Дейвид Брин
Килн хора (19)

19. Фурната на фалшификаторите

… в която сив номер две получава порция газ…

Следобедът постепенно отминава и огромният индустриален комплекс се подготвя за новата смяна. При портала се струпва множество движещи се двукраки, всички с повече или по-малко човешка форма.

В миналото всички тези хиляди работници щяха да се задвижат при звука на сирената. Половината от тях щяха да поемат към домовете си, уморени от осемте или десетте (единадесетте, дванадесетте) часа работа, а другата половина — да заеме местата им при машините, за да превърне потта, уменията си и незаменимия човешки живот в богатството на държавите.

Днес движението е по-слабо. Неколкостотин служители-архита, мнозина от които в спортни дрехи, приятелски си приказват на излизане и се насочват към мотопеди и велосипеди, докато по-многобройното и разноцветно множество от дубъли в хартиено облекло пристига с динобуси и марширува в противоположната посока.

Някои по-високопоставени дубъли също си тръгват, за да прехвърлят спомените си. Но повечето, остават и продължават да работят, докато не дойде време да скочат в рециклиращите контейнери — армии от яркооранжеви роботи, трудещи се съсредоточено и безропотно, защото някое тяхно друго аз ще се радва на тлъстата заплата и дялово участие. Може да ти стане малко страшно, ако спреш и се замислиш по-сериозно. Нищо чудно, че никога не съм искал да работя във фабрика. Не съм подходящият тип личност. Даже съм много неподходящ.

Дори входът за големи е оцветен в успокояващи окото тонове и се носи сензорно-резонираща музика, докато изчаквам реда си на дългата опашка, за да се регистрирам. Усещам също така слаба вибрация под краката си. Някъде отдолу под покритите с трева склонове гигантски машини бъркат предварително заредената с енергия глина, смесват я с патентованите нишки, настроени да съответстват на ултрасложните ритми на оголената, душа, и я оформят в кукли, които ще станат, ще вървят и ще говорят като истински хора.

Кукли като мен.

Дали това е чувството, което изпитваш, когато се завръщаш у дома? Сегашното ми одушевено тяло е било създадено тук само преди няколко дни, а после е било изпратено в хранилищния охладител на Албърт. Ако тази разузнавателна експедиция ме отведе там някъде долу, дали ще разпозная майка си?

„О, я стига, Ал.“

Аз съм си аз, независимо дали съм сив, или кафяв. Щурец или мравка. Единствената съществена разлика е колко любезен трябва да бъда.

Това… и също така доколко мога да бъда изхвърлен. В известен смисъл аз съм по-свободен, когато съм сив. Мога да поемам рискове.

Като например този, с който ще се сблъскам след малко, когато се опитам да се регистрирам. Дали охраната на УП ще се окаже толкова небрежна, колкото предрича маестрата?

Почти се надявам да не е. Ако ме спрат — или дори ако пазачът започне да ми задава необичайни въпроси, — просто ще му обърна гръб и ще си тръгна! Ще се извиня на Джинийн и приятелчетата й. Ще пратя половината от хонорара си на Нел и ще прекарам остатъка от съществуването си… как? Щом по договор нямам право да прехвърля спомените си и дори да видя оригинала си, май ще ми се наложи да си потърся някакъв друг начин да убия времето. Може би ще ида на някое представление. Или ще застана на някой ъгъл и ще забавлявам родители и деца с евтини фокуси. От доста време не съм го правил.

А може би ще ида да видя Пал. Ще разбера защо бе така възбуден сутринта.

Добре де, признавам си. Ще съм разочарован, ако всичко приключи. Сега полуживотът ми има смисъл. Натоварен съм със задача, имам цел, трябва да помогна на клиентите си да разберат дали „Универсални пещи“ нарушава закона за прозрачност. Целта си заслужава, а и е платена добре.

Докато наближавам контролния пункт, откривам, че съм нервен. Надявам се планът да проработи.

Честно? Беше ми забавно през двата часа — да препускам сред тълпите, да се промъквам през тесни пролуки, набързо да се маскирам и преобличам, да изчезвам и да се появявам на най-невероятни места и да мамя вездесъщите камери. Всъщност това беше основната ми работа за деня — поне засега. Да правиш онова, в което те бива — какво друго би те накарало да се почувстваш пълноценен човек?

