Дейвид Брин
Килн хора (38)

38. Амфорум

… червен, сив и някакъв друг се срещах през времето и пространството…

Пълня се и преливам през ръба, подобно на контейнер — или няколко контейнера.

Единственото ми желание? Да изпразня съдовете, които съм!

Подтикът да се слея… да се съчетая… да, се свържа отново ме надвива.

Но кой мен?

Кое мен?

Защо, кога и къде мен?

Двойници. Еднакви и същевременно различни. Защото единият от мен знае неща, които другият не знае.

Единият е видял глинени съдове от корабокрушения, станали преди две хиляди години. Фигурки на богиня-майка или курва, оформени от кал преди двадесет хилядолетия. Клиновидни символи, отпечатани от ръка по времето, когато ръцете за първи път са се научили да описват мисли…

Единият бе видял всичко това. Другият аз се гърчи и се чуди откъде идват всички тези образи. Не спомени, а свежо, характерно изживяване на суровото и истинското.

Зная какво прави Махарал. Но откъде мога да знам?

Целта на това мъчение си остава неразбираема за мен. Наистина ли е полудял? Дали всички дубъли имат една и съща участ, когато се превърнат в призраци, оставени да се реят без връзка с душата-дом?

Или изпитва нов начин, по който да вибрира Постоянната вълна? Разнообразно.

Не се чувствам като единствен актьор. По-скоро като цяло представление. Като арена.

Аз съм форум.

Ах! Това не е като познатото усещане при прехвърляне, което е познато на всички ни — пасивно поглъщане на спомените, когато копието на Постоянната ти вълна изтича обратно, за да се съчетае с оригинала. Вместо това сякаш две вълни застават успоредно една на друга, сива и червена, но еднакви по положение, взаимодействащи си и взаимно засилващи се, опитващи се с всички сили да постигнат обща съгласуваност…

И някъде като фон, подобно на лош туристически гид или противен лектор, гласът на Йосил ми повтаря отново и отново, че „наблюдателите създават вселената“. О, той ме дразни и ми се подиграва с всяко следващо пулсиране на рефлекса на сьомгата, подтиква ме да си „вървя у дома“, към базата, която е по-дълготрайна.

„Отговори на гатанката ми, Морис — казва мъчителят ми. — Как можеш да бъдеш едновременно на две места, когато изобщо те няма?“