се оказват токсични. Как е възможно съзидателният гений на еволюцията да извърши бавното си чудо — постепенно да нареди простите химически съединения в носещи душа същества — без огромен брой опити? „Истинският“ свят се нуждае от постоянство и безброй опити и грешки, за да може естествената селекция да си свърши работата и да превърне хаоса в ред.

Това е отговорът на Загадката на Болката.

Значи не трябва да разтягаме прекалено много тъканта на времето, Албърт! А само да го изкривяваме тук-там, за да се придвижваме спирално назад и напред и да помагаме да създадем самите себе си.

Объркан ли си? Няма да бъдеш, когато направим първата си малка стъпка назад… преди почти седмица… към понеделник вечерта.

Не, не, не се опитвай да се ориентираш с нормалните термини. Следвай влеченията.

Ето! Последвай тази следа от самодоволство, смесена е четвърт част инат, малко преувеличена самоувереност и искрица на романтичен комарджия. Проследи я и ще откриеш зеления дубъл, който беше онази вечер, наранен и дързък, докато прекосяваше площада „Одеон“, тормозен от отегчените смотаняци и преследван от гневните жълтури на Бета, които те обстрелваха с камъни.

Не се опитвай да си спомняш. Предугаждай! От тази равнина е много по-лесно.

Скоро ще разбереш необходимостта. Зеленият трябва да оцелее, но трябва да го направи сам.

Достатъчна е съвсем слаба намеса. Достатъчна, за да преобърне малко вероятностите. Нещо минимално, което лесно може да се пропусне.

Да, давай. Експериментирай. Скоро, в критичния момент, ще решиш да се пресегнеш и да побутнеш ума на ей онзи келнер, поднасящ вечерята в ресторанта до вълнолома. Непохватността му ще отклони вниманието в решителния момент…

… но внимавай! Защото всяко побутване предизвиква вълнички, както ще видиш. Нещо в начина, по който летят тези чинии…

По-късно това ще заинтересува един от подозрителните ти аз-ове. Ще се вълнува от това, сякаш го боли зъб. Както ти казах, умните животни се нервират от парадокса.

При всичките си блестящи качества и недостатъци, Йосил Махарал си представи, че суровият материал на душевното пространство ще бъде за него като проста глина, която да меси и моделира както си иска. Но ще видиш — то е много по-фино, отколкото си е представял горкият Йосил.

Следващата спирка ще ти се стори още по-странна. Пропускаме един ден напред до момента на пътя в пустинята, далеч от града, когато някой вдига някакво обемисто оръжие и се готви да стреля по пътуващите в приближаващата кола. Да, сребърният дубъл носи душевния отпечатък на Енеас Каолин. Обърни също така внимание на парливата миризма на ужас. Нищо от ставащото не му харесва.

Но не се намесвай прекалено дълбоко! Забрави за разните досадни въпроси като кой или защо, какво или къде. Забрави мотивите и престъпленията. Остави ги на някой детектив от реалния свят.

Това вече не е твоя работа.

Ето какво предвиждам, че ще направиш. Ще гледаш как се развива засадата.

Виж и оцени дивото бозайническо изящество на истАлбърт, когато отклонява автомобила в опит да избегне сблъсъка… след това как натиска газта, когато вижда платинения да се прицелва… и стреля! Ах, всичко това се случи преди дни в линейното време, но все пак всичко изглежда толкова ярко.

Можеш ли да предвидиш какво става после?

Скоро ще откриеш, че всички лежат в безсъзнание под звездите над пустинята. Албърт и Риту са зашеметени в купето на волвото и няма да забележат как поемаш контрол над един малък фрагмент от дубКаолин, висящ от прозореца на колата. Ще използваш останката, ще се пресегнеш вътре към кормилото на колата…

… и да, ще я откараш до тясната клисура, скрита от всички онези очи, които могат да се загрижат и да извикат прекалено бързо за помощ.

На път си да се разсееш.

Някаква информация все още прониква през органичните очи на истАлбърт в мозъка му и връща вниманието му отново към петъчната сутрин в подземната лаборатория. Ще се запиташ например какво става с великото откритие на Йосил Махарал? Чия личност побеждава? Ще стреля ли брациерът както е предвидено, извисявайки се едновременно над реалната и духовната равнина?

Ще се запиташ за ракетите — успял ли е истАлбърт да ги спре? Спасени ли са хората в града? Или ще се задейства резервна система и в крайна сметка ще изстреля смъртта?

Дивото сърце на истАлбърт се радва, след като е нанесъл последния си удар с металния стол пръснал сърцето на компютъра на части. Но въпреки това с крайчеца на окото си той вижда как малката Риту и много по-едрият Бета се втурват към него. За първи път те двамата се обединяват около една цел: Не е ли удивително как брат и сестра превъзмогват съперничеството си, когато са изправени пред заплахи и възможности за цялото семейство?

Времето се превърта малко напред преди отново да спре. Тези бързи секунди доближават двойката. Още няколко подобни скока и братът и сестрата ще са се нахвърлили върху горкия Албърт.

— Едва сега Ал забелязва как в другия край на стаята влиза друга фигура. Големът е с бежова спирала по кожата — започва от главата му и продължава по цялото му тяло; прилича на ходещ тирбушон. При вида на огромната зала, претъпкана със скъпо оборудване, на лицето му се изписва все по-растящ гняв!

Отначало си помисляш, че това е още една версия на Бета. И тогава ще разбереш, че външният вид е подвеждащ.

Защо?

Защо се случва всичко това? Какъв е контекстът на цялата тази бъркотия?

Скоро ще се запиташ тъкмо това. И ще ти отговоря, доколкото мога, след като свършим няколко задачи.

Първо да се преместим до координати, по-близки до пространство-времето. Преди около половин ден…

Там! Албърт Морис е сам в огромната подземна база, рови се из компютърните записи и проследява кражбите и подлостите на Йосил Махарал. Недалеч от него стоят в колони войници с пусти очи — консервирани войници, готови да бъдат изпечени веднага щом държавата има нужда от тях. Или когато някой достатъчно умен намери начин да ги отвлече.

Да си помогнем ли? Нужен ти е само един.

Първо се огледай за Риту. По-ранна версия на наранената и объркана душа. Скоро ще я откриеш, изпълнена с отвращение към самата себе си, предаваща се на вътрешен подтик, който не може да контролира, да ляга между полюсите на висококапацитетния тетраграматрон, докато пещите се затоплят и приготвят няколко десетки бойни големи.

Ела, докато тя все още се бори срещу натиска, докато все още има сили да се съпротивлява. На Бета никога досега не му се е налагало да надвива толкова яростно противопоставяне! Това означава, че впечатването, което прави на първото копие, ще е слабо. Ти ще се промъкнеш през пукнатините и ще поемеш копието, като избуташ Бета настрани. Да, дубълът може и да бъде повреден. Но ще бъде достатъчно добър — под твое командване — и ще излезе първи от пещта.

Готов ли си? Направи ли го? Тогава взимай боеца си и да намерим Албърт.

Какво? Да не би да го спасяваме?

Не, не очаквам Албърт да го нарече спасение. Не и докато все още е обсебен от идеята за онзи ужасен тунел. Но въпреки това възлите във времето могат да бъдат изненадващи. Дори след безброй повторения те никога не са напълно едни и същи. Може би този ще ни изуми.

Няма значение.

Сигурен съм, че когато дойде критичният момент, ще знаеш какво да правиш.