„Е, хайде. Мой ред е. Започва се.“

Големият дежурен жълт голем е толкова отегчен, че се чудя дали не се преструва. Предполагам, че дори и на настроен за повишена бдителност дубъл може да му писне. А може би е бил подкупен. Уоммейкър и Колинс така и не ми казаха никакви подробности. Оттук и напрежението ми…

Лъчът опипва идентификатора на веждата ми. Пазачът хвърля поглед към мен, после към екрана. Челюстите му се размърдват и устата му леко се отваря, за да произнесе кратък коментар, който аз не мога да чуя, но инфразвуковият микрофон в гърлото му възприема без никакъв проблем.

От гишето се подават две неща — значка на посетител и хартиен свитък — карта със зелени стрелки, които ми посочват накъде трябва да вървя. Стрелките сочат нагоре, към офисите на директорите — там, където преди часове е имал среща един друг Албърт Морис. Този друг аз изчезна безследно, но провалът му не е моя работа. Моите интереси са на друго място.

Измърморвам някакви машинални благодарности (ненужна учтивост, която издава възпитанието и възрастта ми) и се насочвам към ескалатора, водещ надолу.

Чия ли ще е вината, ако централният компютър на „Универсални пещи“ ме приеме за един мой съвсем различен аз?

 

 

Обикновено на този етап бих се опитал да пратя доклад. Бих открил обществен телефонен възел (виждам един в другия край на фоайето) и бих пратил шифровано копие на доклада, който съм диктувал почти непрекъснато от сутринта. Да кажа на Нел къде съм. Да уведомя Албърт какво става.

Но сега това ми е забранено. Джинийн Уоммейкър не иска да се обаждам дори на нея. Нищо не трябва да сочи към „Студио Нео“ или към странните й съдружници. Един от резултатите е непреодолимото желание да излея съдържанието на записващото ми устройство, сякаш имам нужда от изповед.

Е, прибавям и това към всички останали дразнещи характерни белези на тази смахната акция. Спускам се с ескалатора и потъвам в огромния мравуняк под блестящите корпоративни куполи, разтревожен за следващата фаза — търсенето на улики, че вайс Енеас Каолин незаконно крие важни научни открития.

Добре, да предположим (както подозират маестрата и Царица Ирена), че „Универсални пещи“ са намерили решение на най-дразнещия проблем на нашата епоха — как да прехвърлят Постоянната вълна на човешката същност на разстояния, по-големи от един метър. Ще има ли улики, които лаик като мен да бъде в състояние да различи? Чифт гигантски антени, поставени една срещу друга от двете страни на бездънна пропаст? Хиперпроводящи терахерцови кабели с дебелината на дървесен ствол, свързващи човешкия оригинал с някаква отдалечена буца глина, на която трябва да се вдъхне живот?

Или УП вече са усъвършенствали технологията? Може би точно в този момент те тайно се „излъчват“ из цялата планета?

Ами другите открития, за които подозират Уоммейкър, Ирена и Колинс? Удължаването на живота на дубълите? Копирането от дубъл към дубъл? Ами ако съвременните фантастични измишльотини изведнъж се окажат истина?

Работодателите ми искат да намеря доказателство, но другата част от работата ми е също толкова важна — не прави нищо незаконно. Вината за всяко нещо, което бих могъл да зърна, да може да бъде стоварена на главата на охраната на УП: Но не трябва по никакъв начин да загатвам за Джинийн и приятелите й.

Това може да ми струва лиценза.

По дяволите. Целият следобед нещо ме тормози. Също като комар, който не мога да хвана. Обикновено бих последвал интуицията си, но в тази работа има прекалено много необичайни неща — слепият договор, лишаването от прехвърляне, и като капак на всичко — фактът, че работя за маестрата, при положение че се бях заклел никога повече да не я погледна. Онази сцена на насилие в „Дъгоцветния салон“, а сега и това ограничено действие — да се опитвам да душа и същевременно да не нарушавам закона. Всичко това поотделно може да те изкара от релси.

Значи е странно лесно да се освободя от неприятните си чувства. Да ги припиша на тази смес от известни спънки… а не на нещо по-лошо, спотайващо се на границата на осъзнаването…

Ето къде трябва да сляза. Първи подземен етаж. Над приятния, приличащ на вход в кампус портал ярко блести надпис отдел за изследване и внедряване. Зад поредния лесен за минаване контролен пункт съзирам висококачествени сиви и черни дубъли (дори и няколко високочувствителни бели), които вървят бодро нанякъде и очевидно работата им доставя удоволствие. Учените и техниците по принцип обичат да се копират, тъй като така могат да провеждат експериментите си непрекъснато. Създаваш цели армии свои копия, които денонощно нахлуват в хранилищата на Природата и събират всяко зрънце информация, до което могат да се доберат, докато през това време истинският ти мозък е добре отпочинал и гради теории.

Ирена каза, че тук също няма да имам трудности с охраната. Йосил Махарал е бил шеф на отдела, а сивият Албърт е натоварен да разследва смъртта на нещастника, така че посещението ми би трябвало да се очаква. По дяволите, дори и да ме отпратят, пак мога да огледам отстрани…

„Сега пък какво направи?“

По дяволите, пропуснах да сляза!

Продължавам да стоя на движещата се лента, която ме отнася покрай първия етаж надолу под земята!

Това не е по плана…

Но все пак има известен смисъл, нали? Мисля, че разбирам какъв е подсъзнателният импулс, който ме кара да продължа надолу. Възможно ли е изследователският отдел да няма своите задни вратички към по-дълбоките нива, където могат да се провеждат по-мащабни експерименти? Техниците мразят охраната, така че тези задни вратички ще бъдат по-скътани и не така пазени, колкото централната шахта. Даже съм готов да се обзаложа, че няма да има никаква охрана. А и така историята ми ще им се стори по-достойна за възхищение — в смисъл как се мотая из завода и се „изгубвам“ някъде по пътя.

Не звучи зле. Но обяснява ли това защо краката ми бяха направо заковани преди няколко секунди? По дяволите. Дубъл-технологията щеше да е много по-удобна и рационална, ако при копирането на душата не се налагаше всеки път да се взема и подсъзнанието ти.

Още подземни етажи минават покрай мен, докато се мъча да разчепкам въпроса. Зад широк портал с надпис тестове зървам кътче от ада — редици експериментални помещения, в които новите модели големи биват подлагани на мъчителни изпитания, като например да те разбиват на части, но да оставаш в съзнание, да си в състояние да докладваш за всяко обезобразяване или унижение. И нито едно От тези мъчения не може да се нарече неморално — в днешно време можеш да намериш доброволци за всичко.

Пъстрота, това е то.

Продължавам да слизам надолу и откривам, че търкам дългия безчувствен белег, покриващ раната, която получих в боя в „Дъгоцветния салони“. Не усещам болка, но белегът страшно ме дразни. Дали реакцията ми не е психокерамична?

Купувам сиви, които са свръхнастроени за концентрация, способни да цитират и анализират, докато в същото време скитат някъде из полето. В добавка всички те носят и чудатото подсъзнание на Ал — онази част от мен, която се тревожи, съпоставя и после тревожи мен. Като поглеждам назад ми се струва ужасно странно как стана така, че онези типове попаднаха на мен в клуба на Ирена… а по стечение на обстоятелствата същият онзи смотаняк се сблъска на площад „Одеон“ със зеления ми преди той да тръгне на разходка под водата.

Също така странно е, че царица Ирена — която жадуваше да се срещне с мен — ме беше оставила да чакам в онзи отвратителен клуб, където ме сполетя бедата.

Дали не е трябвало да ме сполети?

Спускам се до първия индустриален етаж. Заобиколен съм от огромни резервоари от неръждаема стомана, чиито редици чезнат някъде в далечината, подобно на полкове решителни блестящи гиганти.

Въздухът е изпълнен с острия пръстен аромат на пропита с пептиди глина. От нов материал се произвежда само малка част от продукцията. Останалият се рециклира, докарван тук всеки ден от огромните тръби, свързани с пунктовете за събиране, разпръснати из целия град — пенливо пюре, което само преди часове е било във формата на човешки същества, вървящи, говорещи, преследващи своите цели и безбройните си различни мечти. Сега физическата им субстанция се слива отново в тези резервоари… върховното демократично смесване в едно цяло.

Перки разбъркват кашавата смес. Отгоре й се изсипва блестящ прашец и опложда нано-коалесцентната субстанция, от която ще израснат нови клетки, заредени с енергия за още един ден френетична работа. Крайниците ми изтръпват. Не мога да не си представя ентропията, просмукваща се неумолимо в собствените ми клетки, бързо изразходващи натрупания в същите тези резервоари elan vital.

След няколко часа изчерпването ще доведе до спазъма. До желанието да се върна, подобно на възрастна сьомга, при онзи, който ме е впечатал. За прехвърляне на спомените — единственият шанс на дубъла за отвъден живот преди тялото му да се влее във вечната река от рециклирана глина.

Но този път няма да има прехвърляне. Няма да има продължение. Не и за мен.

Подът се издига покрай мен и приближавам до следващото подземно ниво, по-голямо и по-шумно от предишното. Големите резервоари, които бях видял горе, изсипват пенестото си съдържание в титанични съскащи машини, които неуморно стенат и се въртят. Роботи-влекачи теглят грамадни макари по релсите на тавана и доставят цели акри фино изтъкана мрежа, блестяща така, че нито едно органично същество не е в състояние да понесе да я гледа дълго — дифракционния спектър на суровия материал на душата. Или най-близкото й подобие, изнамерено от науката.

Мрежата и готовата глина се смесват в огромни ротационни преси, които омесват и формоват тестото, изстискват излишната течност и изхвърлят поредната неопечена човешка фигура на движещите се конвейери. Продължават нататък, за да бъдат оцветени според цената и вградените си възможности. Някои продължават още за инсталиране на допълнителни, специално поръчани качества. Другите стандартни модели, субсидирани от държавата, са толкова евтини, че дори и най-бедният може да си позволи да се копира и да живее по-дълго, отколкото са можели да си представят прародителите му. Подобни фабрики по цялата планета възстановяват половината от растящото население и зареждат с краткотрайни тела милиарди домашни охладители, копири и пещи.

„Чудото престава да е чудо, когато го дадеш на всички.“

Гледам как гигантските преси бълват стотици заготовки в минута и съм поразен от абсурда на всичко това.

„Ирена и Джинийн казват, че трябва да търся научни открития, скрити от «Универсални пещи». Но това не може да бъде истинската причина да ме пратят тук!“

Мисли, Албърт. УП има конкуренти. „Тетраграм Лимитид“. Йеменската „Меджилар Ахимааз“. „Фабрик Шелм“. Компании, които са лицензирали оригиналните патенти на Енеас Каолин, докато изтече срокът им. Нима те не биха се интересували от евентуални тайни открития повече, отколкото маестрата и приятелите й? С ресурсите си те биха могли да намерят десетки начини… например да предложат по-добро заплащане на служители на УП. Как е възможно „Универсални пещи“ дори да си помислят, че са в състояние да държат в тайна открития като онези, за които говореше вайс Колинс?

Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото? По дяволите, та никой не може да забърка наистина голяма конспирация днес, когато наказателните награди изкушават и най-доверените ти хора с тлъсти суми и слава. Безброй дребни мошеници все още процъфтяват и благодарение на тях бизнесът ми все още съществува. Но възможно ли е някой да пази тайни с такива размери, както твърдят работодателите ми?

Защо изобщо му е на някой да си прави труда да крие?

Изведнъж ми става напълно ясно за какви „тайни открития“ става дума. Те заиграват с моята суета! Разсейват ме с приказки за вълнуващи нови технологии. С интелектуални главоблъсканици. И със своите потайни, противни личности. Всички видове дразнещи отклонения, така че общото ми безпокойство да бъде приписано на възбудата, на тръпката или на личната неприязън.

Подът отново се издига покрай мен и пред очите ми се простира следващото ниво на завода. На пръв поглед прилича досущ на предишната огромна конвейерна линия, но пресите тук са по-специализирани. По лентите се носят сини полицейски модели, екипирани с високоговорители и Умиротворителни нокти. Поредната бумтяща машинария бълва уголемени заготовки, мускулести и с бронирани кожи, оцветени в камуфлажни цветове. Напомнят ми за Клара и нейната война нейде в пустинята.

Трябва да потисна болката. Тя вече не те засяга, дубъл. Съсредоточи се върху собствените си проблеми. Като например за какво са те наели маестрата и приятелите й?

Очевидно не за да проникнеш в „Универсални пещи“. Това е смешно лесно. (Като специалист, Албърт би трябвало да посъветва Енеас Каолин да постегне охраната си!) Няма смисъл Уоммейкър и компания да плащат тройно по-голям хонорар на момче като мен само за да влезе тук и да се поогледа. Колинс и Ирена биха могли да пратят когото им хрумне. Биха могли да го направят и сами.

Не, аз съм свършил трудната работа — онази, за която са ме наели — още преди да пристигнем при портала. Избягването на обществените камери, изчезването и появяването на най-различни места, умелото заличаване на следите ми, така че никой да не може да ме свърже с работодателите ми.

„Могат ли да имат някаква причина, много по-важна от онази, която ми изложиха?“

Хвърлям поглед към близката стена и забелязвам записваща камера. Абсорбатор, от най-евтините модели, който на всеки няколко минути полага една бърза снимка върху полимерен куб, докато той се напълни и трябва да бъде сменен — веднъж месечно. Сигурно съм минал покрай стотици подобни. А и прочетоха моя идентификационен имплант на контролния пункт. Е, значи има запис от момента на пристигането ми. Ако някой се заинтересува, ще научи, че един сив на Албърт Морис се мотае някъде тук. Но УП не могат да предприемат нищо, докато спазвам закона. А засега всичко, което съм сторил, е да се „изгубя“ и да оглеждам наоколо.

Но ако направя нещо нередно? Може би дори без да искам…

„По дяволите! Какво е това?“

Малка мушица — нещо подобно на комар — се върти пред мен. Избягва замахващата ми ръка и се стрелка към лицето ми. Не мога да си позволя да се разсейвам, затова използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото във въздуха и да го смачкам в дланта си.

Докъде бях стигнал? Чудех се дали Джинийн и останалите нямат някакъв скрит план. Може би трябва Да се случи нещо друго, докато съм в „Универсални пещи“? Ескалаторът ме спуска още едно ниво надолу, където също тътнат машини. Отново потърквам белега… и се питам дали безжизнената маса не е нещо повече от обикновена запълваща тъкан.

Дали това е била причината да бъда нападнат от онзи главорез-гладиатор в клуба? Да няма съвпадение, а всичко да е било уредено предварително… така че да мога да приема празния интервал по време на „поправката“, когато всъщност…

Втора проклета буболечка кръжи пред мен и като истинско камикадзе се понася към лицето ми!

Втори прилив на енергия и тя е размазана в ръката ми. Не мога да позволя някакви си буболечки да ме разконцентрират. Трябва да намеря начин да проверя безумните си подозрения.

Скачам от движещата се лента и тичам покрай конвейер, носещ най-разнообразни прясно омесени производствени дубъли. Длъгнести миячи на прозорци, дългоръки берачи на плодове, гладки морски фермери и яки строителни работници, направени за работи, за които автоматизацията е прекалено трудна или скъпа, безжизнени като кукли, лишени от човешки дух, който да ги приведе в движение. Може би ще намеря онова, което търся, точно пред мен, на мястото, където специализираните заготовки се поставят в пашкули от КерамОпаковки, готови за изпращане.

Ето там! До конвейера стои работник в УП оранжево и наблюдава видеостена, покрита с примигващи символи. На широкия му гръб е отпечатана емблема с надпис качествен контрол. Крача към него с широка дружелюбна усмивка, като междувременно смачквам поредното досадно насекомо. (Дали са се навъдили само тук?)

— Здравейте!

— Да, сър? — обръща се към мен той. Объркан е. Малкото сиви, които слизат тук, носят значките на УП.

— Мисля, че се изгубих. Това ли е изследователският отдел?

Смях.

— Наистина сте се изгубили! За щастие, ще трябва просто да вземете другия ескалатор и…

— Ама че готина диагностична станция си имате — прекъсвам го, като се опитвам да изглеждам колкото се може по-небрежен. — Може ли да я използвам за малко върху себе си?

Объркването се сменя с предпазливост.

— Но тя е за служебно ползване.

— Хайде стига. Няма да струва нищо друго освен малко електричество.

Изкуствените му вежди се свиват.

— Използвам я, когато системата отчете дефектна заготовка.

— Често ли се случва? — Пропъждам поредната нахална мушица и забелязвам, че бръмчащите създания не се навъртат около оранжевия работник.

— Около веднъж на всеки час, но…

— Ще отнеме само минута. Хайде. Ще кажа добра дума за теб горе.

Извод? Аз съм ВИП посетител. Прояви малко любезност към мен и ще добавя малко червени точки в досието ти. И за себе си за умелите дребни лъжи.

— Ами, добре… — предава се той. — Използвали ли сте някога Екзаминатор тип осем? По-добре аз да го управлявам. Застанете ей там. Какво търсим?

Заставам до флуоресцентния екран, повдигам туниката си и показвам огромния белег. Той зяпва.

— Ама че работа. — Любопитството взима връх и техникът започва да подготвя скенера си. Едва сега си позволявам вниманието ми да бъде отвлечено от две от проклетите насекоми.

„Какво са те, по дяволите, и защо непрекъснато се навъртат около мен?“

С необичайна координация те се стрелкат към очите ми. Дясната ми ръка хваща едната мушица, но другата избягва удара, завърта се и влиза право в ухото ми!

По дяволите, боли! Забива се все по-навътре!

— Дайте ми няколко секунди — казва оранжевият техник, докато настройва контролерите си. — Свикнал съм да проверявам само празни заготовки. Ще трябва да елиминирам смущенията от впечатаното душевно поле.

Пляскам ухото си… и замирам, когато внезапно в главата ми се разнася глас, отекващ като гласа на някой разбуден бог.

— Здрасти, Албърт. Спокойно. Аз съм. Пал.

— П-Пал?

Смаян, аз свалям ръката си. Може ли буболечката да ме чува, когато говоря на глас?

— Какво…

— Здравата си нагазил в лайната, приятел. Но знаем къде си. В момента вървя към теб заедно с един от зелените ти. Ще те измъкнем от тая каша.

— Каква каша? — не разбирам аз. — И ще ми кажеш ли изобщо какво става?

— Ще ти обясня съвсем кратко. Просто не прави нищо!

Техникът вдига поглед от станцията си.

— Казахте ли нещо? Почти съм готов.

— След малко ще ми направят диагностично сканиране — казвам на буболечката в ухото ми. — Един от техниците в производствения…

— Недей! — изревава гласът на Пал, — Каквото и да са напъхали в теб, то може да е настроено да се включи, когато минаваш през скенер.

— Но аз вече минах през един на влизане…

— Тогава вторият скенер може да служи като сигнал за задействане.

Изведнъж разбирам. Ако Джинийн и Ирена са поставили нещо в мен, щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането му — с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер някъде дълбоко вътре… да кажем, когато влизам в изследователския отдел, което за малко не направих само преди няколко минути.

— Спри! — крещя аз, а техникът натиска копчето.

 

 

… събитията… се развиват много бързо…

… използвай прилив на енергия… измени субективното време… замени продължителност на живот за бързо мислене.

 

 

Мятам се настрани от лъча, но зная, че е прекалено късно. Сигналът на скенера ме засяга. Безжизнената маса в мен реагира. Приготвям се за експлозията.

— Прав сте! — казва техникът. — Наистина има нещо вътре, но… хей, къде хукнахте?

Тичам. Прилив на енергия за чисто действие.

Не е обикновена бомба, в противен случай досега да съм се превърнал в милиони горящи късчета. Но нещо кипи вътре в мен и това изобщо не ми харесва.

Буболечката на Пал се гърчи в ухото ми.

— Към товарителните рампи! — крещи тя. — Ще те чакаме там.

Зад огромните машини, които опаковат празните заготовки в техните пашкули, виждам фарове на камиони, движещи се в падащата нощ. Представям си хълма-мравуняк на УП и си позволявам искрица надежда… Ако успея да изляза навреме навън, това ще осуети ли плана на маестрата? Експлозиите на открито причиняват по-малки щети.

Но това не е бомба. Усещам изгаряща жега. Скенерът е активирал верига сложни химични реакции. Програмиран синтез, може би произвеждащ специално подготвен нанопаразит или прион-разрушител. Излизането навън може да пощади УП, само за да изложи целия град на смъртна опасност!

Пал изкрещява в ухото ми да завия наляво. Завивам.

Усещам камерите по стените и записващите им очи. Нямам време да спра и да изкрещя, че съм невинен — „Не знаех!“. Сега единствено действието може да говори за Албърт Морис. За да не позволя той да попадне в затвора, аз напрягам всичките си сили.

Пред мен са товарителните рампи. Опаковани заготовки се плъзват в пневматичните тръби и с всмукващ звук потеглят към милионите клиенти. Огромни подемни вилки с пуфтене товарят по-големите модели в камиони.

— Насам!

Викът отеква едновременно в ухото ми и през рампата. Виждам своя боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество на рамото си. И двамата дубъли са с рани от неотдавнашна схватка. Някои още димят.

— Радваме се да те видим! — изкрещява четирикракият мини-Пал. — Трябваше да си пробием път с бой през едни гадни… Хей!

Нямаме време за спиране и сверяване на данните. Докато тичаме, двамата с другото ми аз се споглеждаме за част от секундата и разпознавам сутрешния зелен. Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо.

Кипенето във вътрешностите ми доближава някаква своя връхна точка и докарва грубите ми голем-органи до химична лудост. Някакъв ад ще се отприщи всеки миг. Ще ми трябва нещо масивно, за да го задържа.

Дали да не скоча в пакетиращата машина? Не. Въздушният гел няма да свърши работа.

Избирам намиращия се недалеч самотоварач, който с ръмжене изгаря допълнителна доза гориво, докато стоварва поредния пакет в камиона. Диплодоковата му глава се обръща към мен. Донякъде напомня на човека, който го е впечатал.

— Искаш ли нещо? — разнася се гласът му, докато се втурвам между краката му. — Хей, приятел, какво…

Под опашката му ауспухът изпуска високооктанови пари, треперещ влажен ензимен метеоризъм от натовареното с тежка работа глинено тяло. Игнорирам всичките си инстинкти и пъхам и двете си ръце между устните от псевдоплът, разтварям отделителния сфинктер, за да…

… за да се покатеря вътре в него.

Самотоварачът надава крясък. Съчувствам му, но се държа здраво, докато той скача и се мята, опитвайки се да ме разкара от най-гадното място, на което съм попадал.

„Тоест, най-гадното място, за което зная. Някои от другите ми дубъли може да са виждали и по-лоши неща. Онези, които така и не се прибираха вкъщи… макар че се съмнявам.“

Провирам се още по-навътре и се моля вграденото ми записващо устройство да оцелее. Може би този последен акт на саможертва ще снеме обвиненията от Албърт. „Добре че няма да прехвърли нито спомен от всичко това.“

Нещастният самотоварач се гърчи. Вълни задушлив газ се опитват да ме изхвърлят навън. Но не се предавам и с всички сили сграбчвам всичко, което може да ме задържи. Един гърч кулминира в разкъсваща агония и дясното ми стъпало изчезва! Откъснато от обезумелия голем.

Не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си срещу вонята и изцеждам и последните си капки от аварийната elan, за да се покатеря в стесняващата се клоака и да стигна до самия й център.

А същевременно самият аз бивам изяждан отвътре. Използван съм като суровина за някаква ужасна реакция и избухливото съдържание на корема ми всеки момент ще изригне.

Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задържи каквото там има в мен?

„Господи, какъв ден са…“